В колективното съзнание на модерното човечество има една идея. Идеята за Звездата. Идеята за присъствие, което е по-голямо дори от това човечество, дори от целия свят, чиито естествени или изкуствени закони ни се налага да следваме, за да съществуваме в относителен мир и контролирана ентропия. Идеята за личност, която свети над всички нас, защото е по-харизматична, по-талантлива, по-способна, по-впечатляваща и по-недосегаема от която и да било друга. Вредна идея. Идея, която през последните няколко хилядолетия е създавала само проблеми. Която и до ден-днешен създава проблеми.

Но въпреки всичко това, всеки от нас обожава да бъде заслепен от блясъка на подобно издигнато в своеобразен култ присъствие. Думите на Реймънд Чандлър по адрес на Джеймс Бонд са простички и красноречиви – „Всеки мъж иска да бъде него, всяка жена иска да бъде с него.“ Отмести се, Джеймс Бонд, от три десетилетия този мъж не си ти – този мъж е Том Круз. И за разлика от теб, той е напълно истински… засега.

Олицетворението на чиста воля и концентриран хаос…

… което наричаме Том Круз, извинявайте – Итън Хънт, се завръща на големия екран за седми път и 27 години след своя параноичен, хичкоков, психологически трилър дебют, наречен „Мисията невъзможна“ през 1996 година. Много неща се промениха през това време, много режисьори и техните визии оставиха отпечатъка си върху всеки един от предишните филми. Гореспоменатата воайорска параноя е дело на най-фанатичния и верен ученик на Алфред Хичкок – Браян Де Палма. С вариращ успех го последваха неволно нелепите, свръхстилизирани екшън-мастурбации на Джон Ву, чупещото вратове темпо и заслепяващите светлинни отблясъци на Джей Джей Ейбрамс (който ни предостави и най-смразяващия и качествен злодей на поредицата, изигран от покойния титан Филип Сиймур Хофман) и лековатата естетика, която винаги придружава приключенската, по детски вълнуваща екшън комедия на Брад Бърд.

Всичко това кулминира с наемането на вече доказалия се като вярната дясна ръка на Том Круз режисьор, наречен Кристофър Маккуори, който създаде, по мое мнение, абсолютния досегашен пик на франчайза – „Мисията невъзможна: Престъпна нация“. С този пети, страхотно композиран, стегнат, концентриран и вълнуващ филм, Круз усети, че най-сетне е намерил своята сродна душа – човека, който наистина разбира какво прави Том Круз възможно най-Том-Крузест и какво иска да прави Том Круз, когато е в хипер-Том-Круз режим. С две думи – луди работи. Но въпреки безспорната доминация на Круз над неговата собствена, продуцирана от компанията му поредица…

… сърцето на тези истории винаги е било екипът, а не конкретният индивид.

Докато до този момент това беше вярно, в „Пълна разплата, Част първа“ нашата еклектична сбирщина от акумулирани през годините и различните филми агенти за пръв път е истински засенчена от персоната, в която Том Круз постепенно се превърна. Поради тази причина и сюжетът, и персонажите на филма страдат по начин, по който не съм очаквал, че е възможно. Опасенията и страховете на Том Круз и Кристофър Маккуори, като създатели на практично, сложно за измисляне и заснемане екшън кино, тук са буквализирани в ултимативния злодей на изкуствения интелект, който заплашва да пренапише реалността ни по най-семплия и ефективен начин – като залее човечеството с неистини, като манипулира и видоизменя потока на информация, като държи правителствените тайни на всяка държава като гилотина над главите на управляващите. Предвид ежедневното влошаване на критичната мисъл и капацитета на човечеството за създаване и осмисляне на качествено изкуство, и разчитането все повече и повече на определени програми и машини, които да мислят и създават вместо нас, не е далеч от мисълта откъде точно Круз и Маккуори са почерпили своето вдъхновение.

Идеята за този сюжет далеч не е лоша, но когато любимите на поне две поколения фенове класически спътници на Итън Хънт са постоянно пренебрегнати за сметка на архетипите на „Заплахата“ и „Спасителя“ и са принудени да се превърнат в ходещи машини за експозиция или за хумористични ситуации, тогава крехкият баланс на екипа рухва. Конкретно в случая говоря съответно за очарователните компютърни гурута Лутър Стикъл (Винг Реймс) и Бенджи Дън (Саймън Пег), които, въпреки че би трябвало да са взаимнозаменяеми, всъщност споделят една много симпатична и свежа динамика, като двете страни на също толкова архетипния „Хакер“. Винаги преди верния приятел Лутър (единствения съдружник на Хънт, останал от оригиналния филм) беше гласът на разума – абсолютно незаменим, той укротяваше и/или подкрепяше лудостта на най-добрия си приятел в най-критичните моменти. Междувременно хиперактивният Бенджи дори имаше свои собствени страхове, сюжетни нишки и претърпяваше семпло и постепенно, но много приятно развитие от своя дебют в „Мисията невъзможна III“ досега. В настоящата история Лутър изведнъж просто решава да си тръгне от филма с безумна реплика и под безумен претекст, които ще ви оставя да откриете сами, а Бенджи е единствено способен да подскача и да крещи истерично. За съжаление, той е толкова недописан като персонаж, че дори естествената комедия, която Саймън Пег по принцип излъчва, не може да го спаси.

Но, изненадващо, най-ощетена от тази нова посока е Илса Фауст…

… вероятно най-добрият персонаж в цялата поредица, изиграна от единствената жена досега, способна да се мери с харизмата на Том Круз – царствената и безкрайно сексапилна, по един интелектуален и енигматичен, почти опияняващ начин, Ребека Фъргюсън. Героинята на Илса дебютира в „Мисията невъзможна: Престъпна нация“ и мигновено завъртя всички глави в своята посока, а Круз и Маккуори моментално разбраха каква перла са открили и ѝ дадоха също толкова голяма роля в последвалия „Мисията невъзможна: Разпадане“. И в двата филма тя е агент със своя собствена, неясна мисия, чиито цели понякога съвпадат с тези на Итън Хънт, а понякога си противоречат и това също толкова неизяснено напрежение правеше взаимодействието им безкрайно вълнуващо. Едно нещо обаче беше напълно ясно на всички – когато Круз и Фъргюсън сключиха погледи за пръв път, химията, която споделяха, беше толкова наситена, че можехме да я подушим през екрана. Затова е и толкова разочароващо за мен, че участието на Фъргюсън (която навярно е била безкрайно заета с „Дюн: Част втора“, за да отдели достатъчно време на Круз) е на практика приравнено до няма роля, която влиза и излиза от филма по дори още по-обиден начин от персонажа на Лутър.

За сметка на това, мястото на главното женско присъствие този път е заето от Хейли Атуел…

… която най-накрая намери своя път до солидна роля в огромен, холивудски франчайз. Макар че не може да бъде истински заместител на студеното, опасно достойнство на Фъргюсън, което прикрива една уязвима и сложна душа, Атуел е най-доброто нещо във филм, който все пак включва как Том Круз виси и скача от много, много високи места. За това свое постижение тя заслужава джентълменското докосване на периферията на въображаемата ми шапка, придружено от закачливото ми смигване, което да посрещне нейната не по-малко закачлива усмивка. Персонажът ѝ, наречен просто Грейс, е нещо, което не сме виждали досега в тези филми, изпълнени с идеалистични тайни агенти, двойни тайни агенти, обезверени тайни (или явни) агенти и като цяло – основно с агенти. Тя е обикновен, нормален човек (но не точно), който е неволно въвлечен в машинациите на подземния свят и като такава е единствената, която претърпява някакво реално, правдоподобно развитие. Това, в комбинация с естествената, флиртаджийска динамика с Круз, я превръща в най-смисления герой в история, пълна с безсмислени такива.

За да бъдем абсолютно коректни обаче, е редно да споменем и неоспоримия факт, че Круз просто взаимодейства добре с почти всяка жена, с която е снимал филм, особено от тази поредица (изключение прави Танди Нютън в „Мисията невъзможна 2“, но това далеч не е по нейна вина). Дали е заради неговия звезден сексапил, който ги омайва и изкарва от тях най-наситените спрямо персонажа му изпълнения, или просто е изключително добър подбор на актрисите, с които работи, но жените в „Мисията невъзможна“ са винаги на много високо ниво. Не можем обаче да кажем същото за химията между Круз и неговите противници…

Главният злодей, който иронично се явява вторичен…

… на нещо толкова аморфно и безтелесно като вездесъщ алгоритъм, е изигран от Есай Моралес и е едно от най-посредствените злонамерени създания в поредицата до този момент. Понеже обичам списъци, ще илюстрирам разочарованието си от неговата безличност посредством точно това – класация на основните антагонисти на Итън Хънт в кариерата му досега:

1. Оуен Дейвиън (Филип Сиймур Хофман) – безапелационният психопатичен крал на франчайза – противен, зловещ, садистичен и прагматичен търговец на оръжия, който третира Итън Хънт като муха, която му досажда, но никога не би могла да му попречи и който успява да пречупи ума и пословичното самообладание на агента.

2. Джон Ларк (Хенри Кавил) – физически най-заплашителното нещо, с което Хънт е трябвало да се справя до този момент. Също така и най-двуличното. Хенри Кавил умее да играе очарователни влечуги, трябва да го прави по-често.

3. Соломон Лейн (Шон Харис) – с тихото си, съскащо гласче и ситните си топлийки вместо очи, мъртвешки куклени и изпълнени с насмешка и превъзходство, Шон Харис е единственият злодей, който участва в цели две „невъзможни мисии“ и е страхотен, макар и много различен, и в двете.

4. Курт Хендрикс (Микаел Никвист) – повече неопределено присъствие, отколкото истински пълнокръвен персонаж, рационализиращият лудостта си ядрен учен на Никвист върши достатъчно добра работа, макар и да не представлява особено голяма заплаха за Хънт и екипа му.

5. Джим Фелпс (Джон Войт) – средностатистически бивш агент, който си мисли че е по-умен от Хънт. Не е. Умира.

6. Шон Амброуз (Дъгрей Скот) – средностатистически бивш агент, който си мисли че е по-силен от Хънт. Не е. И той умира.

7. Гейбриъл (Есай Моралес) – всеки избор, който Круз и Маккуори са взели спрямо „развитието“ на персонажа на този етап, е напълно грешен и до болка клиширан. Единствената надежда за него е сериозно развитие във втората част на „Пълна разплата“. Но някакси се съмнявам, че ще получим това, понеже Круз и Маккуори имат друго наум…

Най-новият филм е обсипан с препратки към оригиналната „Мисия: Невъзможна“, от която започна всичко…

… тъй като цялата продукция е наясно, че с тази първа финална част се поставя края на цяла една ера в популярното блокбъстър кино. След дългогодишно отсъствие, опортюнистичният директор на ЦРУ Юджийн Китъридж (изигран от Хенри Черни) се завръща за още малко вербален спаринг с Итън Хънт, изпълнен с добрите стари, криви „холандски ъгли“ на камерата, а ла Браян Де Палма. Героинята на Ванеса Кърби, наречена „Бялата вдовица“, пък доказва, че крушата не пада по-далеч от дървото, както и че децата са обречени да повтарят грешките на родителите си – нейната майка Макс (Ванеса Редгрейв) също се опита неуспешно да сключи нелегална сделка, докато се вози на стремглаво препускащ влак през далечната 1996 година. Въобще немалка доза носталгия по славните дни е просмукана в много от сценарните и режисьорски решения, които задвижват тежката, понякога тромава машинария на историята.

Навярно това е и защото филмът вещае и началото на края на годините, в които Том Круз ще е способен на маниакалните си подвизи… но и преди сме го отписвали преждевременно, така че си запазвам правото да се съмнявам в неговото здравомислие. И като заговорихме за това, нека да обърнем подобаващо внимание и на основната причина тези филми да съществуват, както и на нещото, което геройски спасява „Пълна разплата, Част първа“ от пълна посредственост, а именно…

Все така спиращите дъха каскадьорски подвизи…

… които Том Круз и изключително талантливият му екип са ни приготвили този път. Всички знаем защо отиваме да гледаме „Мисията невъзможна“. Надявам се, всички знаем и как точно да ги гледаме – на най-големия възможен екран, с най-близките си приятели и огромни кутии с пуканки в скута на всеки от нас. Всичко друго би било просто отбиване на номера или направо бягане от отговорност. Тук е моментът да кажа, че въпреки разочароващия си сюжет, оскъдните роли на нашите любими персонажи, нелепите злодеи и на моменти смайващо лошия диалог, „Пълна разплата, Част първа“, изненадващо, е едно много добро кино-изживяване. Неговите 2 часа и 40 минути се изпаряват за отрицателно време, понеже филмът просто се движи постоянно. И в точно това неумолимо движение се крие най-голямата му сила.

Всеки път, когато филмът спре за няколко минути, белите конци на сюжета лъсват неприятно, но Маккуори е напълно наясно с това и постоянно ни хвърля обратно в дълги пасажи от страхотно хореографирани преследвания и бойни сцени из слънчевите улиците на Рим, през опасния сумрак на Венеция и във вътрешността и по покрива на препускащия Ориент Експрес, където третият акт на филма кулминира в една от най-изпълнените със съспенс сцени от 1997 година и „Изгубеният свят: Джурасик Парк“ насам. А когато се доближиш до майсторството на Спилбърг, дори за малко, значи категорично правиш нещо както трябва, колкото и колеблив и несигурен в идентичността си да е филмът ти.

Едно е сигурно – при всички положения Том Круз бяга.

Въпреки че неговата огромна сянка заплашва да дерайлира поредицата, която той създаде и поддържа с толкова много любов и ентусиазъм през годините, ние обожаваме да го гледаме, докато бяга. Защото той бяга, за да спаси киноиндустрията и киносалоните, бяга за нашето забавление, бяга от модерните технологии, докато ги използва, за да създава това, което вярва, че е истинско кино и най-вече – бяга от старостта. За разлика от Харисън Форд и неговия „Индиана Джоунс и Реликвата на съдбата“, който посреща остаряването, преходността и неизбежната смърт на киноиконите с носталгична усмивка, „поздравявайки я като стар приятел“ (по думите на Дж. К. Роулинг), Том Круз и компания се „гневят и вият срещу смъртта на светлината“ (в унисон с още по-силните думи на Дилън Томас). И ние ги обичаме за това, защото ни напомнят, че винаги има достойнство в края, независимо как го посрещнеш, стига преди това да си живял истински.

*

Всички материали на Ивайло Сарандев можете да намерите тук.

За да гледате „Мисията невъзможна: Пълна разплата, Част първа“ на IMAX, където ще го изпитате по най-хубавия възможен начин, натиснете тук.

Снимки: IMDB, Financial Times, Polygon