На всяко дете му се е случвало поне веднъж да се почувства по-различно от останалите. Да усеща своите занимания като чужди за околните и точно затова още повече да задълбава в своите странности. Не е непременно изолирано от приятелите си. Просто намира очарование в това да прекарва време само. Изпитва удоволствие да рови из въображението си, все едно е попаднало в библиотека, след като току-що се е научило да чете. Не са му страшни чудовищата от малкия и големия екран. Просто са различни, подобни са на него самия. Затова детето ги приема.
Днешният рожденик най-добре улавя тези особени чувства. Тим Бъртън е Уес Андерсън на миналия век – неговият почерк прозира като призрак на лунна светлина. Тази Бъртанова естетика се характеризира с готическа приказка за деца, придружена от музика, звучаща все едно паднала от пърхащите крилца на феята-звънче от „Питър Пан“. Очите на героите са широко отворени, че да успеят и те като онзи, който ги гледа, да поберат чаровния мрак. Костюмите са поръчкови, посмейте да си ги сложите на Хелоуин и ще изглеждате нелепо. Защо? Защото нашият свят не е достатъчно приказен, че да позволява подобна ексцентричност.
Кошмарът преди Джони Деп
Любовната история на Тим Бъртън с публиката е като голям стъклен асансьор – търпеливо очаквал някой да го изстреля нагоре и навън, преди да катастрофира обратно на земята. Никой обаче не е бил достатъчно смел, че да се качи на съоръжението и да се довери на скиците на режисьора. Или поне никой не се е намерил в Disney в началото на 80-те. „Прилича на кошмар на някое японче, изгледало цялата програма на „Лека нощ, деца“ по БНТ“ – навярно не си е казал никой от зрителите на първата игрална творба на Бъртън, “Хензел и Гретел”, но със сигурност подобно твърдение не е безпочвено. За продуцентите в огромната, влиятелна компания станало ясно – разполагали с талант, само дето той виждал Мики Маус като месест плъх, а не приятелски настроено мишле. Разделили се с пожелание след години парите отново да ги съберат.
И какво остава за човек, тъкмо напуснал Disney – Джеймс Гън знае най-добре – да отиде в Warner Bros.? „Голямото приключение на Пий-Уий“, пълнометражният дебют на Тим Бъртън, подлудил Северна Америка. Тази комедия, цвърчала с енергия, разсмивала до болки в челюстта и треперене на колената и най-важното – събирала като с прахосмукачка заплатите на американските семейства в киносалона. Неочакваният успех значел само едно – Бъртън трябвало да бъде ангажиран възможно най-скоро. И тогава дошъл сценарий за филм, който върнал току-що изгрялата звезда-режисьор в детството. Върнал го пред телевизионния екран, откъдето някога го заливали нелепи, евтини продукции. Макетите били по-предпочитани от специалните ефекти. Грозните кукли вършели физически невъзможното за и без друго второразрядните актьори. Звуковите ефекти или изпреварвали действието, или изоставали, винаги в асинхрон. Можем ли да го обвиним в носталгия? Изревал Бъртън три пъти: „Бийтълджус! Бийтълджус! Бийтълджус!“, подобно на Годзилата от 50-те, която обожавал, и бил коронясан за черния рицар на Готъм.
Тежестта на ножиците
Най-важната свобода за твореца е да успее да изрази себе си със своя труд, та макар и не толкова свободен от бюджет и финанси. Дори и второто да носи след себе си най-значимите човешки потребности – красиви жени, луксозни имения, безплатен вход за всяко събитие. Бъртън умеел да прави от евтини филми – десетки, че и стотици милиони. Ала след „Батман“ (1989) усетил, че не любовта към първоизточника – комиксите – го привличал толкова. Супергероят му бил чудовище, подобно на онези, които все будили неговото възхищение. Режисьорът трябвало да признае – откраднал цветовете и удивителните знаци на децата. Взел им Принс, дал им Дани Елфман. Преди да се върне с още по-неприятелско продължение, постъпил така, както преди има-няма десет години – решил да сменил студиото. Disney, Warner Bros. – ще се видим скоро. Сега е време за – 20th Century (Fox).
„Едуард Ножиците“ със сигурност е един от най-важните филми в личен план за Бъртън. Вероятно е и най-добрият му. Оставяме настрана началото на свръхуспешната му съвместна работа с участието на Джони Деп. След години съмнения режисьорът най-после представя своя оригинална идея – чаровен Франкенщайн, неспособен да докосва, любопитен за мястото си в света. Символ на всичко, което е бил и продължава да бъде Тим Бъртън. Творението отвежда създателя си до несравними висоти. Всичко му е позволено – вдъхване на живот на нов мрачен свят, който да бъде развит и завършен от Хенри Селик; нискобюджетно изследване на заклеймявания като най-некадърен творец в киното Ед Ууд; поредна пародия на любимите нелепици от телевизионните екрани през 50-те и 60-те; интерпретация на легенда, подобна на Батман, само дето без глава и не толкова гротесково популярна. Почти всички (че и марсианското изключение е оценено подобаващо след години) са безспорни успехи. Да се готви новият век!
Кариера от Отвъдното
На фона на огромната шоколадова фабрика, в която лоялно Джони Деп изпълнявал ролята на Умпа-Лумпа, в даден момент е било неизбежно нейният собственик да се отегчи. Толкова хвалебствия, толкова продажби, все замъгляват, подобно на наргилето на гъсеницата от Страната на чудесата. Първото доказателство за това бе „Планетата на маймуните“ (2001). Зрителите и критиците не само не харесаха този филм под режисурата на Бъртън, те му се подиграваха по същия начин, по който се смеем на някой клоун в цирка. Надеждите за франчайз били погребани (за около десет години), а 20th Century (Fox) пратили Бъртън да ходи да лъже други студия, че в мрачните си приказки все още има пари. Sony Pictures била поредната нова дестинация за скитащия режисьор, филмът – „Голяма риба“. „Нищо не си спомням, но беше хубав“ е вероятно най-често срещаната реплика при споменаване на този умерен успех с Юън Макгрегър в главната роля. Изглеждало, че Бъртън изостава от времето си.
Не бързайте да се радвате. Горе-долу година по-късно той изкарва два хита – „Булката труп“ и „Чарли и шоколадовата фабрика“. Въображението на Бъртън вече не е притеснено от реакциите, които би могло да предизвика, както беше през 80-те или дори 90-те. Всепризнато е за странно, влиятелно, чувствително и заслужаващо внимание. Ето защо „Булката труп“ се оказва непринудено развлечение, разказващо тиха, нежна история; любовно писмо към всеки, който търси разбиране в объркано общество от егоисти. „Чарли и шоколадовата фабрика“, независимо дали интерпретацията на Уили Уонка от Джони Деп се харесва, или не, то несъмнено филмът има достойнства – костюми, визуални ефекти и най-вече – не доскучава в нито един момент. Да, накрая чувството е все едно сме надули балон от дъвка, която се е спукала пред очите ни, а не сякаш сме опитали от любимия шоколад на Чарли. Въпреки това, публиката през 2005 г. отново се настроила за още едно от чудатостите на Тим Бъртън.
„Ти беше много… Много по… Изгубил си многостта си“
„Алиса в страна на чудеса“ (2010) е преломният момент, след който киното не е същото. И тъй като посоката беше надолу, филмът доби незаслужено все по-лоша слава. Куклите на Тим Бъртън бяха пратени под наем в недооценената анимация „9“ (2009) или пък бяха разпръснати из разни изложби, а техният творец се зае да играе компютърни игри на зелен екран. Опита се да се извини за стореното няколко години по-късно с „Франкенуини“ и пародия ала „Марсиански атаки“ – „Тъмни сенки“ (2012), ала щетите бяха вече нанесени в над милиард размери. „Господарка на злото“ (2014), „Красавицата и звяра“ (2017), „Цар Лъв“ (2019) и прочие излишни продукции са резултат от финансовия успех на Алиса.
Новата версия на Алиса не е чак такава катастрофа като гореспоменатите мъртъвци, чиято съдба зависи не от художествената им стойност, а от това колко пари ще откраднат. Само дето го няма и високото качество, което Бъртън предлагаше през края на двайсети век и (до известна степен) първите години на двайсет и първи. Същото се отнася и за „Домът на мис Перигрин“. Разполагаше с потенциал, но надали има някой, който би го определил като любимия си филм на Бъртън. А „Големи очи“, както и подсказва заглавието, се нуждае от големи очи и от зрителите, за да бъде забелязан. Завръщане с „Уенсдей“? Нека го наречем добро начало. Безспорно Бъртън се е доказал като режисьор, който умее да изрази себе си по начин, по който публиката да се припознае във филмите му и да ги обикне. Можем ли да искаме нещо повече при все изброените къде превъзходни, къде не чак толкова парченца от привлекателно мрачния пъзел, каквато е неговата филмография? Ще узнаем през 2024 г., след като изречем едно познато име три пъти…
Всички текстове на Момчил Драганов ще намерите тук
Снимки: Wired, Warner Bros. Studio Operations, The New York Times
