Октомври е тук. Просмуква се бавно в кората на дърветата и изцежда зеленото от жилите на листата им. Рее се из въздуха и гали с влажните си пръсти белите летни памуци в небето, втежнява ги и ги напоява обилно с обещания за дъжд. Постепенно изстудява пръстта, за да може всичко нетрайно да умре, с изключение на шепата силни създания, които виреят триумфално в сезона на залеза – упоритите хризантеми, влюбените елени и забравените призраци.

Подобно на тях, аз също намирам в есента един особен вид спокойствие, уют и живот, които отсъстват в останалите сезони и които се засилиха през 2018-та година, когато мрачната романтика на Майк Фланаган, един от най-талантливите съвременни създатели на ужаси, за пръв път разцъфна по екраните на нашите телевизори. От тогава до сега Майк не е пропускал да оцвети всеки един октомври на своите верни фенове в сенки, свещи и скърцащи врати, зад които се прокрадват неясни силуети с още по-неясни мотиви. Тази година нека заедно приветстваме в домовете си този дук на хоръра (защото всички знаем кой е Кралят) и нека посрещнем за шести пореден път есента с неговите трагични и самотни (не)мъртви души.

1. The Haunting of Hill House (2018) и любовта към семейството

Преди пет лета поставих „Обсебването на Хил Хаус“ редом до заглавия като „Екзорсистът“ (1973 г.), „Сиянието“ (1980 г.) и „Бебето на Розмари“ (1968 г.). Мнението ми не се е променило. В последните 20 години са били създадени много оригинални, страхотни хоръри от имена като Ари Астер, Робърт Егърс, Джорджан Пийл и Джеймс Уан, и въпреки качеството и амбицията на техните филми, имам чувството, че нито един от тях все още не е родил своя шедьовър. Най-добрият им филм е или някъде в бъдещето, или никога няма да се случи (гледам към теб, Джеймс Уан). За разлика от тях, обаче, скромният и далеч по-непознат като личност Майк Фланаган създаде своя магнум опус в мига, в който Нетфликс му даде бюджета за „Обсебването на Хил Хаус“. Това е едновременно благословия и проклятие, както ще видите по-нататък…

Има неподправена, ужасяваща магия, уловена в болнаво-зеленикавите кадри на десетчасовата епична трагедия за едно развалено, счупено семейство и злонамерената къща, която го изяжда отвътре. От „Предизвестена смърт“ (2002 г.) насам не съм усещал така осезаемо гнилата атмосфера на нещо толкова нередно, толкова всеобхватно и толкова обречено, каквото представлява съдбата на тези пет деца и техните родители, затворени в утробата на бавно храносмилащия ги, кошмарен хищник, който наричат дом. Има истинска обич и истинско състрадание, вградени в тази история, както и истински ужас – ужасът на травмата, на порастването, на самотата, на лудостта и на пристрастяването. Тя е написана със сълзи на очи, изиграна с болка в сърцето, уловена на лента със затаен дъх и изградена с прецизността на архитект на готическа катедрала, който знае, че ще умре след това свое последно творение. Затова и влага всичко от себе си в нея – за да остави своя завет на света. А заветът е „Всичко останало са просто конфети“. Като изгледате, ще разберете…

2. Doctor Sleep (2019) и любовта към себе си

На следващата година, окуражен от възторжения прием на ревизионисткия му подход към историята на Хил Хаус, но твърдо решен да не прибързва с директно или спиритуално продължение, Фланаган направи едновременно изключително дръзка, но и много прецизна стъпка напред и леко встрани от грандиозния си план за доминация на есенния телевизионен сезон. Той се зае с непосилната задача да задоволи две изключително ревностни фенбази – тази на върлите киномани, които обожествяват Стенли Кубрик, и тази на кръвожадните читатели и заклети фенове на Стивън Кинг. Не е тайна за никого, че адаптацията на „Сиянието“ не е никаква адаптация, а изцяло болната и брилянтна визия на Кубрик, който заема персонажите и локацията на наслоения с патос и драма (но все пак дълбоко ужасяващ) роман на Кинг, за да ги изроди впечатляващо за неговите собствени цели. Резултатът е, с една дума, шедьовър. Може би най-нелогично и необяснимо страшният филм, който някога е създаван. Филм, който и до ден-днешен се анализира и разнищва трескаво от зрители, кинокритици и създатели, но чиито съставни части, колкото и дълбоко познати да са, все се оказват по-малко от общото цяло, завинаги непонятно гениално и обвито в мистериозна заплаха.

Как тогава би могъл да го достигнеш? Отговорът е прост – не можеш, затова и не се опитваш. Вместо това хващаш продължението на романа, наречено „Доктор Сън„, написано от твоя идол Кинг, и използваш мотивите и образността на Кубрик, за да разкажеш различна история. Много по-емоционална и не толкова цинична история. История, гледана не през очите на психотичната и алкохолизирана ненавист на бащата, която превръща всичко и всички около себе си в гротеска, а през травмираните, несигурни и емпатични очи на сина. „Сиянието“ е филм за това какво е да си в отровното съзнание на умопомрачен насилник, докато „Доктор Сън“ е филм за това какво е да си в отровеното сърце на малтретирана жертва. Има страх там, има и болка, и слабост… но има и надежда и дълбоко заровена, смачкана любов. Нелогична и смразяваща. Любов към този, който те е наранил ужасно и необяснимо, когато е трябвало да те защитава на всяка цена. Но най-важното е, че „Доктор Сън“ е филм за преодоляването на всичко това не по самоунищожителните и безплодни начини, по които един възрастен ще се опита да го направи, а по чистите и смели начини, по които едно дете ще успее – като се пребори с чудовищата в себе се и в един тъжен свят, изпълнен с тях.

3. The Haunting of Bly Manor (2020) и романтичната любов

Когато Майк Фланаган обяви духовното продължение на „Обсебването на Хил Хаус“, отново базирано на психологически наслоен, класически хорър роман, мнозина очакваха материалът да има поне същия интензитет като предшественика си, ако не и повече. Но докато кошмарите на Хил Хаус дължаха автентичната си атмосфера на психологическия ужас, който авторката Шърли Джаксън изследва в оригиналния роман (преведен на български като „Свърталище на духове“), то в „Обсебването на Блай Манър“ задушливата, параноична аура на лудост, с която новелата „Примката на призрака“ на Хенри Джеймс е известна, и която е главното вдъхновение за този втори сезон тук е заместена от нещо далеч по-… сантиментално. Подходът на Фланаган към кратките разкази на Джеймс (няколко от които са полуадаптирани из различните епизоди) и към основната фабула, взаимствана от новелата, е този на отдавна забравеният (за съжаление) от човечеството литературен поджанр на „готическия романс“. Класически примери за него са романите „Брулени хълмове“, „Ребека“, „Джейн Еър“, „Мистериите на Удолфо“ и дори съвременният „Интервю с вампир“, до един написани от безкрайно талантливи и вдъхновени жени.

„Обсебването на Блай Манър“ разедини фланагианците на два лагера – разочаровани и ридаещи. Разочарованите останаха безразлични към разкошната романтика, която замести напрегнатата обреченост на Хил Хаус и в която всички се бяхме влюбили. Ридаещите… е, ние просто се усмихвахме през сълзи, безмерно благодарни, че ни е било подарено едно такова специално и изящно, изпълнено с надежда и обич бижу точно в годината, в която преживяхме най-голяма изолация и самота в животите ни. В същината си „Обсебването на Блай Манър“ представлява четири сърцераздирателни любовни истории за четири (почти) невъзможни любови, рамкирани от една история за призраци. И, подобно на първи сезон, тя обхваща няколко десетилетия на трагедия и смърт, завинаги покварили една старинна къща. Резултатът е фино и деликатно, крехко произведение на изкуството; колеблив любовен сонет, озвучен от самотните ноти на пиано в празна зала, на което свирят избледнели, прозрачни пръсти. Само най-романтичните и меланхолични души биха могли истински да вибрират на честота му, но ако случайно сте от тях, тази история е за вас. Защото тя не е за призраци, а за обич.

4. Midnight Mass (2021) и любовта към Бога

Първата истински оригинална история във филмографията на неуморния режисьор е и най-личната му. И въпреки че голяма част от сюжета е очевидно повлиян от някои определени произведения на любими автори, които разказват за малки, изолирани общности в малки, изолирани градчета (не казвам кои!), все пак „Среднощна служба“ е изцяло авторски, оригинален сериал, който стои и узрява в съзнанието на създателя си в продължение на десетилетия, преди най-накрая да види бял свят през 2021 година. Отчасти бихме могли да кажем, че всички предишни негови адаптации са били своеобразните следващи стъпала по пътя нагоре към най-важната история, която ще разкаже през живота си. Основните теми, които режисьорът застъпва тук, са изключително лични – като бивш католик и бивш алкохолик, той изследва природата на вярата, религията и страданието, в търсене на отговори за самия себе си и за целия свят.

„Среднощна служба“ е наситена със смисъл, дълбоко философска и теологична творба, която се отдава напълно на една от запазените марки на Майк Фланаган – дълги, емоционални монолози, изиграни по феноменален начин от актьори, към които просто е насочена една камера. Текстът и актьорската игра са царете тук, не ужасът и изкусните режисьорски похвати, на които вече знаем, че той е повече от способен. Всякаква претенция и показност са заличени и това, което остава, е интимната трагедия на едно западнало островно градче и отчаяната, постепенна умираща общност, която го населява. В духа на най-добрите романи на Стивън Кинг, заплахата за това място е колкото свръхестествена, толкова и психологическа, колкото ужасяващо чужда, толкова и смразяващо банална и човешка. „Среднощна служба“ не е лъжица за всяка уста и, подобно на „Обсебването на Блай Манър“ и нейните обречени романтици, ще привлече основно камерна публика – тази на дълбоките, мълчаливи и вечно съмняващи се в смисъла на живота и човечеството създания, които дълбаят неуморно и трескаво за отговори в най-мрачните дупки на света, рискуващи безсмъртните си души.

5. The Midnight Club (2022) и приятелската любов

Година след среднощните си проповеди и литургии, Фланаган се насочи към друго среднощно нещо – един скромен клуб от осем души, всеки един от които ще умре съвсем скоро по ужасен, но плашещо обикновен начин – терминална болест. „Среднощният клуб“ е откровено тийнейджърски сериал, който, въпреки че е вдъхновен от тийн-хорър романите на Кристофър Пайк, според мен дължи много и на другия, по-лековат и носталгичен аспект на дядо Кинг – истории за деца, които правят прелестно детски неща, като това да ходят заедно на приключения, да се плашат и шегуват едни с други, да се сприятеляват и влюбват или с две думи – да живеят така, както почти всички възрастни са забравили, че могат. И целият този тепърва разцъфващ живот – дръзко плюещ в лицето на отвратителна и непреодолима опасност, напук на смъртта и смеещ се право в лицето ѝ.

Историята на осем умиращи деца, затворени в хоспис, които всяка нощ „създават призраци“, като си шепнат страшни разкази пред камината, докато чакат първия от тях да почине, за да може да се върне от отвъдното и да успокои останалите, че това не е краят, е едновременно очарователна, болезнено наивна и убийствено сърцераздирателна. Тези млади, преждевременно помъдрели тийнейджъри, изпълнени с желание за живот, но с разпадащи се от болестта, неработещи тела, неусетно ще се превърнат във вашите най-близки приятели от детството. Ще се вълнувате с тях за назряващите им любовни трепети, ще разкривате заедно зловещи мистерии в стара, обладана от призраци къща и ще плачете с тях за малкото време, което ви остава да прекарате заедно. И в крайна сметка, като жестока шега, и в един от онези „животът имитира изкуството“ моменти, смъртта ще посети неочаквано и безцеремонно всеки един от тези персонажи и никой от нас няма да има шанс да се сбогува правилно с тях – сериалът трябваше да има втори сезон, който да приключи историята, но беше рязко канселиран от Нетфликс два месеца след премиерата си.

6. The Fall of the House of Usher (2023) и… омразата?

След всичката тази любов, която е плъзнала като зараза и в най-обречените и мрачни произведения на режисьора, превръщайки ги неминуемо в нещо тъжно, истинско и дълбоко човешко, какво му остава да разнищи в последния си, пети сериал от плодотворната му сделка с Нетфликс? Все още нямаме представа. Ще разберем след по-малко от половин месец, на 12-ти октомври тази година, но имам съмнителното чувство, че Фланаган е приключил с изследването на различните аспекти на любовта и се е насочил този път към едно доста по-повърхностно, но все така безкрайно човешко чувство – омразата. Или това, или отмъстителният ангел/гарван, който виждаме в трейлъра, олицетворен с дяволита наслада от винаги прекрасната Карла Гуджино, ще е символ на една друга любов – любовта към смъртта и убийството, първична и допотопна, но съществуваща в нас, откакто свят светува.

От мига, в който Майк Фланаган се появи истински на радара ми с „Обсебването на Хил Хаус“, очаквах той да протегне ръка към творбите на любимия ми автор, чието съществуване е причината аз да съм тук сега и да пиша думите, които четете – Едгар Алън По. Оставяйки си го сякаш за десерт, в „Падението на дома Ъшър“, Майк и редовната му кохорта от верни актьори (този път превъплъщаващи се в навярно най-неприятната сбирщина от повърхностни и омразни персонажи, които е писал) ще вдъхнат демоничен живот на много от най-великите хорър разкази, измисляни някога. Всичките ние, които обичаме да четем и да пишем ужаси, от най-скромния драскач до най-известния писател, дължим почти всичко на По. Затова и сега пиша тези редове със злостна усмивка на уста, едновременно знаещ какво ни очаква и нямащ никаква представа по какъв шокиращ начин Фланаган ще завърти тези вечни истории с главата надолу, за да ме изненадат, очароват и ужасят. Но знам със сигурност че, както винаги, ще успее.

*

Всички материали на Ивайло Сарандев можете да намерите тук.

Снимки: IMDB