Обичам Уес Андерсън. Обичам начина, по който неговите филми ме карат да се чувствам. Обичам…

Как да пиша за този филм? Може би по следния начин: „Светкавицата“ е филм, който…

„Торбалан“, най-новият филм по негова история е по-скоро спиритуална адаптация на квинтесенцията на автора (която той разгръща изцяло с последвалите класическите романи, новели и разкази), отколкото директна адаптация на оригиналната фабула. Всъщност, историята на филма започва горе-долу там, където тази на разказа приключва…

Трилогията за The Guardians of the Galaxy е една голяма история за семейството или по-точно – за приятелите, които се превръщат в семейство, когато такова липсва. Сърцето, което тези филми носят в осеяното си с белезите на травмата, загубата и разочарованието тяло, е огромно. То е способно да събере цялата тъга и цялото щастие в Галактиката и накрая да създаде нещо красиво, нежно и истинско от всичкия този хаос.

Това са нашите умове и души, притеглени към мрака, мислещи мисли, пишещи книги, създаващи филми и консумиращи ги с жадната страст на удавен в мнимо целомъдрие пуритански окаяник, който цял живот е потушавал тъмния животински огън в главата и слабините си… до този момент. До момента, в който нашето насила пречистено с белината на изкуствено създадения ни морал съзнание не достигне своята критична маса… и не се пречупи. В този миг то се потапя в бездънното корито на безкрайния катраненочерен басейн на безсмислието. И там ни чака Брандън Кронънбърг и неговият хипнотичен и ужасяващ Infinity Pool.

Хорър жанрът винаги е бил наситен с метафори и подвластен на интерпретация. Алегорията е вродена във всяка страшна история разказана някога, колкото и първичен да е ужасът, който описва. Така че не е изненада, че още от зората на киното, филмите на ужасите усвоявят тази специфична характеристика и до ден-днешен вграждат в основите си по-големи и по-сложни идеи от „в мрака около нас бродят гладни чудовища“. Но дори и в това простичко изречение можем да открием достатъчно подтекст, който да ни държи будни и тревожни в малките часове на нощта.

Митологията около личността на Влад Дракула вълнува човечеството от мига, в който Брам Стокър публикува…

В здрачния, неонов свят на Джон Уик има една константна и неоспорима истина – всеки е убиец. Някои са благородни убийци, други са прагматични убийци, трети са убийци по неволя, а четвърти могат само и единствено това – да убиват. И, за да перифразирам друг любим филм – това е животът, който са избрали и животът, който водят, и само едно нещо е сигурно в него – никой от тях няма да прекрачи през дверите на Рая.

В началото на автобиографичния режисьорски дебют на Шарлот Уелс „Под слънцето“ има сцена, в която твърде младият баща Калъм (Пол Мескал) учи малката си дъщеричка Софи (изиграна от Франки Корио и чийто прототип е самата Уелс) на самозащита. Виждаме в очите и в движенията му, както чуваме и в гласа му, че това е изключително важно за него, но Софи не е на същата честота. Тя не разбира защо този разговор трябва да има толкова голямо значение за нея, нито защо той е толкова сериозен и рязък, почти груб в уроците си, но му се доверява, защото… е, защото е на 11 години, и защото е неин баща и го обича. Безрезервно и напълно, въпреки че думите и действията му често са непонятни за невръстното дете. Тази сцена улавя същината на „Под слънцето“, най-опустошителният филм, който ще гледате от много време насам – обич без разбиране, любов въпреки липсата на комуникация, търсене на смисъл в скръбта и болката.

Има определени правила, които трябва да спазвате, за да можете да напишете (умерено) успешно ревю на филм от поредицата “Писък” или поне да не се провалите грандиозно в начинанието!