Това са нашите умове и души, притеглени към мрака, мислещи мисли, пишещи книги, създаващи филми и консумиращи ги с жадната страст на удавен в мнимо целомъдрие пуритански окаяник, който цял живот е потушавал тъмния животински огън в главата и слабините си… до този момент. До момента, в който нашето насила пречистено с белината на изкуствено създадения ни морал съзнание не достигне своята критична маса… и не се пречупи. В този миг то се потапя в бездънното корито на безкрайния катраненочерен басейн на безсмислието. И там ни чака Брандън Кронънбърг и неговият хипнотичен и ужасяващ Infinity Pool.

Хорър жанрът винаги е бил наситен с метафори и подвластен на интерпретация. Алегорията е вродена във всяка страшна история разказана някога, колкото и първичен да е ужасът, който описва. Така че не е изненада, че още от зората на киното, филмите на ужасите усвоявят тази специфична характеристика и до ден-днешен вграждат в основите си по-големи и по-сложни идеи от „в мрака около нас бродят гладни чудовища“. Но дори и в това простичко изречение можем да открием достатъчно подтекст, който да ни държи будни и тревожни в малките часове на нощта.

Митологията около личността на Влад Дракула вълнува човечеството от мига, в който Брам Стокър публикува…

В здрачния, неонов свят на Джон Уик има една константна и неоспорима истина – всеки е убиец. Някои са благородни убийци, други са прагматични убийци, трети са убийци по неволя, а четвърти могат само и единствено това – да убиват. И, за да перифразирам друг любим филм – това е животът, който са избрали и животът, който водят, и само едно нещо е сигурно в него – никой от тях няма да прекрачи през дверите на Рая.

В началото на автобиографичния режисьорски дебют на Шарлот Уелс „Под слънцето“ има сцена, в която твърде младият баща Калъм (Пол Мескал) учи малката си дъщеричка Софи (изиграна от Франки Корио и чийто прототип е самата Уелс) на самозащита. Виждаме в очите и в движенията му, както чуваме и в гласа му, че това е изключително важно за него, но Софи не е на същата честота. Тя не разбира защо този разговор трябва да има толкова голямо значение за нея, нито защо той е толкова сериозен и рязък, почти груб в уроците си, но му се доверява, защото… е, защото е на 11 години, и защото е неин баща и го обича. Безрезервно и напълно, въпреки че думите и действията му често са непонятни за невръстното дете. Тази сцена улавя същината на „Под слънцето“, най-опустошителният филм, който ще гледате от много време насам – обич без разбиране, любов въпреки липсата на комуникация, търсене на смисъл в скръбта и болката.

Най-силното качество на „Близо“ е в разнообразието от трогващи моменти. Дори в мълчанието се откроява тъга, която не би могла да въздейства така, ако се използваше диалог.

Навярно всички сме чували поне веднъж в живота си латинската сентенция “през трудностите към звездите”…

От появата си на големия екран през 2019 г., все още не съм чул и едно дете да извика „Шазам“ и да се преструва на супергерой с божествени сили. Батман, Супермен, Светкавица – за всички тях желаещи има, обаче някой да се припознае с Били Батсън, е рядко срещано явление.

Тод Фийлд жертва търпението на модерния зрител, свикнал на динамични, лесно смилаеми истории, посвещавайки близо две трети от филма на ежедневието на главния герой – Лидия Тар, влиятелна диригентка едно от най-разпознаваемите лица на класическата музика от началото на двайсет и първи век.