Сигурен съм, че всяко едно ревю на „Сису“ започва с обяснение какво точно се крие под семплото заглавие, така че ето го и моето – сису е особено състояние на финландския дух, което може да те преведе през най-тежките несгоди, най-трудните изпитания и най-мрачните моменти; това е силата, която ти помага да се справиш и с най-невъзможната задача. Особено когато тази задача са отчаяни, алчни и садистични нацисти…

Лаконично, по финландски

С огромна радост мога да кажа, че филмът е достойно олицетворение на тази типично финска, вече митологизирана черта на характера – оцеляване на всяка цена. С минималистичен декор, шепа актьори и разчитайки основно на безплатните природни красоти на държавата си, „Сису“ успява да направи от себе си един достоен европейски „Джон Уик“. Дори бих казал, че героят на Киану и този на Йорма Томила (когото със сигурност ще познавате, ако сте фен на финландското кино) са в абсолютен паритет по отношение на култовостта си и нивата на креативност и професионализъм в убиването.

И ако Джон Уик ни харесва като персонаж, основно защото за 4 филма е навъртял общо към 500 трупа и средно по 400 думи на филм, то тук, за скромните си 91 минути екранно време, „Сису“ ще ни даде още от същото – около 40 трупа и само едно изречение, докато се бори с любимия на поколения киномани (и не само) враг – нацистите. В ревюто си за „Индиана Джоунс и реликвата на съдбата“ казах, че един филм трудно може да сбърка, ако заложи на тях за главен антагонист и това твърдение се подкрепя и в „Сису“. И въпреки че приликите с Джон Уик не спират до тук, то очевидно лентата залага на сигурното и не позволява на кучето на главния герой Аатами да се случи каквото и да е – можете да си отдъхнете!

Тарантино, по финландски

Независимо, че се придържа към тропите на нашумелия напоследък екшън жанр на самотната машина за убиване срещу орди от пушечно месо, това, което прави „Сису“ отличаващ и запомнящ се и което няма да му позволи да бъде забравен от зрителите, е силното влияние на похватите на Куентин Тарантино. Филмът е разделен на отделни глави, точно както повечето произведения на любимия на всички ни фетишист. Хората не са нищо повече от ходещи торби с кръв – още една поразителна прилика. Сурови мъже и силни, ама истински силни жени са главните действащи лица, и независимо дали са добри или лоши – те са загрубели от живота. Докато ги гледах, наистина си представях как Тарантино тайничко шепнал съвети в ухото на режисьора Ялмари Хеландер.

Всичко в този филм много прилича на „Джанго без окови“ и най-вече – на „Гадните КопИлета“, тъй като и „Сису“ също е своеобразна фантазия за брутално отмъщение над ултимативното зло. Но копието далеч не е от евтините и невдъхновени такива – нищо заимствано не е опропастено, а зрителят не остава с впечатление, че гледа Тарантино от Али Експрес, даже напротив – това е един страхотен реверанс към почерка на режисьора на някои от едновременно най-артистичните и брутални филми, които киното е виждало. Еретична мисъл, но на моменти филмът дори успява да надмине и Куентин, и Джон Уик в изобретателността си по отношение на убиването на своите очарователно картонени персонажи. Ръцете ме сърбят да напиша какви са, но няма да ви разваля удоволствието да ги видите и да се пръснете от смях на някои от тях, защото, да, „Сису“ е и очарователно нелеп, както всяко свръхпреувеличено и стилизирано насилие е.

Изкуството да бъдеш злодей

След казаното по-горе за твърдостта и жестокостта на персонажите е време да обърна внимание на антагонистите – добрите стари нацисти, които не са яли толкова бой по фронтовете на Втората световна, колкото изядоха за 70 години след това в киноиндустрията. Главният нацист Бруно, който се характеризира с особено антипатичност, елементарна пресметливост, алчност и кръвожадност, е изигран умело от Аксел Хени. Него може да сте го гледали в „Марсианецът“ или „Парадоксът Кловърфийлд“. Неговият помощник, който има същите незавидни качества, е Улф (в ролята – Джак Дулан), който пък навярно сте мернали в сериалите „Момчетата“ и „Ню Амстердам“.

Тези двамата са всъщност гръбнака на една от по-гадните групички от нацисти, които съм виждал в последно време – хората си водят цяла камионетка, пълна с отвлечени жени със себе си! И бъдете сигурни, че не ги водят, за да ги спасят от настъпващите съветски войски… В допълнение, отношението на двамата командири към подчинените им, както и към нашия главен герой, е отблъскващо на ниво, което се доближава до границата на гротеската, но стои точно под нея, удобно настанено в лоното на тежката погнуса. Така се създават злодеи, които да искаш да гледаш как умират по особено жесток и смешен начин!

И сам войнът не е сам…

Антипод на нашите антагонисти са групата жени, които не са ограничени в това да плачат и да ги е страх, оковани и в лапите на своите похитители. Ако киното търси силни и внушителни женски образи, надали ще намери по-яростен такъв от група жени търсещи отмъщение, разстрелващи хладнокръвно насилниците си и подобно на Тарантино (само се сетете за „Разходка Смърт“), Ялмари Хеландер е напълно наясно с това. Неговият главен женски персонаж Айно (Мимоза Виламо) е олицетворението на женската мъст. В нея и в останалите ѝ спътници от злополучния конвой има адски много сису и този техен войнствен стоицизъм е възнаграден, когато Аатами им развързва ръцете, буквално и преносно, за да получат своята справедливост.

„Сису“ е заснет с бюджет от едва 6 милиона евро. Но очевидно с добра идея и с изобретателен, кадърен екип хич не е невъзможно да създадеш качествен екшън, който да е в унисон с всички съвременни тенденции на жанра. И за никого не е изненада, че „Сису“ вече изкара двойно повече, защото е много по-лесно да избиеш 6 милиона с истински качествена продукция, отколкото 60 или 600, а филмът ти да е просто окей. По-сериозните пари изискват по-сериозни прилагателни, за да излезе сметката. Докато по-семплите такива, които знаят точно какво представляват, имат възможността да се превърнат в култови любимци на публиката за поколения напред, както съм сигурен, че ще се случи и със „Сису“.

*

Всички материали на Денислав Кандев можете да намерите тук.

Снимки: IMDB, The Record