Преди няколко години, посредством игра на думи, зародила се в интернет пространството полушеговито, полунасериозно, ноември се превърна в месец, отдаден на едно от най-прекрасните течения в киното – ‘филм ноар’. Отвъд носталгичните постове (#noirvember) с черно-бели снимки на фатални жени, палещи изкусително цигари и силуети на прегърбени детективи с федори и шлифери, пребивани от неумолимия дъжд, който се изсипва върху им, много бутикови кина по света също подхванаха традицията и започнаха да прожектират стари класически ноари от средата на миналия век. Естествено, не и в България. За всички нас ноемврийският крими-кинофестивал се случва в уюта на нашите домове.
Първата половина на тазгодишния ми ‘ноарември’ мина под клеймото на модерния телевизионен ноар, започвайки с превъзходния ‘Under the Banner of Heaven’ (2022) – минисериал, занимаващ се с брутално двойно убийство, обвързано с религиозен фундаментализъм в ‘земята на мормоните’ (Юта) – и напълно логично продължи с трето поредно гледане на трите унищожителни сезона на ‘True Detective’ – най-добрата детективска драма, която малкият екран има да предложи. Така че нека поговорим за това…
Сезон 1: Травма, песимизъм и Маккарти
Много думи бяха изговорени и много редове бяха изписани за сезон едно на ‘True Detective’. Мнозина споменаха думите ‘шедьовър’ и ‘гениален’. И няма да съм аз този, който ще ги оспорва, понеже почти десет години и три гледания по-късно усещам как сезон едно остарява като уискито, с което магнетичният, обречен на вечна самота детектив Ръст Коул (един величествен Матю Макконъхи), обича да се налива. Тези осем епизода са толкова добри, че чак е нелепо. Така че, още малко думи за него:
Жанрът му е мрачна, психологически наситена южняшка готика, изпълнена с човешка деградация, перверзия и серийни убийства, която дължи сюжета, тона и атмосферата си на равни части ‘Мълчанието на агнетата’ (1991), творбите на Томас Лиготи, Дейвид Пийс и Кормак Маккарти, както и на щипка лъвкрафстки хорър… за цвят. Фокусът в него са богатите му и сложни, макар и леко архетипизирани, трима главни персонажи (Матю Макконъхи, Уди Харелсън и Мишел Монахан), но те затова и работеха толкова добре – динамиката и конфликтът помежду им бяха ясни и вълнуващи, подкрепени от страхотна актьорска игра, прекрасни диалози и много, наистина много качествено писане.
Психологическите и философски теми и страхове в него бяха конкретни, изцяло развити и безкрайно удовлетворяващи. Историята през цялото време се усещаше пропита от дълбокия песимизъм на детектива на Макконъхи (вдъхновен от същия този песимизъм, който присъства в криминалните уестърн готики на Маккарти), но в сърцевината си беше фундаментално оптимистична – разказ за възможността на хората да се променят и да променят света към по-добро, колкото и понякога това да изглежда непосилно. И изненадващо, но има немалко фин, тънък хумор в нея, който прекрасно балансира тежката драма и обратното. Всичко тук е идеално и подобна летва е почти непосилна за достигане, особено ако се стремиш да я репликираш. Затова и втори сезон дори не се опита, не, той направи нещо изключително по-смело, дръзко и страхотно…
Сезон 2: Травма, нихилизъм и Елрой
Това тук е изцяло друго същество. Един огромен чудовищен звяр, който крачи тежко и тромаво из токсичния индустриален пейзаж, който го е пръкнал от отровната си утроба. Безкрайно потискащ, удавен в корупция и объркваща бюрокрация, този на пръв поглед модерен конспиративен трилър всъщност представлява един класически калифорнийски ‘черен филм’, верен на традициите на най-важните си представители – романите на Чандлър и Хамет, и най-вече филми като ‘Китайски квартал’ (1974) и ‘Поверително от Ел Ей’ (1997). Последното заглавие ни води плавно и към основното и ключово за разбирането на сезон две вдъхновение – катраненочерните, леденостудени, цинични и безнадеждни тухли, които Джеймс Елрой, ‘демоничното куче на американската криминална проза’, пише. По един особен начин този сезон е и полуадаптация на най-величествената му книга ‘Голямото никъде‘ (1988) или поне най-близкото, до което Холивуд ще посмее да се доближи до брилянтно кошмарните ѝ образи и сюжетни обрати.
Досущ като в романите му, страховете и темите в сезон две са основно социополитически, а смилащата душите и телата ни машина на гладния прогнил град, който обитаваме, е истинският главен персонаж. Основното чувство, което се е просмукало в тъканта на сериала и работи активно, за да ни дистанцира от сюжета и да притъпи всяка друга емоция, която бихме могли да изпитваме, е едно – студено и безизразно отчаяние. Прелестно е, но не е за всеки. Криминалната поезия на Ел Ей и Калифорния като цяло е такава и думите на нейните поети са осеяли улиците, фабриките и баровете на измисления град Винчи. Диалогът е типичен за Елрой – суров, рязък, обиден и безчувствен… и безкрайно политически некоректен. Същевременно с това, хитроумните метафори и манипулации на езика, с които Реймънд Чандлър е толкова известен, надничат дяволито иззад всеки ъгъл.
Кошмари и съновидения в Калифорния
Но стилистиката на писането и персонажите не е единственото нещо, което дефинира тона и атмосферата на сезон две. Истинската душа на един развален, обладан от трескава алчност и едва сдържан делириум град идва от образността му. Нощем градът е прелестна смесица между съновността на Дейвид Линч и стилизирания порок на Майкъл Ман. От една страна, имаме тъмните хълмове около Холивуд и безумнo, почти пародийно меланхоличните музикални изпълнения в стил ‘Туин Пийкс‘ (1992), ‘Мълхоланд Драйв‘ (2001) и най-директно цитирания ‘Blue Velvet‘ (1986). Пророческият сюрреалистичен сън в началото на епизод три е неоспоримо кимване точно към него и е може би най-любимият ми единичен момент в целия сезон. Цялостната съновна атмосфера на Линч-бара, в който корумпираното ченге на Колин Фарел и честолюбивият мафиот на Винс Вон провеждат своите тежкарски, лаконични срещи, е прелестно несъвместима с бруталния реализъм извън него. Той е едно тъжно, малко, озадачаващо уютно, изолирано от насилието на останалата част от света убежище за почернени мъже и техните още по-черни мисли и аз го обожавам заради това.
Грях и поквара в Ел Ей
От другата страна на монетата намираме откровени заемки от стила на бога на съвременния криминален трилър Майкъл Ман, които ни потапят в модерния, клубен, излъскан и повърхностен прото-Ел Ей, пълен с красиви жени, много наркотици и наистина големи пушки – все символи на порочността на времето ни, които сме виждали в неговите ‘Маями Вайс’ (2004) и ‘Съучастникът’ (2006). Кулминацията на тази ‘майкълмановщина‘ изненадващо избива на повърхността много по-рано и по-шокиращо, отколко очакваме – безупречно хореографираната, режисирана и монтирана, брутално натуралистична престрелка в края на четвърти епизод е видимо вдъхновена от стила на Ман и от неговия магнум опус ‘Жега’ (1995). В този момент втори сезон спира да бъде проза и се превръща в кино поезия, която разцъфва експлозивно и кърваво върху екрана, най-накрая освобождавайки постепенно наслоявалото се до този момент напрежение на първата си половина. Сцената е не по-малко впечатляваща и изтощителна от бягството на Ръст Коул през цветнокожото гето в края на четвърти епизод от предишния сезон, заснето в един смайващ, постоянно движещ се кадър. Просто е… различна.
Отвъд екшъна, много от персонажите тук проявяват едно специфично, стоическо и едновременно с това компрометирано от слабост и емоция поведение, типично за героите на Ман и за традицията на Ел Ей ноара като цяло. Най-видимо характеризиран по този начин е детектив Рей Велкоро (Колин Фарел в една от най-сложните и най-добрите си роли) – невъзможността му да пусне нещо, което ще му коства всичко, е почти компулсивна мимикрия на поведението на обирджията Нийл Маколи (Робърт де Ниро) в същата тази страхотна ‘Жега’.
Естетиката/философията на филм ноар
Паралелно с тези три директни вдъхновения, втори сезон е удавен в традиционните тропи на калифорнийския черен филм, развивани и преповтаряни до излъскване (но никога – до изтъркване) през последните стотина години. Скръбният, леко истеричен джаз тромпет, който се прокрадва постоянно сред пулсациите на модерния електронен саундтрак като натрапчив спомен от едно отминало време; неоновите надписи и студените светлини на никога неспящия град, които прорязват мрака му и му вдъхват изкуствено живот; недоизказаното, което разтваря бездънни бездни между съкрушени души, отчаяно опитващи да се разберат, но никога ненамиращи правилните думи; опресивното съмнение, че нищо и никой няма значение, че истината за нищо никога няма да бъде разкрита и че човешката природа е фундаментално непознаваема. Всичко това е част от пулса на бездушния град. Град, в който царува визуалната, отблъскваща поетика на просперираща индустриализация, контрастираща с привличащата грозота на деградиралото човечество, което го обитава. Град, изпълнен със счупени, повредени хора, с нещастни животи, буквално разделени на две от травмата на пороците, страховете и слабостите им. Град на демони и на ходещи мъртъвци.
Да живееш и да умреш във Винчи
Когато сезон две излезе, преди близо десет години, почти всички бяха мигновено отблъснати от безкрайно, на моменти дори преувеличено нихилистичния тон, който сякаш беше заразил всеки един от персонажите, както и от това, че нищо в него не приличаше дори малко на всичко, което заобичахме страстно в първи сезон. Така че светът направи единственото нещо, на което е способен, когато е объркан и разочарован от нещо – отхвърли го. Винаги съм смятал това за дълбока несправедливост. Каквито и да са проблемите и недостатъците на този натоварващ, объркан криминален епос, за мен той остава в историята като квинтесенциален пример за това какво представлява ноар киното в модерната ера. Все още унищожително силно и все още горчивата лъжица, която не всяка уста може да преглътне. Но това не означава, че трябва да изпадне в забвение.
Единственото, от което този сезон страда, е липсата на време. Време за изпипване, полиране и писане на колкото се налага чернови преди сценарият да влезе в продукция. След огромния успех на първи сезон (който е мислен и премислян в продължение на цели четири години) HBO натиснаха създателя Ник Пизолато да напише за по-малко от една година сезон две и всички знаем, че това е прекалено малко време за която и да е от тези истории. Точно поради тази причина, както и заради негативния отзвук от втори сезон, трети се появи цели четири години по-късно и това допълнително време определено си личи. Независимо от това, обсебеният от призраци и морална проказа град Винчи и кухите човешки обвивки, които бродят из него, заслужават много повече от това, което получиха. Това тук е моят скромен опит да им отдам дължимото, за да могат най-сетне да спрат неспокойния си ход, да осъзнаят, че са умрели отдавна и да почиват в мир. Изчезнали, но никога забравени.
Сезон 3: Травма, фатализъм и Лихейн
Историята е към края си, но въпреки това започва наново. Стилистиката на сезон три, макар и подобна на тази на първия, завива за пореден път към различен криминален поджанр – енигматична мистерия за изчезването на две деца, разказвана през погледа на т. нар. ‘ненадежден разказвач’. Сюжетът и тонът му наподобяват на романите на Денис Лихейн, три от които са изключително успешно филмирани – ‘Реката на тайните’ (2003), ‘Жертва на спасение’ (2007) и ‘Злокобен остров’ (2010) – и чиито отзвук може да бъде проследен в много от сюжетните нишки на загадката на едно отвличане и детективът (Махершала Али), обсебен и преследван от него дори и в старините си. Фокусът във всяка една от тези истории пада тежко върху гъвкавостта на морала и субективността на това какво е правилно и какво – грешно.
Отново писан търпеливо и постепенно в продължение на четири години, фокусиран пак върху камерното – персонажи, характери и тяхната вътрешна динамика – и далеч по-интимен от предишния, за много хора той беше стъпка в правилната посока. За мен е просто поредната трета вълнуваща метаморфоза на нещо, което винаги досега е било адски добро. В сезон три основната тематична нишка е неизбежността на съдбата ни, както и нуждата да я приемем такава, каквато е, вместо да се съпротивляваме. Подобно на първи сезон, идеята, че ‘времето е плосък кръг’, вместо линейно, тук е изведена по различен начин – трите времеви периода, в които историята се разгръща, си комуникират помежду си и се вплитат едни в други посредством обърканите и неясни спомени на един старец, чийто ум постепенно си отива.
Детектив Уейн Хейс (Али) винаги е щял да изживее живота, който е изживял, и завинаги този живот е бил и ще бъде дефиниран от един неразгадан случай. Всичко друго се случва около него и заради него. И когато му дойде времето, той ще го пусне завинаги, заедно с живота си, за да може да го улови отново, когато е нужно, и да започне отначало. Въпреки тежките си теми, в трети сезон цари една странна, макар и тъжна, утеха и една завършеност, от която всички фенове на този сериал имахме нужда и която навярно и бащата на тези истории, Ник Пизолато, също е търсил. И след като я намери, той си тръгна. Въпреки това, ‘True Detective’ продължава, и на 14 януари 2024 г., пет години по-късно, ще получим своя дългоочакван четвърти сезон. Но макар различният творчески екип да е повод за сериозен скептицизъм от моя страна, аз няма как да не съм отново на същото това място, на което винаги съм бил – залепен за екрана. Надявам се да се срещнем там.
*
Всички материали на Ивайло Сарандев можете да намерите тук.
Снимки: IMDB, Polygon, imgur
