Дълбоко в сърцето на човечеството, заровено под слой върху месест слой, до един изградени от правила, закони, ценности, абстракции и оправдания, лежи една болест. В контролирани, стриктни условия и наблюдавана с полуням ужас от крайчеца на окото на писатели, философи и психолози, тя гние и пулсира възпалено. Понякога се прокрадва между пластовете и потича по някоя нехайно разтворена вена, плъзва се неусетно нагоре, проправя си път през гъстите, плътни телеса на цивилизацията, натрупани върху ѝ, за да я задушат, и избива като катраненочерен гейзер на повърхността, инфектирайки всичко, до което се докосне. Нашата болест е вечна, неизлечима и непредсказуема, въпреки че всички знаем за нея. Когато симптомите ѝ се проявят, никой никога не е изненадан, но никой никога не е и подготвен. Неспособни сме да се справим с лъскавата чернилка в колективната ни душа, независимо че усещаме, че тя е винаги там. Можем само да пишем за нея…

„Надежда всяка тука оставете“

Сто години ни делят от времената, в които действието на „Убийците на цветната луна“ се развива с неумолимия и тежък ход на изнемогващ парен локомотив. Само един век или, в завимост от гледната точка, цял един век. Аз избирам да възприемам сто години като изключително малко време. По света все още има живи хора, които помнят хаоса и насилието от началото на това кърваво столетие, в което човечеството е реализирало най-голямата и най-рязката промяна в историята си досега. Но, въпреки този прогрес, въпреки това главозамайващо развитие на технологията, медицината, индустрията и комуникацията ни, някои неща си остават все същите. Жестокостта, алчността и глупостта на обикновения, а все по-често и на необикновения човек, никога не са били подвластни на подобна промяна.

Мартин Скорсезе, може би най-великият ни жив режисьор, е изградил своята кариера именно върху вродения на човешката душа мрак – трудът на живота му е по-често обречен на него, отколкото осланящ се на надеждата, че някога ще го преборим. Типично за един полуобезверен, непрактикуващ католик, който се ръководи от вярванията си, но цял живот ги поставя под безпощадно съмнение, той се опасява, че не можем да се променим. В резултат на това, както навярно и на напредващата си възраст в комбинация с все по-песимистичния свят, в който живеем, Марти е създал навярно най-тягостния си, потискащ и непрощаващ филм досега, в лицето на „Убийците на цветната луна“. И аз не съм сигурен как да се чувствам от този факт…

Любовта е оскъдна и неискрена

Нека да започнем оттам, откъдето Скорсезе и съсценаристът му Ерик Рот, са започнали, в търсене на начина, по който да пробият през необяснимо твърдата и суха черупка на истинската история за серийните убийства на индианското племе Осейдж в началото на 20-те години на миналия век. В ръцете на режисьор, чиято кариера се асоциира основно с криминални филми, пропити с корупция и алчност от всякакъв вид, „Убийците на цветната луна“ изглежда като просто поредната творба в същия канон. Но това е само на повърхността ѝ. В същината ѝ се крие нещо много по-отчаяно и дълбоко обезпокоително, тъй като Скорсезе и Рот избират да се фокусират върху аспект на историята, който често остава на заден план в неговите филми – любовта, или по-скоро – нейното отсъствие.

Изключително трудно е да центрираш историята си около фалшива или недостатъчна любов – в най-романтичните филми на Скорсезе тя или е всеобхватна и представлява ядрото на историята (като в костюмната му драма „Невинни години“), или е избутана настрана за сметка на безсмислените битки между егото на силни, вредни един за друг и за обкръжението си мъже (като в историческия му епос „Бандите на Ню Йорк“). Това прави „Убийците на цветната луна“ абсолютно уникален във филмографията му – любовна история без капка любов, романтична драма, чиято романтика е заменена от антиподите ѝ – прагматизъм и цинизъм.

Има нещо дълбоко нездравословно и потискащо в начина, по който Ърнест (един целенасочено безкрайно неприятен Леонардо ди Каприо) ухажва и в крайна сметка омайва крехката, но борбена и най-важното – безсрамно богата индианка Моли. Невероятно магнетичното присъствие на Лили Гладстоун, която ни отвлича във всеки миг, в който е на екрана (а понякога дори споменът за нея е достатъчен, за да предизвика същия ефект) е ключово, за да може филмът да работи – без нея той би бил непоносимо тежък и циничен. Моли и Ърнест никога не се усещат толкова влюбени, колкото взаимно измамили се или самоубедили се в любовта си, но за разлика от него, тя представлява едно завършено, истинско човешко същество, способно на автентични емоции. Заобградена от всички страни от скръб и насилие, Моли се превръща в безкрайно трагична фигура и в раздраното и кървящо, изтерзано, но все още дръзко туптящо сърце на филма.

Смъртта дебне отвсякъде

Отделно от нея, целият филм притежава един специфичен равномерен пулс, бавен и постоянен, който едновременно успокоява и приспива измамно своята публика, преди да я разтърси рязко с избуяващото сякаш от нищото, необяснимо насилие. Моли и семейството ѝ, Моли и народът ѝ, умират. Един по един, те падат като мухи и осейват зелените хълмове на Оклахома – на своите собствени земи – с труповете си, пропиват ги с кръвта си, която се смесва с петрола, заради който биват системно изтребвани. И докато в началото това насилие ни изненадва и шокира, още в рамките на първия час на „Убийците на цветната луна“ постепенно започваме да осъзнаваме, че то не идва изневиделица, за да се скрие впоследствие обратно в сенките. Не, то винаги е било там, точно под повърхността на разговорите, шегите, погледите и усмивките, които персонажите си разменят. Това къкрещо насилие е плътен, невъзможен за пробиване, мазен слой, който обвива целия сюжет и определя всяко чудовищно решение и всяко измамно взаимоотношение, на което ставаме безпомощни свидетели.

Скорсезе разчита на двама незаменими, дългогодишни партньори, за да постигне този хипнотичен и ужасяващ ефект в своя филм. На първо място, буквалното сърцебиене на „Убийците на цветната луна“ е дело на един от редовните композитори на Марти – блусаря Роби Робъртсън, който е създал навярно най-добрия саундтрак в кариерата си (за съжаление, Робъртсън няма да успее да получи нужното признание приживе, тъй като почина на 9-ти август тази година). Музиката е душата на този привидно бездушен филм, тя е от критично значение, за да можем да повярваме на всички тези лъжовни и далечни създания, чиито съдби сме принудени да съпреживяваме.

Едновременно с това, легендарната монтажистка на Скорсезе Телма Скунмейкър, с която режисьорът не се е разделял от 1980-та година насам, когато тя спечели Оскар за работата си по „Разяреният бик“, работи в перфектен унисон с Робъртсън, за да подчертае убийствено бавното темпо на историята и да я наслои с жизненоважното ѝ напрежение – статични и привидно обикновени кадри продължават една идея по-дълго, за да ни накарат да се чувстваме неудобно, докато други, в които искаме да узнаем още и усещаме, че персонажите всеки момент ще кажат нещо ключово за разбирането на психологията им, грубо и безцеремонно прекъсват без обяснение. За пореден път, Телма е незаменимото тайно оръжие на Скорсезе, на чийто усет и чувство за ритъм той разчита и вярва безрезервно.

Глупостта е могъща и всеобхватна

Най-впечатляващият аспект на филма за мен беше нивото на самозаблуждение и на умишлена, целенасочена тъпота, която персонажът на Леонардо ди Каприо Ърнест Бъркхарт проявява в хода на цялата смазваща епопея. Много е трудно да емпатизираме на толкова елементарен и повърхностен човек, с низки страсти и още по-нисък интелектуален капацитет. За добро или за лошо, Скорсезе и компания са избрали да преживяваме тази история през неговите недоумяващи, кравешки очи. Имаме чувството, че всичко, което той изпитва, е неясно дори за самия него, и той през цялото време трябва да наваксва с емоциите на много по-емоционално цялостни от него създания (съпругата му Моли) или с мислите на много по-интелектуално превъзхождащи го полухора (вуйчо му Уилям Хейл).

Именно връзката му с този привидно благосклонен благодетел, който е пръв приятел и покровител и на слабоумния Ърнест и на цялото постепенно измиращо Осейдж племе, ръководи целия сюжет на филма, колкото и Скорсезе и Ърнест да искат да ни измамят, че фокусът е любовта между двама несъвместими души. Тази целенасочена манипулация от страна на режисьора е огледална на манипулацията, която вуйчо Хейл упражнява с почти минимални усилия върху своя племенник. Подобно на нацистите по време на Холокоста, Ърнест успокоява себе си с мисълта, че просто изпълнява чинно заповедите на по-знаеща, по-можеща и искрено добродетелна (поне спрямо него) авторитетна фигура. Той си върши съвестно възложената му работа. Как тогава би могъл да е виновен за каквото и да е зло?!? Точно тази банална, нелепа и нелогична мисъл е довела и ще продължава да води до някои от най-големите зверства в историята на човечеството – идеята, че волята на този с власт и влияние трябва да се изпълнява с безусловно доверие.

Алчността поглъща всичко по пътя си

Тук идва време да поговорим и за най-добрата роля на Робърт Де Ниро за последните тридесет години, както и навярно най-смразяващото му изпълнение от „Нос Страх“ насам (въпреки че аз имам сериозен афинитет към неговия избухлив социопат във „Фенът“). Вуйчо Уилям „Кралят“ Хейл е дори по-голямо ходещо противоречие от способния на небрежни зверства, но безкрайно влюбен Ърнест. В началото на филма, Хейл, с опасно съблазнително красноречие, разказва на племенника си за уважението и обичта, която изпитва към народа на осейджите, както и споделя с него дълбоките си познания за техния характер и култура, акумулирани през годините, в които е бил техен верен приятел. И ние, и Ърнест, искрено му вярваме. Защото е толкова проклето убедителен!

Но в нас, за разлика от телешкия Ърнест, назрява и едно притеснение, един малък черен червей на съмнението, който се намърдва в ябълката на съзнанието ни и дълбае едва-едва отвътре-навън, докато лъскавата ѝ повърхност е все още непокътната. Червеят стои там и ни шепне, че този човек е двама души едновременно. Абсолютната дисоциация на благия, възрастен вуйчо и патрон на индианското племе от безскрупулния безнесмен и кръвожаден капиталист (които видимо съжителстват в душата му от първия миг, в който го зърнем), е ужасяваща за гледане. Парадоксът е, че не можем да отлепим очи от нея. Защото сме хора и нашето нездраво, морбидно любопитство винаги ще ни ръководи, независимо от кошмара, на който ставаме свидетели.

Справедливостта е немощна и фиктивна

В края на всичко, не само пасивното зло на Ърнест е банално, а активното и целенасочено зло на всички бели убийци, замесени в схемата (защото тя е точно това – не е никаква голяма конспирация), е безкрайно клиширано и очаквано. Нелепостта, наглостта и елементарността на техните престъпления, както и фактът, че са продължавали безнаказано в продължение на едно десетилетие, са почти толкова объркващи, колкото неадекватното поведение на всички замесени в тях. Няма обяснение, има само случки и незадоволителния мотив на сляпа, умопомрачаваща алчност, която ги е накарало да се случат.

След почти три часа и половина Скорсезе най-сетне нанася последния си удар по публиката с една финална, безкрайно противоречива сцена, която извика в съзнанието ми паралели с трагичния, емоционално пуст край на „Убийството на Джеси Джеймс от мерзавеца Робърт Форд“ – филм, който също се занимава с глупостта, жестокостта и безсмислието на Дивия запад. Подобно на него и тук „справедливостта възтържествува“, престъпленията бяха разкрити, виновниците бяха наказани, всички са доволни и могат да станат от седалките, да се приберат вкъщи, да си направят чай и постепенно да забравят за този филм с блажената усмивка на човек, който може да представлява две противоречиви неща едновременно – ужасѐн от реалността и забавляван от илюзията на киното.

*

Всички материали на Ивайло Сарандев можете да намерите тук.

Снимки: Форум Филм