В живота на всеки човек идва момент, в който той да разкаже история за семейството си. Понякога това се случва в самото му начало, още в детската градина, докато се хвали на другите деца къде са го завели мама и татко. Понякога е по-късно, може би в училище, когато се завърне от лятна ваканция и сподели със съучениците си какви жестоки палачинки е направила баба му, какви интересни неща за животни и хора от различни краища на света е разказал дядо му или с какви безумни вицове го е разсмял вуйчо му, когато цялото семейство се е събрало да обядва на голямата маса в кухнята. А понякога е след много време, когато децата са вече възрастни и гледат назад към веселите моменти, които са преживели със своето семейство, част от което вече не е тук на тази Земя, а някъде другаде. Някъде далеч, на непознато и, надяваме се, хубаво място, но въпреки това все още с нас, в сънищата ни, в спомените ни и в носталгичните ни усмивки.

Трилогията за „Пазителите на Галактиката“ е една величествена история за семейството или по-точно – за приятелите, които се превръщат в семейство, когато такова липсва. Сърцето, което тези филми носят в осеяното си с белезите на травмата, загубата и разочарованието тяло, е огромно. То е способно да събере цялата тъга и цялото щастие в Галактиката и накрая да създаде нещо красиво, нежно и истинско от всичкия този хаос. Затова ги обичам толкова много и затова плача, че достигнаха своя край. Но плача с усмивка на уста, защото се радвам на това дисфункционално и прелестно семейство, което придобих случайно през последните девет години. Радвам се, че съществува и че съм бил част от него.

Рокет (големият брат)

Започваме нашето финално пътешествие с космическия кораб на Пазителите, наречен „Боуи“ (защото как по друг начин би могъл да се казва?!?), от почти същото място, където бяхме още в самото начало на историята, през 2014 г. – с малко, тъжно създание, слушащо музика. Музиката е изключително важно нещо за вселената на тези филми и също толкова важно нещо за мен самия. Тя е най-хубавото нещо, което някога ще имаме. Най-великото изобретение на човечеството. Тя ни свързва и ни разбира, когато всичко друго на този свят се проваля. Тя прави всичко по-малко самотно. И без нея може би някои от нас нямаше вече да са тук. Само че този път човечето, което слуша музика, не е невръстният протагонист на трилогията Питър Куил, седнал до леглото на умиращата си от рак майка, а енотчето Рокет, коeто, въпреки че е заобиколенo от всичките си приятели, е не по-малко тъжнo и самo, докато слуша химна на всички отритнати от обществото единаци – „Creep“ на великите Radiohead.

Ако в „Пазители на Галактиката Volume 1“ опасността, с която нашето крехко, новосформирано семейство от петима неудачници трябваше да се справи, беше външна и заплашваше да ги разруши и раздели физически (суровата сила на злодея Ронан), а във втория филм тя беше вътрешна и заплашваше да ги разедини и отдалечи емоционално (манипулациите на бащата на Питър, хитроумно наречен Его, тъй като най-често именно егото еродира семейства отвътре-навън), то в „Пазители на Галактиката Volume 3“ сянката, която пада върху любимите ни персонажи, е много по-ужасяваща и метафорична. Това е неразрешената и понякога неразрешима дълбока травма от миналото, олицетворена в най-важния персонаж във филма и безапелационно любимия герой на сценариста и режисьора му Джеймс Гън – Енотът Рокет. Неговата предистория беше фино загатната в първия и втория филм от поредицата и достига своята кулминация тук, в целия си унищожителен блясък.

Не е тайна за никого, който следи продукцията на тези заглавия, че „Пазители на Галактиката Volume 3″ е филмът на Рокет. Като такъв, той е и неминуемо най-мрачният от поредицата, тъй като агресивният, отблъскващ всички от себе си енот със златното сърце, е може би най-малтретираното създание в цялата Marvel Вселена, с чиято тъжна история може да се съревновава единствено един друг член на Пазителите – очарователно безизразната, синя и привидно ледена Небюла (но за нея – малко по-късно). В два часа и половина зрителят е свидетел на всичко, което може да превърне едно невинно същество като бебе енот в стоманеното, остро кълбо от болка, страдание и омраза, което той представлява като възрастен. Така че, предупреждение за всички зрители с нежни души – историята му е брутална и ще прониже множество сърца, особено тези, които истински обичат животни. Но въпреки това филмът никога не изпада в експлоатация или емоционална манипулация, която да ни отчужди или отврати от сърцераздирателната драма, разиграваща се на екрана. Всичко е точно както трябва да е, обещавам.

Питър (тъжният татко) +/- Гамора (отсъстващата майка)

Другото олицетворение на преносната, но и твърде буквална травма от миналото на Рокет се нарича Висшият Еволюционер (в ролята Чаквуди Ивуджи) и той е финалният и най-ужасяващ антагонист, с когото Пазителите ще се сблъскат в този свой състав. Колкото по-малко кажем за него, толкова по-добре, но държа да отбележа, че той е първият персонаж от целия злодейски пантеон на Marvel, когото ще намразите истински и с цялото си същество – точно толкова противен, садистичен и умопобъркан е. Но сянката на непреживяното минало, което се превръща в болезнено настояще, не пада само под тази форма и не пада само върху Рокет. Над главата на Питър Куил (винаги стабилният в ролята Крис Прат), вторият главен персонаж във филма и все още неволният ръководител на екипа (когото всички уважават и слушат, въпреки че привидно демонстрират обратното), също е надвиснал катраненочерен облак.

По време на събитията на „Отмъстителите: Война без край“ Питър загуби любовта на живота си Гамора (спиращата дъха Зоуи Салдана), докато в продължението „Отмъстителите: Краят“ една друга, много по-сурова и студена Гамора от миналото, която не е преминала през облагородяващото влияние на счупеното, но любящо семейство на Пазителите, нахлу в живота му. Всеки, който е обичал силно, но впоследствие тази любов е била жестоко изтръгната от гърдите му по някаква причина, знае точно какво значи да гледаш лицето на любимия си, същите черти и жестове, които познаваш интимно и които са карали сърцето ти да прелива от щастие, но да не разпознаваш вече човека, който стои зад тях. Втората Гамора е същата като първата, но коренно различна, както понякога става, когато двама души се разделят, докато единият е още влюбен, а другият отдавна е разлюбил. Няма връщане назад към идилията на миналото, там вече има само болката от радостните спомени, които постепенно избледняват с потока на времето.

Небюла (голямата сестра)

Друг (почти) човек, който се бори със своите демони още от първата част на вече категорично най-добрата трилогия в репертоара на Marvel, е полусестрата на Гамора, наречена Небюла. Нейният път от разярен, кръвожаден наемен убиец, изпълняващ волята на ужасния си, психопатичен „татко“ Танос (който заличи половината вселена от т.нар. „алтруистични подбуди“ в последните два „Отмъстители“), до навярно най-самоотвержения член на екипа на Пазителите беше дълъг, труден и невероятно задоволителен. Може би моят най-любим персонаж (въпреки че тази задача е адски трудна, когато всички са толкова страхотни), Небюла демонстрира на възрастни и деца какво точно означава да работиш върху себе си и да се промениш към по-добро.

Нейната история е почти толкова трагична, колкото тази на Рокет – още от деца тя и Гамора са принудени от насила осиновилия ги Танос да се бият за негово забавление, под претекста, че ги обучава, за да му служат като елитни убийци, докато всъщност развива стокхолмския им синдром към него, паралелно с кръвната им вражда, зародила се в битката за неговото одобрение. И всеки път, в който Небюла неминуемо загуби от по-способната си сестра, Танос я „модифицира“ хирургично, като замества части от тялото й с механични протези. Тези чудовищни, класически психопатски техники за контрол над „по-слабия“ водят до трайни и дори необратими изкривявания в идентичността, психологията и емоционалността на жертвата на подобен тормоз. Цяло чудо е, че Небюла не просто спря да иска да унищожи света и най-вече „омразната“ си сестра, а се превърна в грижовен майчински заместител за екипа в отсъствието на Гамора, почти мигновено след като двете се помириха и се прегърнаха в края на „Пазители на Галактиката Volume 2“. Въпреки това обаче, травмата ѝ ще е там цял живот, парализираща определени елементи на характера и поведението ѝ завинаги. Защото от някои неща няма връщане назад.

Дракс (веселият вуйчо) и Мантис (нежната леля)

След всичката тази скръб и тъга най-накрая достигаме до глътката истински свеж въздух в „Пазители на Галактиката Volume 3“. Нека цялата трагичност на историите на нашите любимци не ви обезкуражава – третият филм все още е комедийно, космическо приключение, изпълнено с всевъзможни озадачаващи извънземни раси и очарователно странни концепции и локации. Също така, разпръснати сред драмата, намираме обилни количества хумор, изливани от и към всеки един от персонажите по всякакви начини – физически, ситуационно и вербално. Никои двама герои обаче не са толкова нелепи и консистентни в комедията си, колкото любимия на всички Дракс Унищожителя (доказалия се вече като страхотен актьор бивш кечист Дейв Батиста) и Мантис (излъчващата потресаваща невинност и наивност Пом Клементиев).

Тяхната печеливша динамика се зароди още във втората част на трилогията, продължи в разтопяващия сърцата на всеки сприхав Ебенизър Скрудж или Гринч коледен епизод на Пазителите и тук достига своя апогей. И въпреки че техните инфантилни изцепки няма да са по вкуса на всеки и че не всяка шега успява да нацели тона на останалата част от филма, те двамата са физическото отражение на гигантското сърце, което тупти в средата на това скалъпено от всякакви произволни парчета семейство. В ключов момент на филма от свръхемпатичната Мантис по адрес на Дракс е изречена репликата „Той ни разсмива и ни обича, каква по-голяма полза от това искаш да има?“. И е напълно права – тя и той са единствените двама души, които абсолютно винаги и абсолютно безусловно обичат, независимо от недостатъците и понякога – именно заради тях. Никое семейство не може да просъществува без този тип обич.

Грут (малкото братче), Космо (малката сестричка) и Краглин (смешният чичо)

Във всеки подобен ансамблов филм някои от персонажите неминуемо трябва да заемат по-поддържащи роли от основните герои, които предават темите и концепциите, които вълнуват автора. В случая тук това са Грут (най-добрата роля във филм за придобито семейство на Вин Дизел – да, посмях!), който имаше значително по-голяма тежест в първия филм и дори се жертва за новооткритите си приятели; руското, телепатично, телекинетично, говорещо куче-астронавт Космо (озвучено с видим ентусиазъм от Мария Бакалова); и винаги абсурдно изглеждащия Краглин (по-малкия брат на Джеймс, Шон Гън), който винаги сякаш се радва истински, че е имал късмета да играе в който и да е от тези филми. Въпреки малкото си екранно време, всеки един от тях има да изиграе ключова роля във физическата и емоционална подкрепа на своето семейство, като Грут със сигурност изнася огромна част от него на впечатляващо солидния си (и буквално, и метафорично) гръб.

Това е краят. На това ревю, на тази трилогия, на една ера в популярното кино. За повечето комиксови фенове, които чакаха зажаднели всеки един филм от вселената на Marvel, този привиден край дойде с удачно кръстения „Отмъстителите: Краят“… въпреки че след него филмите продължаваха да излизат на конвейер. За мен обаче истинската точка е поставена тук и сега, с „Пазители на Галактиката Volume 3“. Получих всичко, за което можех да копнея от тези невероятни персонажи, от техните истории, и въпреки че наистина пророних немалко сълзи за техните съдби и за това, че се разделяме, знам че оттук-нататък те винаги ще бъдат до мен, в сънищата ми, в спомените ми и в носталгичната ми усмивка.

Всички материали на Ивайло Сарандев можете да намерите тук.

Снимки: IMDB