Има определени правила, които трябва да спазвате, за да можете да напишете (умерено) успешно ревю на филм от поредицата “Писък” или поне да не се провалите грандиозно в начинанието:

1. Не може да не сте изгледали всеки предишен “Писък” минимум два пъти. Ако не го направите, тогава сте мъртви, изкървели пред абсолютно празния лист, без нищо смислено за казване.

2. Не може да не обичате филми на ужасите. Без сърце нямаш лице (някой го взе) и текстът ви ще стане посредствен и невдъхновен.

3. Абсолютно никога, при никакви обстоятелства не се взимайте насериозно. Ампутираните от чувство за хумор не оцеляват дълго (нито в живота, нито по филмите).

Също така помага да сте много мета и да чупите формата на медията, чрез която се опитвате да предадете посланието си, точно както се случва в момента – вие четете ревю, което знае, че бива четено от публиката (която също сте вие) и се опитва да ви убеди, че е много по-умно, отколкото всъщност е.

И това ревю започва сега.

Като всеки мой текст и този ще стартира с малко предистория, защото, както всички отлично знаем, добре познатите и изпитани формули работят – защо да чупим рамки и да сме иноватори, когато можем да предоставяме едно и също нещо отново и отново? Важното е да сме себеосъзнати за собствените си клишета и това ни дава картбланш да продължаваме да ги използваме, нали? Не? Няма значение, ще го направим въпреки това!

Годината е 1996 г. Хорър жанрът е изпаднал в абсолютна немилост. След невероятно силните две десетилетия на 70-те и 80-те години, филмите на ужасите са се превърнали в една тотална смешка и са толкова културно незначими, че ако си хорър фен през 90-те, мигновено се превръщаш в обект на подигравка и огромен загубеняк. Може би хиперболизирам? И това няма значение, защото е част от стила!

Всички хорър поредици, които са се радвали на значителен интерес и от публика, и от критика през последните 20 години, един по един започват да западат – татковците на жанра „Психо“ (който, и не се шегувам, има три продължения, едно подобие на такова и един потресаващ римейк през 1998 г.), „Тексаско Клане“ и „Хелоуин“ са тотално съсипани заради посредствени сценаристи и режисьори и генералния факт, че никой от тези три перфектни филма няма нужда от втора, трета или каквато и да е следваща част. Имат нужда да бъдат оставени на мира.

Междувременно наследниците на тези три класики, а именно – „Кошмари на Елм Стрийт“, „Петък 13-ти“, „Хелрейзър“, „Детска игра“ и „Кендимен“ имплодират сами, заради твърде неясна и усложнена предистория, ретроактивни промени на оригиналите (най-лошото нещо, което можеха да вземат от продълженията на „Хелоуин“) и недомислена митология, която не обогатява съответните им вселени, а ги прави недостъпни за масовата публика. Положението става критично и малко след средата на десетилетието двама талантливи и вдъхновени творци казват – „Стига!“. Тези хора се наричат Кевин Уилямсън и Уес Крейвън – сценаристът и режисьорът на един от най-влиятелните хорър филми, създавани някога, наречен „Писък“.

Твърде много думи вече са написани за оригиналния „Писък“, така че няма да добавям още много. Но ключовите от тях са – революционен, забавен, страшен, оригинален, стегнат, перфектно написан, перфектно кастнат, перфектно режисиран… идеално смазана машина, която работи точно по предназначения начин – да сатиризира и осмива тропите на хорър жанра, докато едновременно с това се отдава на тях. Малко филми в историята на киното са толкова сигурни в това, което са. И всяко следващо негово продължение, колкото и хитроумно да завърта концепцията си около елементите на жанра и обществото ни, актуални в годините на създаването му, не успява докрай да улови магията на първия. „Писък 2“ e безпардонно изобличаване на кинообществото и на сензационните и тенденциозни прийоми на Холивуд. „Писък 3“ продължава тази нишка и я довежда до логичния ѝ край – почти пълна пародия (затова и е един от най-недолюбваните във франчайза). „Писък 4“ освежава формулата, като привнася към нея набиращите сила през 2011 г. социални медии. А „Писък“ (2022) или „Писък V“ се гаври наравно и с новата вълна от алегорични арт хоръри (често произведени от любимото на голяма част от световната кинокритика студио A24), и с т. нар. „рикуъли“ – портманто, създадено от думите sequel (продължение) и remake (себеобясняващо се, но все пак – римейк).

Нещото, което роди този франчайз и до ден-днешен все още го поддържа жив, свеж и актуален, винаги е било едно – ужасяващото състояние на популярното кино и на модерното ни общество. Ако има нещо, което да не е наред с филмите, които гледаме и света, в който живеем, то „Писък“ ще намери начин да го превърне в забавление за масите, докато навира собственото им лицемерие, нетолерантност и дребнавост обратно в лицата им. В случая на „Писък VI“ на прицел са така популярните в днешно време конспиративни теории, доминиращи сякаш всяко кътче от проклетия интернет, в който всяка дума, казана от непознат се превръща в неоспорима истина, ако се намерят достатъчно елементарни, глупави хора, които да ѝ повярват. Да утолиш жаждата на публиката за скандал и зрелище, никога не е било толкова задоволително, колкото в тези филми от „Телевизионна мрежа“ (1976) насам. Но нека поговорим за самия филм и неговите достойнства…

На първо място това е първата истински страшна и преливаща от съспенс част от поредицата от 1996 г. насам. Модерният зрител е дотолкова свикнал с клишетата на хорър и трилър филмите, че трудно може да захапе кокалчетата на ръцете си и да се изпъне като струна в киноседалката, тръпнещ от така сладкото напрежение – какво ще се случи сега? Модерният зрител също така твърде рядко присъства истински, докато гледа филм, защото паралелно с това се взира в телефона си, рови в чантата си или споделя маловажни мисли с приятеля, с когото е отишъл на кино, воден от вече така присъщия на всички ни синдром на дефицит на вниманието (придружен от хиперактивност). „Писък VI“ изисква вниманието ти и го прави по един отдавна забравен начин, който все още, изненадващо работи – много добре написан филм е. Шокиращо, нали?

От началната сцена, която не е това, което очаквате, но същевременно е и толкова класическа, че не можех да не се усмихвам през цялото време на наглостта на създателите ѝ, и която кулминира категорично и далеч по-брутално, отколкото можете да си представите, аз бях тотално закачен. Носеха се слухове, че това ще най-жестокият и кървав от всички досегашни „Писъци“ и честно казано… наистина е така. За пръв път от много време насам рекламата не лъже. Класическият убиец Гоустфейс, който всъщност е много хора, но истината е, че духът му оцелява всяка поредна смърт и се вселява в следващия лабилен комплексар, за да продължи мисията си (малко конспиративна теория и от мен, понеже всички ги обичаме толкова много), е бърз, свиреп и много по-компетентен и методичен от обикновено и в резултат на това – истински смразяващ. Никога не бих повярвал, че тази маска и ловна помпа биха могли да предизвикат нещо различно от смях в мен, но истината е, че провокираха страх. Защото този път Гоустфейс не си поплюва и не прави грешки – този път той преминава през хора като нож през масло, оставено на припек.

Отвъд това, самият филм прелива от сцена в сцена плавно и непринудено, както всяко добре написано произведение би трябвало да прави, все едно не е мислена история, а разказана случка – всичко е последователно, логично и въпреки това достатъчно вълнуващо, за да не е типично. За разлика от предшественика си, тук е отделено достатъчно време, за да превърнем недоразвитите и скучновати нови персонажи в истински хора, които изграждат и развалят връзки помежду си, които имат конфликти и междуличностни проблеми, които копнеят за неща, тревожат се за други и дори преживяват шепа моменти, преди кръвта да започне да се лее, в които да са спокойни и щастливи един около друг. С две думи – усещат се като приятелите ти от гимназията или колежа (или, за простосмъртните от нас, които не са имали щастието да учат в САЩ – от университета), с които просто искаш да се шляеш. Още едно нещо, което не съм усещал в което и да е от продълженията на оригинала, е именно тази ученическа, наивна и изпълнена с надежда за бъдещето динамика. А тя е нужна, за да направи последващата касапница двойно по-ужасяваща и трагична.

Всичко казано дотук предполага едно – бъдещето на една от любимите ми кино поредици е обещаващо. Много хора се съмняваха, че без оригиналното „финално момиче“ Сидни Прескот (неземната Нийв Кембъл), която беше лицето на франчайза до този момент и голяма част от причината той да работи, наравно с напористата и опортюнистична репортерка Гейл Уедърс (Кортни Кокс) и добродушния, (почти) вечно оцеляващ и безкрайно верен полицай Дюи Райли (Дейвид Аркет), „Писък VI“ ще се провали. И да, признавам, че липсата ѝ е осезаема, както и тази на Аркет (чийто обожаван от всички персонаж най-накрая загина геройски в петия филм), и че присъствието на Кокс не успява да излекува острата болка от отсъствието им. Болка, която се усети най-силно в една деликатна и тъжна реплика, казана от Гейл, зад която прозвуча любовната тема на репортерката и полицая, и този романтичен циник, когото четете в момента, пусна няколко искрени сълзи за техния изгубен романс. Но истината е, че те изиграха своята роля. Оригинално трио държа на раменете си тежестта на пет филма и това е повече, отколкото бихме могли да искаме от тях. Справиха се феноменално и без отдадеността им нищо нямаше да бъде същото. И нямаше да бъде просто различно, щеше да бъде много по-зле. А то беше перфектно.

Какво ни чака след „Писък VI“? Още „Писъци“, това е сигурно. И, честно казано, напълно логично. Когато най-добрият, издържлив и оригинален хорър франчайз продължава не просто да оцелява, а дори да триумфира, цели 27 години по-късно, най-малкото, което можем да направим, е да се появим в киносалона от чиста проба уважение. Никоя поредица от този жанр не е постигала това ниво на качество с всяко следващо попълнение във вече доста сложната си, но никога объркваща митология. Но почит не е единствената причина, поради която ви каня да попищите в киносалона с мен този уикенд (защото въпреки първата прожекция, аз имам намерение тази неделя отново да отида и да си дам парите, за да гледам този филм за втори път в рамките на една седмица). Не, той ме забавлява и развълнува истински, както само класическото, старо съспенс кино е способно. Развълнува ме с хъс, майсторство и мисъл. Развълнува ме с желанието да извиси мейнстрийм киното до нещо по-добро от стандартното му жалко състояние. Развълнува ме отново да бъда ревностен фен, който тръпне като малко дете в очакване на всеки следващ филм от любимата му поредица. А кой от нас не иска пак да е това уплашено и вълнуващо се дете?

Снимки: Forum Film, Sortir A Paris, Us Magazine, Gamerevolution, Collider

Всички текстове на Ивайло Сарандев можете да прочетете тук.