Да се покланяш на божества и да вярваш, че твоята служба ще те спаси от страдания, е личен избор, който хората взимат ежедневно. Понякога е в името на собствената полза и жажда за слава. Понякога е заради спасението на децата. Понякога е заради рязкото отклонение на съзнанието. Дяволът има много имена и образи. В нашата прогнила земя той се крие в къщите на хората, дебне в прашните скринове, а понякога дори се вселява и в хората. Човешкото тяло и психика са перфектният гостоприемник на злото, което е плод на дяволската интрига между света на живите и света „под стълбите“. Сделката с Дявола е най-сладкият плод, на който години наред човечеството не може да устои, прогнивайки от блясъка на славата и лудостта.

А майките…тях кой ги мисли?! Тяхната обич и инстинкт за съхранение на рожбата се превръщат в пагубен капан за обществото. Майките градят бъдещето на децата си, готови да убиват с голи ръце, готови да дадат своя живот и с капките кръв да утолят жаждата на жадните и глада на гладните. Първородният грях е наследството на потомките, опитали да вкусят от плодовете на тайнствата и забранените знания. Затова майките, подобно на тяхната пра-пра-прабаба, биват прокълнати да раждат в мъки. Дъщерите на дъщерите носят хомота на женския грях, бивайки грижовни майки, подвластни на лудостта и годините самота.

Дългоочакваният проект на Озгуд Пъркинс показа на света колко опасности дебнат в най-съкровените и невинни детайли на живота, колко болезнено се разкъсват границите между майчиното бдение и сатанинските пориви и колко непредсказуем може да бъде един самотен и забравен от света човек. Филмът впечатлява със своя неочакван развой на действията, с впечатляващия си начин на заснемане и невероятния си актьорски състав. Светлите тонове на мрачната зимна картина придават чувство за празнота и студенина, дори в най-топлата точка на човешката душа. Този филм е за странните и самотни хора, забравени от света, недокоснати от щастието и потънали в безвремието на монотонността и дяволския тъмен нюанс.

Патерици за дълги крака

Този проект беше дългоочакван от много любители на психологическия трилър. Всички знаехме, че едно от най-големите вдъхновения е именно безспорният шедьовър на Джонатан Деми ‘Мълчанието на агнетата’ (1991), което събуждаше интереса на киноманите. Признавам си, жадно следях всяка една новина за този филм, докато най-накрая получихме достъп до него. Трейлърът тайнствено загатваше за странен убиец с избелена кожа и коса и за видимо вдъхновената от образа на Кларис Старлинг ФБР агентка, която е по петите му. Началото на сюжетната линия ни понася в 70-те години на миналия век в щата Орегон. Тиха зима. Красив бял пейзаж. Момиченце с дълги кестеняви коси и фотоапарат Polaroid среща случайно мистериозен мъж с необичаен външен вид и поведение. Той знае, че рожденият ден на малката Лий Харкър наближава. Той винаги знае. И той се е подготвил с подарък…

Мигновено след това се пренасяме през 90-те години и виждаме Лий като агент на ФБР, отличаващ се с признаците си на ясновидство. Случаят, за който е назначена, включва поредица от убийства и самоубийства, случили се в домашни условия. Жертвите винаги са от едно семейство. Убиецът? Винаги бащата, който впоследствие слага край на живота си. Убитите от бащата са неговото семейство – съпругата и дъщерята. Дъщерята винаги е деветгодишна, родена на 14-то число от месеца. Аутопсията установява, че убийствата са извършени в рамките 6 дни преди или след въпросния рожден ден на детето. Престъпленията образуват завършен триъгълник в календара. Тези зверски деяния стават твърде лични за младия детектив, поради факта, че и тя е родена на 14-то число. Играта на котка и мишка става твърде опасна със закодираното писмо, което е оставено в дома ѝ от тайнствен непознат с прозвището Лонглегс. Кой е той и каква е връзката му с Харкър, остават в забулена мистерия почти до средата на филма. Следите водят до самотното детство на Лий, живееща със своята майка Рут в отдалечена от света бяла къща. Истината зад тъмните деяния на един откачен окултист и една отчаяна майка е подобна на детските приказки, в които добрата стара майка пази своята малка принцеса от лапите на черния и страшен демон.

За такива филми искаш да изписваш страници, но същевременно трябва и професионално да замълчиш и да оставиш на аудиторията сама да открие пътя към смисъла на филма и да му се наслади максимално. „Лонглегс“ оставя сладко-горчив послевкус с развоя на действията си, с бавно забързващото се темпо и кухината, която зрителят усеща след неговия финал. Сюжетната линия те пече на бавен огън, а краят просто оставя хаос от интерпретации и една незавършеност, която води до абсолютното нищо във всеки един аспект. Този жанр е твърде специфичен, за да си позволява безхаберия в сюжетните линии на филмите си. Това е като да вървиш по тясна планинска пътека към стръмния връх – една погрешна стъпка и достигането до върха се превръща в мираж. Имаха ли нужда от патерици дългите крака на сюжета? Бих казала „да“.

Грешници и праведни

Всяка роля във филма се отличава със своята есенна посърналост, идеално пасваща си с прехода между есен и зима, в който се намираме в момента. Тук няма весели лица, тук няма усмивки, а една вечна гримаса на угриженост, лудост и напрежение. Да изиграеш ролята си докрай, обгърнат в тази завеса на тъга е задача, с която актьорският състав се справя блестящо.

Неповторимата актьорска игра на Майка Монро за пореден път я изстрелва светкавично сред най-добрите ‘кралици на писъка’. Но дали тя ще потисне този писък, както в сцената, в която вижда полароидната снимка на Лонглегс, или ще го изкрещи като плод на натрупано напрежение, болка и безсилие? Ролята на Монро в „Лонглегс“ е нейното истинско завръщане към хорър жанра цели 10 години след пробива ѝ в киноиндустрията с култовия филм на Дейвид Робърт Мичъл  „То следва“ (2014). В интервю на Indiewire тя споделя за интересния подход на Озгуд Пъркинс да не среща нея и Никълъс Кейдж на снимачната площадка до последния ден. „Оз искаше да ни държи напълно разделени. Никой не ми показа негови снимки. Оз искаше видът му да бъде пълна изненада за нашата обща сцена, в която общуваме за пръв път. Беше напълно шокиращо и поразително.“

Нейната роля във филма, женствено и плахо, но същевременно абсолютно категорично и целеустремено, с пистолет, насочен напред, се доближава до атмосферата, витаеща около персонажа на Матю Макконъхи във вече класическия първи сезон на „Истински детектив“ (2014). Те са непропускливи откъм дребните, понякога досадни радости от живота, напълно отдадени на работата си, затворени за околните и семейното щастие. Подобно на детектив Ръст Коул, Лий също вижда невидими за другите хора неща, които са ключови за детективската им работа и случаите, които разследват трескаво. И досущ като него, нейните умения и обсесивно любопитство ще я доведат до сблъсък с нещо, което е абсолютно непонятно и ужасяващо…

Кой е Лонглегс?

В ролята на Дейл Кобъл, по-познат като Лонглегс, влиза негово величество Никълъс Кейдж. Неговият злодей до последно е пазен в тайна от зрителите, част от снимачния екип и актьорския състав. Изключително тъжен за мен беше фактът, че екранното му време беше крайно недостатъчно и неговата история не беше съвсем развита. Кой е Кобъл, откъде е дошъл и защо върши демоничните си деяния, не става ясно. Има една хипотеза, в която се твърди, че неговият герой е провалил се глам метъл изпълнител, който в своето отчаяние сключва сделка с Дявола за слава. Неговият крещящ и почти пародиен стил на поведение, който шокира всеки, с когото се сблъсква, наистина се доближава до глам изпълнителите от 80-те години, чийто идол за подражание и основна тема в текстовете на песните винаги е Сатаната. В интервю за IndieWire режисьорът енигматично споделя, че героят на Кейдж определено не е човек, когото искаме да виждаме в истинския свят, но какво значи това, можем само да гадаем. А самият Кейдж споделя, че е много против насилието под каквато и да е форма и това ще бъде неговата първа и последна подобна роля.

Винаги, когато „Лонглегс“ се превърне в тема за разговор, в съзнанието ми изплува ритъмът на песента “Jewell” на бандата T.Rex, която е освен звуково, и визуално вдъхновение за неговия вид. И да, този герой е истинско бижу в света на психологическия трилър и неговото присъствие ще бъде помнено години наред от ценителите на съспенса. Белият грим по лицето на психопата изглежда сякаш прикрива неуспешните експерименти за стягане на кожата му и го прави още по-противен и запомнящ се. Той е човек в най-отблъскващата и опърпана светлина на отчаянието. Той не е чудовище, което кръвожадно се нахвърля върху жертвите си. Той напада косвено и никога не цапа ръцете си с кръвта и вината. Той винаги е под стълбището; там твори дяволските си шедьоври, изпипани до последния детайл, там получава демоничните напътствия. Там плаща своите дългове към Дявола.

Едно последно нахвърляне на впечатления

Филмът на Озгуд Пъркинс се отличава със своя брилянтен начин на заснемане, той е фокусиран върху пустото, смъртнобяло, което се откроява на фона на сивотата и отровния червен нюанс на злото. Най-големият успех на „Лонглегс“ е способността да култивира в зрителя усещането за абсолютна необяснимост – действията и мотивациите на един сериен убиец са забулени под воала на мистерията и полето за лична интерпретация е огромно, а напрежението и дискомфортният, половинчато намекнат начин, по който всичко това ни е представено, само допринася за ужасяващата енигма, която представлява този персонаж. Въпреки това, историята заслужаваше да бъде доразвита в много аспекти – неравното темпото на моменти варира от протяжно до безхаберно бързо. Продуцентската къща Неон поддържа своята запазена марка на заснемане на трилъри – сива, потискаща и истинска. Пейзажът е герой на филма. Както в литературата, така и тук, времепространството е в ритъма на настроенията на персонажите и отлично се вписва в действията, думите и техните чувства.

Въпреки всичките си недостатъци, този проект заслужаваше да се види на голям екран, защото гмурването в мрачната му атмосфера е провокиращо и дълбоко. В момента талантливият режисьор Оз Пъркинс амбициозно подготвя своя нов проект по новелата на Стивън Кинг „Маймуната“, който очакваме през 2025 г. Отново ни чака напрежение, мрак и прецизен фокус върху демоничния пълнеж на предметите, които не би трябвало да са живи… но носят есенцията на Дявола в себе си. И когато Дяволът заговори чрез тях, добротата и чистотата на Бога мълчат, майчиният инстинкт се изостря, а децата са жертвеният агнец на кладата на абсолютното, чисто зло.

Всички текстове на Симона Хальова можете да намерите тук.

Снимки: IMDb