В здрачния неонов свят на Джон Уик има една константна и неоспорима истина – всеки е убиец. Някои са благородни убийци, други са прагматични убийци, трети са убийци по неволя, а четвърти могат само и единствено това – да убиват. И за да перифразирам друг любим филм – това е животът, който са избрали, и животът, който водят, и само едно нещо е сигурно в него – никой от тях няма да прекрачи през дверите на Рая.
Тяхното съществуване е самотно и обилно напоено с безсмислие. Това, към което гледат, е това, което вече са оставили зад гърба си – поредната изпълнена поръчка. Това, за което се борят, винаги е на живот и смърт и обикновено губят, за да може по-младият, по-жизнен и по-настървен наемник да заеме тяхното място в хранителната верига. Техният подземен свят е техният цял свят и той е плъзнал и се е промъкнал във всяка фуга на земното кълбо, подобно на некротирала нервна система, по която пъплят заразените пулсиращи импулси, които я възпаляват, откъдето и да преминат.
Но в техния свят има и красота, и поезия. Има мимолетно съвършенство, което изчезва и се появява отново само за едно мигване на окото, въпреки че е отнело десетки години на пот, кръв, труд и безброй упражнения, за да достигне до този момент на божествено извисяване. Говоря за поезията на пушещите дула, за балета на счупените кости, за операта на изпилените в асфалта гуми и смачканите и усукани една в друга метални коруби на коли. Говоря за магнум опуса на Чад Стахелски и Киану Рийвс, наречен „Джон Уик 4“, и за начина, по който той е композиран.
I. Алегро „Вендета“ (Ню Йорк)
Подобно на всяка симфония, първата част трябва да положи тематичните основи на произведението, което ще съпреживяваме с персонажите през следващите три часа. Но това не е единственият залог, от който ние, като публика, имаме нужда. Тема и структура са огромна част от всеки филм, но това, за което истински копнеем, е емоционална наситеност, която да ни въвлече в борбата и страстта на нашите (почти) безсмъртни персонажи.
Филмите за Джон Уик винаги са били добри в това да постигнат голяма емоционална ангажираност с малко архетипна информация. В първия това е мъртва съпруга и убито куче, което е последният неин подарък за скърбящия ѝ съпруг. Във втория е невъзможен за пренебрегване дълг, който е позволил на този мъж да се измъкне от живот на насилие, за да може първоначално да се ожени за нея. А в третия е отчаяната му борба за оцеляване в един безкрайно враждебен свят, който нито го отхвърля, нито го приема в прогнилата си утроба, а просто желае да го заличи от лицето на земята на всяка цена.
„Джон Уик 4“ започва ударно в темпо алегро с нашия предаден, пребит и много ядосан и отмъстителен любимец, който поема на поредния си кървав кръстоносен поход, за да отреже веднъж завинаги главата на змията, която го е хапала вече твърде много пъти. Но както винаги в света на Джон Уик, неговите премерени или прибързани (зависи от гледната точка) действия имат своите категорични последствия. Последствия, които ще резонират в черепната кутия на Джон и на зрителите до самия край на този отмъстителен епос, който неволно е задвижил. Последствия, олицетворени в най-неприятния до този момент архизлодей в поредицата, змийски изигран от Бил Скарсгард. Наречен маркиз Венсан дьо Грамон, той е своеобразен екзекутор от най-висшите ешелони на световната организация на наемниците и държи в арогантните си привилегировани ръце множество животи, за които нехае. Неговото брутално отмъщение, провокирано от отмъщението на Джон (безсмислието на този безкраен цикъл не убягва на никого), показва на персонажи и публика, че този път Висшият Съвет не си поплюва. Това изстрелва Джон на единственото място, където може да потърси убежище…
II. Анданте „Амико“ (Осака)
Той се обръща към малкото си останали живи приятели. В този момент темпото на филма забавя, за да разгърне същинския драматичен конфликт, който къкри под повърхността на сблъсъците между сепаратисти и лоялисти в това йерархично общество на наемните убийци – цената на приятелството срещу цената на семейството. Въпросът е кое ще бъде принесено в жертва на кое, тъй като в този свят няма място и за двете. Водена от тази дилема, втората част на нашата симфония на насилието ще се отдръпне от класическите екшън похвати, с които филмите за Джон Уик така умело си служат, за да се върне назад във времето към още по-класическите уестърн и самурайски дуели и да ги модернизира, подобно на Куентин Тарантино в неговия „Убий Бил“ (I & II), но далеч не толкова хумористично. Постепенно осъзнаваме, че това, на което ще станем свидетели в рамките на следващите няколко часа, ще бъде нещо с пропорциите и интензитета на древногръцка трагедия.
Нашето (не)приятелско анданте „Амико“ пристъпва плавно и предпазливо, готово за скок – то кръжи хищнически около трите ключови за тази част от симфонията персонажи – Джон, единственият му истински верен приятел и управител на „Континтентал“ хотела в Осака, Шимазу Коджи (винаги страхотният Хироюки Санада) и стария му спътник Кейн, който сега работи за Висшия Съвет и е на лов за самия Джон. Именно героят на Кейн, посредством изпълнението на легендарния Дони Йен, издига и битките, и разговорите, и емоцията в „Джон Уик 4“ до неподозирани висини, от които не знаехме, че имаме нужда точно в тези филми. Категорично най-естественият и усещащ се като плътен, истински човек персонаж в поредица, изпълнена с архетипи, клишета и дори целенасочени карикатури, Кейн е едно малко съкровище. Някакси, въпреки факта, че е абсолютно сляп убиец, който си служи с бастун, за да навигира през различни пространства и да се защитава от ордите наемници, които прииждат, Йен успява да придаде една абсолютно неподправена автентичност на реакциите, израженията, въздишките и цялостния език на тялото си. Той не играе Кейн, той го олицетворява напълно.
III. Скерцо „Романи“ (Берлин)
След достолепната трагичност на предишната част „Джон Уик 4“ си позволява лек завой в хумористична територия. Светът на тези филми винаги е бил преувеличен, понякога дори и до степен на нелепост. Но това никога не е било заради липса на умение от страна на създателите и в случая е по-скоро целенасочено и весело-злорадо потапяне в изтърканите тропи на долнопробните криминални романи и филми… т. нар. „криминалета“. Удачно е тази трета част от нашата симфония да представлява скерцо („шега“). Най-буксуващият сегмент от филма, но и в някои аспекти – най-забавният, е пътешествието на Джон до добрия стар, мокър, пъстър (но все пак някакси парадоксално сив), криминален и развратен Берлин. Изчистената японска киберпънк естетика на хотела в Осака се отдръпва настрана за сметка на влагата и веригите на клубния немски индъстриъл, който е характерна част от берлинската субкултура.
В тази среда намираме едни от най-екстравагантните типажи, които вселената на Джон Уик е създавала някога – криминалния синдикат на Руска Рома, ръководен в момента от неговата доведена сестра, при която блудният брат Джон (родом от Беларус) най-сетне се завръща. В опозиция на тяхната крайно хиперболизирана ромска руснащина филмът ни представя и категорично най-пародийния и смехотворен персонаж в поредицата досега – Кила Харкан, главатарят на немския Съвет на убийците, екипиран със сводническо-жокерски лилав костюм, под който се крие актьор в т. нар. „дебел костюм“, чиито предни зъби са гриловани със злато. За миг, уплашен от безумието, което се разиграваше пред очите ми, дръзнах да допусна, че това берлинско-ромско скерцо е способно да дерайлира със своите нелепици прекрасното темпо, което филмът зададе до този момент, но истината е, че отново бях тънко изманипулиран. Това, което в началото беше просто безумна шега, много бързо се превърна в смразяваща и брутална клубна касапница, в традииците на най-добрите досегашни клубни Джон Уик касапници – страхотно хореографиран и композиран класически елемент на този микрожанр.
IV. Рондо „Мортале“ (Париж)
В този миг „Джон Уик 4“ спря, за да си поеме дъх заедно с публиката и да разчисти сцената за своя последен четвърти акт, който ще остане в историята на киното като едни от най-брилянтно замислените, изпълнени и заснети финални 40 минути на безмилостен екшън, създавани някога, наравно с тези на „Матрицата“, „Властелинът на Пръстените: Двете кули“ и „Лудия Макс: Пътят на яростта“. За тази част мисля, че е редно да се спрем на едно смъртоносно и вечно променящо се, но никога губещо своя фокус и своята финална цел рондо.
Следват три гигантски, монументални сцени, коя от коя по-амбициозни и – смея ли да го кажа? – свръхоригинални. Да измислиш и хореографираш десетминутна бойна сцена или десетминутна каскада с коли, е абсолютен кошмар за координиране и отнема стотици часове на репетиции, упражнения, удари, наранявания, падания, ставания и най-важното – стотици провали. Успехът винаги идва накрая, след всички тези провали. Но да измислиш и хореографираш не просто една, а три такива сцени, една след друга, за кулминацията на филма си, и всяка от тях да носи свой собствен, изявен характер и да се усеща като нещо, което не си виждал никога досега, е предпоставка за кино величие, което ще остане в историята на индустрията завинаги.
Усещането от тези три сцени, които, за да не разваля за никого, ще нарека просто Арката, Къщата и Стълбището, е като от целия свят, най-накрая срутващ се върху главата на Джон, връхлитащ го от всички страни и давещ го в безмилостната си, безспирна маса. Изсмукващ го с всеки следващ юмрук или ритник по насиненото му тяло и с всеки следващ куршум, който ожуленият му костюм от кевлар отбива с измъчено стенание. И след всичко това той пак става, изтупва се и продължава, защото знае, че никога няма да остане наистина сам пред лицето на тази озъбена машина, която се опитва да го премаже под колелата си вече четвърти пореден филм.
Защо Джон да не е никога сам? Защото, в крайна сметка, „Джон Уик 4“ е филм за приятелството и за семейството, за бащи и за деца, за любов и за смърт… всички знаем тези т. нар. „вечни теми“ и отдавна уж сме ги изтъркали, но ще ги търкаме още дълго време не само в популярната ни култура, а и в съзнанията и в сърцата си, защото все още нямаме отговори. Навярно и никога няма да имаме. Имаме само гледни точки. И гледната точка на Джон Уик е обвързана неразривно с един елемент, който присъства във всички тези вечни теми – кураж пред лицето на трудностите. Били те орди от убийци, гангстери и нинджи, или неизбежната смърт на терминално болната ти съпруга. Били те бруталният побой, който ти нанасят всеки ден, или неволната (само)жертва на близък приятел. Били те трудностите на живота, или трудностите на смъртта. Кураж е нужен за всяка от тях.
Кърваво Крешендо
Изтощен от писане, подобно на Джон, който е изтощен от тичане, стреляне, каране, скачане, блъскане, падане и катерене, аз достигам до епилога на тази симфония – кървавото крешендо на финалния дуел, загатнат още в трейлърите на филма, но който не подозирах, че ще прониже толкова силно и толкова болезнено сърцето ми с красотата и драматизма си. В духа на Пушкин и неговия „Евгени Онегин“ дуелът тук е романтизиран, но и отново по Пушкинов начин е странно ежедневен и прозаичен – уловен е парадоксът на огромното значение от насилственото загасване на една човешка душа, комбинирано с простичката реалност на крехкостта на човешката обвивка.
Кръвта, била тя метафорична, или буквална, най-накрая и за пръв път се усеща истинска и значима, когато е пролята в края на „Джон Уик 4“ от персонажи, които сме заобичали в хода на цялата досегашна поредица. Чак сега кръвта едновременно има и няма значение. Приятелствата са некръвни братства, семействата са отчуждени въпреки кръвта, а тя може да не става на вода, но се отмива изненадващо лесно, когато е прясно пролята. Но когато е пролята с този смисъл, който намираме на финала на нашата симфония, тогава може би все пак си е струвало. Никога няма да сме сигурни…
*
Всички материали на Ивайло Сарандев можете да намерите тук.
За да гледате Джон Уик 4 на IMAX (защото си заслужава), можете да влезете тук и тук.
Снимки: IMDB, The Film Stage, Geek Tyrant, Bloody Disgusting, Indie Wire
