В света на художествената измислица, за да могат героите да надживеят своя автор, трябва да носят универсално послание. Да бъдат лесни за припознаване, както от деца, така и от възрастни. Преживяванията им да са колкото вълнуващи, толкова и поучителни. Тези персонажи трябва да оставят отпечатък, съществен и дълготраен, за да е възможно само когато се чуе името им, да изникне в главата ни образът и идеите, които въплъщават. Точно това е Пинокио! Но с какво ще ни очарова този път?

Още от самото начало е редно да се обясни, че филмът, който ще бъде коментиран, макар да съдържа елементи от първоизточника си – книгата на Карло Колоди, е съвсем нова, приказна и богата на емоции интерпретация на приключенията на дървеното момче. Мястото на действие е фашистка Италия, подчинена на фанатизъм хем към религията, хем към войната. Режисьорът, а бих го нарекъл, и кукловодът на цялата продукция, Гийермо дел Торо („Формата на водата“, „Лабиринтът на Фавна“, „Гръбнакът на дявола“), заедно с помощта на Патрик МакХейл („Отвъд оградата“) решават да разкажат позната история по начин, какъвто не сме подозирали за възможен досега.

За първи път ни се представя Пинокио, който първоначално не е симпатично наивен, а заради житейската си неопитност е по-скоро досадно нахален. Той е отхвърлен от майстор Джепето заради странния си външен вид, но въпреки това не позволява тези упреци да го обезкуражат и отива в църквата, където се спотайва тогавашното италианско общество. Там за втори път куклата преживява момента „Франкенщайн“ – бива сочена с пръст, Пинокио е заклеймен като отблъскващ, негоден да бъде сред останалите. Но това е само моментна, първобитна реакция. През цялото време впоследствие изглежда така сякаш всъщност Пинокио бива приет и ценен от околните, но това е заблуда – те единствено са събудили човешкия си егоизъм и използват невинната кукла, за да успеят да се опиянят покрай жаждата си за господство над другите.

И тук трябва да отговоря на въпрос, който предвид тематиката на филма, е логично да бъде зададен – подходящ ли е за деца? Безспорната класика на Дисни от 1940 г. също съдържа моменти, които карат малките зрители да гледат втренчено от ужас или да бягат уплашени в съседната стая (най-често става въпрос за сцената с трансформацията на Пинокио и приятеля му в магарета). Поради тази причина не бих определил версията на дел Торо като по-страшна, даже напротив – надали ще има такъв въздействащ ефект в това отношение. Нейните качества са другаде и ще бъдат оценявани и откривани след всяко следващо гледане. Няма как да очакваме всеки веднага да схване, например, посланието, че дали ще пратим момчетата на Острова на удоволствията, или в тренировъчен лагер за невръстни войници, от тези две места накрая все ще излязат, преобразени в грозни магарета. Нито пък да се признае отведнъж, че вероятно красотата на човешкия живот наистина е в това, че той не е вечен.

Друго смело решение, заслужаващо внимание в тази адаптация, е как наглед познати герои биват показани в различна светлина – Джепето е различен баща от благия и добър старец, познат от книгата. Напротив, той се опитва да прикрива от съзнанието на детето си своите вътрешни проблеми, макар и често пъти неволно те да се изплъзват и да излизат наяве. Запознавайки се в началото с причината за тези му нещастия, сякаш по средата на филма се достига и до върховата емоционална точка – когато дърводелецът непримиримо обикаля из Италия, търсейки своя син, и го вижда, скрит под плакат на Мусолини да сияе на афиш за представление. Тогава става ясно как любовта между двамата главни герои е успяла да стане взаимна и искрена. Те са готови да се примирят с недостатъците на другия и да заживеят заедно като истинско семейство.

Цялата двуминутна сцена бива озвучена от песен, която е точната противоположност на онова, което сме приели за обичайно – родителят да изразява безкрайната обич към детето си, пеейки му за лека нощ. „Ciao Papa” е посланието на сина към баща си, доказателство за признателността за грижите, които са му били дадени, и опит да бъде обяснена една връзка, приемана от повечето хора като съвсем естествена, а всъщност трудна за открито споделяне. Останалата част от вълшебния саундтрак, дело на Александър Деспла („Фантастичният мистър Фокс“, „Формата на водата“, двете части на „Хари Потър и даровете на смъртта“) също пасва идеално на цялостната атмосфера и добавя още чувствителност в историята.

Освен Пинокио, който за първи път изглежда реалистично заради пироните, стърчащи от тялото му, дупките, които имат вид на истински издълбани по него, както и редица други детайли, и познати герои като Феята и Щурецът не остават подминати от сериозни промени във външния си вид. Биват им дадени и нови имена. Злодеите също не са това, което сме очаквали. Още една изненада е колко популярни и талантливи са озвучаващите актьори и не възнамерявам да ви разваля удоволствието да разберете кои са те, затова гледайте внимателно финалните надписи. Техните гласове се предполага да са лесно разпознаваеми, но анимацията е толкова изумителна, че човек е прекалено зашеметен, за да се пита кой стои зад този персонаж. Stop-motion техниката изисква огромно търпение и усилия дори само за едно движение на персонажа. Всеки кадър играе ролята на малко парче, без което целият визуално впечатляващ пъзел не би могъл да бъде направен изцяло. 

Триумфът на „Пинокио“ е във важното напомняне, което Гийермо дел Торо отправя към зрителите. Защото, за да бъдем истински хора, каквото и да означава това определение, не е задължително винаги да казваме истината или да се оставяме послушно на съвестта ни да ни води. Нито пък да сме твърдоглави, докарвайки си, както опасности, така и приключения. Не идва и с помощта на приемането, че преди нас са били разказвани истории и след нас ще продължават да се появяват нови. Онова, което ни поддържа истински живи, е сляпата любов към близките ни. Независимо какво получаваме в замяна, ние продължаваме отдадено да бдим над тях. Точно в това се крие магията, която е позволила на куклата да окаже влияние на всички около себе си.