Обичам Уес Андерсън. Обичам начина, по който неговите филми ме карат да се чувствам. Обичам си смеха и усмивката, докато ги гледам. Може би бих казал, че обичам да обичам. Прекрасно чувство е и малцина творци успяват да ме накарат да го усетя. От тази шепа хора Уес е може би най-отгоре в списъка.

Напоследък стана твърде модерно да казваме, че филмите му са кухи и повърхностни като огромна, пищно натруфена, реквизитна картонена торта. Апетитна за окото и за нищо друго. Но истината е, че тази торта трябва да е точно толкова голяма и точно толкова празна, за да побере онова ефимерно и неуловимо, лишено от вкус и мирис нещо, което наричаме душа. В историите на Уес Андерсън душата е най-важното и тя прелива от всеки кадър и от всяка реплика, подобно на най-лекия и пухкав крем, който някога сте вкусвали. Но за да го разберете, трябва да захапете парчето торта, а не просто да му се наслаждавате от разстояние. Така че ви пожелавам добър апетит!

Фалшивият филм за фалшивата пиеса

„Астероид Сити“ не е това, което си представяте. Той дори не е това, което трейлърите рекламират. Подобно на предишните два филма на Уес – вдъхновения от аурата и стила на австрийския писател Стефан Цвайг „Гранд хотел „Будапеща“ и осезаемо повлияния от статиите на списание „Ню Йоркър“ антологичен „Френският бюлетин на Либърти, Канзас Ивнинг Сън“, най-новият му филм си играе нагло със собствената си форма и завършва една своебразната трилогия от пастиши към отминали ери в културата и изкуството, които са изиграли немалка роля в изграждането на Андерсън като човек и артист.

Докато всеобщият любимец „Будапеща“ представляваше мнима адаптация на несъществуваща книга, написана от автор (аватарът на Цвайг), който се е вдъхновил от житието на друг несъществуващ човек в несъществуваща държава (безумно наречената Зубровка), а „Френският бюлетин“ беше драматизация на четири измислени статии от предишни издания на измисленото списание, препубликувани в специален последен възпоминателен брой по случай смъртта на дългогодишния му издател, то „Астероид Сити“, ако това някакси е възможно, е дори още по-заплетен и объркващ наратив, който ще се опитаме да разнищим сега.

Уес Андерсън ни съобщава още в началото, че всичко, на което ще станем свидетели, е фалшиво. На черно-белия екран излиза спретнатият и издокаран в костюм водещ на документално предаване/филм (винаги е удоволствие да видим Брайън Кранстън в каквото и да е), който директно адресира публиката на филма (ние) и тази на фалшивото предаване (пак ние, но навярно и някакви други, хипотетични хора, в друга, алтернативна вселена, в която всичко това е истина) – вие гледате драматизация; филм, който да пресъздаде написването и поставянето на една пиеса от нейния зародиш до дебютното ѝ представление и отвъд. Успях ли вече да ви отчая? Тепърва започваме…

Фалшивата пиеса в истинския филм

Докато черно-белите сегменти на филма служат за рамка и контекст, в които да поставим всичко, на което ставаме свидетели, то по-обемистата, цветна част на филма е тематичният му смисъл. Това е и самата драматизирана пиеса, с всичките ѝ три акта, предоставена ни в своята цялост, за да извлечем от нея каквото си пожелаем. Ключово за историята е, че никой от участниците в нея, или дори създателите ѝ, не са съвсем сигурни какво точно означават сцените, репликите и събитията, които съдържа. Те знаят единствено, че пиесата им влияе силно и неопровержимо. Голяма част от хумора и философията на „Астероид Сити“ произлиза именно от търсенето и ненамирането на смисъл в изкуството, живота и вселената като цяло.

Но въпреки че всичко написано до този момент звучи потресаващо сложно, истината е, че филмът е безкрайно и изненадващо гледаем. Ако се абстрахираме от трипластовия формат и просто се фокусираме върху цветната му част, „Астероид Сити“ е семпла история с три пределно ясно различими действия, с рехав, но ангажиращ сюжет и с цяла плеяда от известни и нелепо изглеждащи холивудски имена, които се наслаждават на това да се забавляват заедно, докато не правят нищо особено за около час и половина в пустинята. Най-близкото, с което мога да го сравня, са т. нар. „hangout movies“ на Ричард Линклейтър („Объркани и непокорни“ и „Всички искат нещо!!“) – буквално филми за групи от хора, които прекарват някакво време заедно на някакво място… и после си тръгват. И това е всичко… но не съвсем.

Истинският филм с фалшивите хора

Нека поговорим за смисъла на всичко това. Или защо не – просто за смисъла на всичко? Осезаемо по-сложна тема, но тази, която вълнува творци и философи от зората на изкуството и самосъзнанието ни. Преди това обаче трябва да разберем какъв е текстът, за да извлечем от него подтекста. Фабулата на „пиесата“-филм „Астероид Сити“ се върти около цял ансамбъл (приблизително 30 души) от случайно или нарочно озовали се в едноименния град странни птици, някои от които пристигат заради специална младежка конвенция на учени и астрономи, докато други са просто там. Двама привидно неотиващи си с обстановката във филмите на Андерсън актьори, които обаче се оказват едни от най-очарователните и удачни в ролите си, са вечно ведрият и услужлив мениджър на мотел, изигран от Стив Карел, и перманентно напрегнато изглеждащият Мат Дилън в ролята на автомобилния механик Ханк (естествено, че се казва Ханк).

Всички останали, които пристигат в комично миниатюрния град (пресъздаден чрез декори и миниатюри, изградени за пореден път с болезнен перфекционизъм от задължителния за филмите на Уес дизайнер Aдам Стокхаузен), са по някакъв начин пряко или бегло обвързани с астрономската конвенция. Основният фокус обаче трябва да падне върху някого, с когото публиката да се идентифицира, и в случая това е петчленното семейство на Оги Стийнбек (редовния артистичен партньор на режисьора Джейсън Шуорцман), което наскоро е претърпяло ужасна трагедия. В хода на филма Оги и гениалният му син Удроу ще се запознаят, сближат и ще се опитат да завъртят романс с не по-малко разочарованата от живота холивудска звезда Мидж Кембъл (все по-добрата и по-добра Скарлет Йохансон) и нейната също толкова гениална и резервирана дъщеря Дайна.

Когато в края на първо действие на „пиесата“-филм се случва нещо безкрайно неочаквано (което трейлърите издадоха, но аз нямам намерение да го правя), тази група от инцидентни съквартиранти се оказва карантинирана в пустото градче за период от една седмица и е принудено да се сблъска с вярванията, проблемите, страха от смъртността и безсмислието, присъщи на всяко едно мислещо човешко същество.

Фалшивите хора в истинския живот

Част от това да бъдеш човек, е да се съмняваш. В стойността си, в причината да съществуваш, в способностите си и в това, че допринасяш по какъвто и да било начин за света и за човечеството. Тази тема е фино втъкана в почти всяка една от сюжетните нишки на филма, като се започне от изначалния смисъл на фиктивния драматург Конрад Ърп (изигран с прелестен южняшки акцент от Едуард Нортън) въобще да създава каквато и да е пиеса с каквато и да е цел, и се стигне до съмненията на почти пародийно умните деца в самата пиеса, които независимо от невероятния си интелект, правят все същите… ами, детски глупости. И знаете ли какво? Възрастните правят абсолютно същото и в истинския, и в измисления живот.

Говорейки за писателя на пиесата, е време да обърнем внимание и на един от най-ненатрапчиво удовлетворителните аспекти на „Астероид Сити“ – неговата метатекстуалност. Най-просто казано „метатекст“ е текст, който осъзнава, че е текст и че бива по един или друг начин прочитан на публиката – виждате ли, дори самият филм има самосъзнание и, като такъв, той се съмнява постоянно в своя собствен смисъл. Един от по-приятните начини, по които „Астероид Сити“ си играе с очакванията и предварителните знания на своята публика, е чрез архетипите, които вкарва и в двете си истории, част от които дори знаят или поне подозират, че са участници в пиеса/драматизация/филм или каквото и да е от сорта.

Актьорите, които участват в цветната пиеса, играят измислени хора, но вдъхновени от реални личности от нашата истинска история – героинята на Йохансон е почти едно към едно с музата на Алфред Хичкок Ким Новак; фотографът на Шуорцман е един брадат, но все още млад Стенли Кубрик, който снима за списание, преди да се обърне към киното; а открадващият всяка сцена, в която се намира персонажът на Рупърт Френд (познат ви от сериала „Вътрешна сигурност“), е страхотна имитация на холивудския чувствителен каубой Монтгомъри Клифт. Междувременно някои от „истинските“ черно-бели хора пък представляват директни пастиши на други реални личности. Южняшкият гей драматург Ърп е очевидно повлиян от Тенеси Уилямс (и може би отчасти и от Труман Капоти), гениалният режисьор на постановката (изигран с фина мъжественост от Ейдриън Броуди) е почти със сигурност вдъхновен от Елиа Казан, докато водещият на Брайън Кранстън и революционният за актьорската професия учител на Уилем Дефо са категорични реплики съответно на създателя на „Зоната на здрача“ Род Сърлинг и на Лий Страсбърг – един от най-влиятелните преподаватели в „Актьорското студио“ в Ню Йорк, където са учили Марлон Брандо, Робърт Де Ниро, Елън Бърстин, Пол Нюман, Ал Пачино, Джейн Фонда и Джак Никълсън.

Истинският живот и истинските хора

Но всичко това не би имало особено значение, ако филмът представляваше изкуствената безвкусица, в която подобна снобска, ненужно сложна и преувеличена, давеща се във влияния и вдъхновения, концепция би могла да го превърне в по-неопитни ръце. Истината е, че нито за Уес, нито за публиката всички тези допълнителни неща, които той е сложил във филма си, не би трябвало да имат кой знае какво значение. Те са просто дъвчащи бонбони за него и за тези, които харесват подобни малки награди и залъгалки – строго интелектуални удоволствия, с които да почовъркат и пораздвижат потъналите си в скука и рутина съзнания. Същината на „Астероид Сити“, неговите сърце и душа, се крият в коренно различно нещо. Нещо универсално и несигурно и едновременно трудно, но и лесноразпознаваемо.

Персонажите в „пиесата“-филм и в „предаването“-пиеса, и в каквото там е третият вариант на тази объркана амалгама от формати, са прекалено заети, забързани и объркани от преследването на своя смисъл и на своето изкуство, за да разберат кое е това универсално нещо и защо са толкова небрежно и неангажиращо нещастни и самотни, докато гонят целите и мечтите си. Досущ като хората в истинския живот.

Обаче вместо да се фокусираме върху намирането на тази универсална, простичка истина, ние избираме да се фокусираме върху формата, която интелектът ни диктува, че трябва да придаде ред и смисъл на всичко, което мислим и създаваме. Е, единственото, което тази объркана разказвателна форма може да постигне, е да задава съмнително артистично-философски въпроси от рода на – кое е истинско и кое е просто пиеса в пиесата?; кое е просто филм във филма в истинския живот, който обаче е наблюдаван от други форми на живот (или пък дори от Господ?), което би го превърнало просто в още един филм или пиеса, изиграна на нашата голяма сцена, наречена Земя? И Уес Андерсън е наясно с всичко това и се кикоти, не злорадо, а просто по детски в ъгъла, докато ние се опитваме да дешифрираме „сложните му, завъртяни метафилми“, които изработва, за да се развлича и да каже едно-две важни неща междувременно.

Смисълът на всичко

В края на цялата тази скука и лудост, към които звездите и пустинята предразполагат, е минала една седмица на привидно безсмислено висене в нищото, развили са се няколко романса, бащи са се помирили със синове, зетове с тъстове, режисьори с актриси, актьори и създатели – със самите себе си… и всичко приключва. Всички се разотиват. Завръщат се там, откъдето са дошли. Дали с повече мъдрост и смисъл, никой не знае. Животът и вселената привидно си остават мистерия.

Но аз мисля, че е пределно ясно за какво говори Уес в прелестния си нов филм – мисля, че за пореден път задава и мигновено отговаря на онзи древен, реторичен въпрос, който затормозява съзнанията и душите ни, откакто се сме слезли от дърветата за пръв път, огледали сме се и сме си помислили за това, че мислим, а именно – какъв е смисълът на живота?

Мисля, че и вие вече знаете отговора, още от самото начало…

*

Всички материали на Ивайло Сарандев можете да намерите тук.

За да гледате „Астероид Сити“ на голям екран, където ще го изпитате по най-хубавия възможен начин, натиснете тук, тук или тук.

Снимки: Forum Film