В здрачния, неонов свят на Джон Уик има една константна и неоспорима истина – всеки е убиец. Някои са благородни убийци, други са прагматични убийци, трети са убийци по неволя, а четвърти могат само и единствено това – да убиват. И, за да перифразирам друг любим филм – това е животът, който са избрали и животът, който водят, и само едно нещо е сигурно в него – никой от тях няма да прекрачи през дверите на Рая.
В началото на автобиографичния режисьорски дебют на Шарлот Уелс „Под слънцето“ има сцена, в която твърде младият баща Калъм (Пол Мескал) учи малката си дъщеричка Софи (изиграна от Франки Корио и чийто прототип е самата Уелс) на самозащита. Виждаме в очите и в движенията му, както чуваме и в гласа му, че това е изключително важно за него, но Софи не е на същата честота. Тя не разбира защо този разговор трябва да има толкова голямо значение за нея, нито защо той е толкова сериозен и рязък, почти груб в уроците си, но му се доверява, защото… е, защото е на 11 години, и защото е неин баща и го обича. Безрезервно и напълно, въпреки че думите и действията му често са непонятни за невръстното дете. Тази сцена улавя същината на „Под слънцето“, най-опустошителният филм, който ще гледате от много време насам – обич без разбиране, любов въпреки липсата на комуникация, търсене на смисъл в скръбта и болката.
Има определени правила, които трябва да спазвате, за да можете да напишете (умерено) успешно ревю на филм от поредицата “Писък” или поне да не се провалите грандиозно в начинанието!
„Не е важно колко силно удряш, а колко силни удари можеш да понесеш и въпреки това да продължаваш напред.“ Ключовата сентенция на франчайза „Роки“ важи за всеки един от деветте филма в него и „Крийд III“ не е изключение. Подобно на всички свои предшественици, той устоява на всяка цена на всевъзможните удари на времето и се надига победоносно от окървавения боксов ринг, за да научи още едно поколение на значението на думата „воля“.
През 2022 г. се навършиха 100 години от истинското начало на хорър жанра, поставено през далечната 1922 г. от немския режисьор Ф. В. Мърнау и неговият ням, експресионистичен шедьовър „Носферату“. И тъй като КиноБокс не съществуваше миналата година на 4-ти март (оригиналната премиера на „Носферату“ в Германия), решихме да поправим този свой пропуск и да отпразнуваме 101-годишнината на може би най-великия хорър и със сигурност – най-великия вампирски филм, създаван някога.
„Баншите от Инишерин“ е дълбоко алегорично произведение, наситено с множество метафори и символика и умело замаскирано като простичката история на разпадането на едно дългогодишно мъжко приятелство. Тонът му е неуловим, лавиращ между семпла битова драма, черна комедия и екзистенциална трагедия, и резултатът от това сложно, но естествено преливане от жанр в жанр, понякога в рамките на една-единствена сцена, го прави невероятно богат.
Тази година има потенциала да бъде абсолютно непредсказуема що се отнася до изкуството на кинематографията или както ние го наричаме – операторското майсторство.
Днес обръщаме поглед към едни от невъзпетите герои на киното – композиторите на филмова музика.
Холивуд. Средата на 20-те. Време на разват, поквара, лудост и кино. Време като никое преди и никое след това. Време, което много скоро ще приключи, но все още се усеща като вечно.
Все пак изглежда сякаш още има място за нови, авторски истории в бъдещето на популярното кино (инди и артхаус средите са много по-силни в този аспект) и днес ще обърнем внимание на пет напълно оригинални заглавия, които ще се борят за писателската награда в голямата оскарова нощ.