В американския уестърн няма място за нежност. Мъжете са мръсни, едри, въоръжени и опиянени от мисълта да доказват повърхностна напереност. Жените са послушни резоньори, служещи само за украса, в някои по-особени случаи – пратеници на неизбежната смърт. Дълбочината на жанра се намира в обстоятелствата, не в героите. Всеки от тях е на един куршум разстояние от печална гибел. И затова не е важно кога ще умреш, а как. Достойнството, затова се живее. Бъде ли заплашено, или отнето временно, тогава започва преследването за отмъщение. Тази страст в гонитбата между двама души, защото бъдете сигурни – това да са врагове им харесва, иначе щяха да склонят да простят на другия, тази страст да отнемеш нечий живот, за да спасиш своя, е обсебваща. Точно тази омраза в „Странен начин на живот“ Педро Алмодовар прелъстява да се превърне в любов. 

Тази любов обаче не е обществено приетата. В отношенията между Силва (Педро Паскал) и шериф Джейк (Итън Хоук) има вина, капеща като разтопено олово в сърцата и на двамата още от размяната на погледи. Те са натоварени с бремето на неизбежна раздяла, която се поражда от множество фактори. Било то ограниченията на времето или злощастно стечение на обстоятелствата, тези двама мъже не могат истински да разгърнат потенциала на връзката си. А тя напористо си проправя път помежду им като невидима нишка, която ги омотава и стяга силно около врата. Филмът няма необходимост да показва откровено физическото привличане на бившите любовници, то се усеща по напрежението в стаята, щом останат насаме. Както и по начина им на говорене, досущ като на съучастници в престъпление. „Странен начин на живот“ е топъл до толкова, че след прожекцията ще си тръгнете с тъмнозлатист тен.

И изгрява слънце

Педро Алмодовар отдавна флиртува с американското кино, но все още не вярва на корпоративния му, откровено комерсиален външен вид, че да се заеме с пълнометражен филм. Вместо това, както постъпи и в свободната си адаптация на „Човешкият глас“, решава да се върне към ранните си младежки години – късометражни, независими и стилово издържани истории. Посвещава времето си на малък брой актьори, които да дадат плът и кръв на героите. В случая с пиесата на Кокто Тилда Суинтън изнася моноспектакъл, докато в „Странен начин на живот“ фокусът пада върху Педро Паскал и Итън Хоук. Силва е покваряващият, незарастнал белег от миналото. Шерифът Джейк е сдържан, опитва се да укроти и отблъсне собствения си копнеж по несбъдналото се бъдеще. Това е и разковничето във влиянието, което те си оказват – докато единият е склонен да проявява слабост, дори и да я крие, то другият ще го пожелае.

Когато обаче се появи дългът към обществото, чувствата избледняват. Поне за Джейк, който има поставена задача, а колебанието във важния момент отлага успешното ѝ изпълнение. С този момент Алмодовар напомня, че „Странен начин на живот“ е уестърн, вдъхновяващ се от шедьоврите на Серджо Леоне. Затова изборът на снимачна площадка е бил лесен – да е точно там, където някога са си съперничели Лий Ван Клиф и Клинт Истууд. Няма как това да бъде показано буквално на екрана, но би се усетило, имайки се предвид по-театралния вид на средата, заобикаляща персонажите. Филмът не е някакъв откровен отговор на въпроса как щеше да се промени „Планината Броукбек“, ако вместо Анг Лий, режисьор беше Педро Алмодовар, каквито обвинения първосигнално биха възникнали. Има съществени отличителни белези като характерите на каубоите. В „Странен начин на живот“ са по-ясно разграничени, поради краткото време, с което разполагат да се разгърнат, противоположно на по-нюансираните персонажи на Хийт Леджър и Джейк Джилънхол. 

Лунният сърп

Онова, което най-силно причинява болка и на Силва, и на шериф Джейк, е обстоятелството, което ги противопоставя, вместо да събира. Те са колкото любовници, толкова и противници. Точно поразяващите, животински чувства помежду им са оръжието за предпочитане пред дулото на пистолет. Чрез безсилието си пред другия главните персонажи се нараняват по-болезнено, отколкото биха могли с какъвто и да е било куршум. Дори когато останат заедно за известно време, тяхната обич ги изгаря до степен на нетърпимост. Защото не е позволена, не е етична, не е допустима. Но пък е искрена, с нищо не е по-различна от тази на безчестния към дезертирането, на влюбения към целувката, на живота към смъртта. 

Тази страна на Педро Алмодовар е виждана много пъти, например в „Законът на желанието“ (1987), където героят на Антонио Бандерас е далеч по-буквално отражение на такава необратима обсесия. Разликата в „Странен начин на живот“ е похватът, даващ форма на тази идея в пустинна, американска среда, която е на километри разстояние (буквално и преносно) от познатия от филмографията на Алмодовар цветен Мадрид. Все пак границата между независим, самодостатъчен филм и упражнение или реклама на неоспорим гений е тънка като червен конец около крехка китка. За щастие, „Странен начин на живот“, благодарение на актьори, наслаждаващи се на съвместната си работа с въпросния гений и неговата неизчерпаема любов към киното и провокативните истории, приспада към първото. Това е поредното удоволствие за всеки възхитен, поразен, възбуден, трогнат и по какъвто и да е било друг начин емоционално разтърсен фен на Алмодовар. 

Всички текстове на Момчил Драганов може да прочетете тук.

Снимки: IMDb