Глухото почукване по вратата се е превърнало в един от вечните хорър елементи, присъстващи в тенденциозно много класики и съвременни адаптации. От 2019 г. насам обаче Шаямалан се опитва да почука по големия екран и с усмивка да каже “Знам, че ви разочаровах няколко пъти, обаче този път ще е различно! Настанете се удобно и гледайте!”. Съдейки по боксофиса за първия му уикенд, българските зрители не са повярвали на думите на режисьора, който успяваше да прикове вниманието върху своите “Шесто чувство” (The Sixth Sense), “Неразрушимият” (Unbreakable) или “Следите” (Signs) и който отново не смогна да ни върне към полузабравените трепетности и изненади със своето “Почукване”.
Историята е адаптирана от романа на Пол Трембли “Хижата накрая на света”, в която семейство от двама бащи (Джонатан Гроф и Бен Алдридж) биват поставени пред катаклизмичен избор: техният живот или този на човечеството? Изглежда темата за края на света ангажира често съзнанието на Шаямалан – “Явлението” (The Happening) със своето внезапно появяване и завладяване на човечеството; “Земята: Ново начало” (After Earth), където катаклизмът е вече история и индивидът трябва да се адаптира около него. Дори в последния си добър филм “Жената от водата” (Lady in the Water) Шаямалан вмъква внимателно и едва осезаемо въпроса за съществуването – в разговор Бил Ъруин и Пол Джамати се питат “Заслужава ли си да бъде спасен човекът?”. Отговорът винаги е положителен. Макар това да е първата адаптация по роман на режисьора и първото отдръпване от оригиналните научно-фантастични и фентъзи сценарии, все пак падението и спасението на човека си остава неговата главна тема.
Зрителят може да очаква спонтанното чувство на нестабилност, докато гледа “Почукването” – близките планове, липсата на фокус на места, холандски ъгли*. Сякаш лично преживяваш разклащането на едно семейство в слънчевия следобед. Режисурата на Шаямалан и операторското майсторство на Ярин Блашке (известен най-вече с работата си върху всички заглавия на Робърт Егърс) постигат баланс, в който ако историята не изненадва сама по себе си, то визията и работата на оператора направо удивляват.
Едно няма как да не му се признае на Шаямалан – знае как да създаде химия между основните герои и как да я визуализира. Било то между братята Мел Гибсън и Хоакин Финикс в “Следите”, или Брайс Далас Хауърд и Пол Джамати в “Жената от водата”, постигната е една натурална връзка с всички съставки на напрежение, конфлик и привързаност.
В “Почукването” обаче може да се насладим на “другото” лице на актьорите. Дейв Батиста се превръща във внимателен и чувствителен учител, който иска да е част от нещо по-голямо и значително за бъдещето. Рупърт Гринт, който сякаш е излязъл направо от “Кабинетът на любопитствата на дел Торо” (Guillermo Del Toro’s Cabinet of Curiosities) е тъжен, обезпокоен от празния живот, който води. Ники Амука-Бърд (ще си я спомните като жената с астмата от “В капана на времето”(Old) е разстроена, объркана, но устремена и твърдо решена да захвърли живота си в името на своята кауза. Всеки от тези образи, в допълнение на 8-годишната Кристен Куи, която прави страхотен дебют в такава полу-хорър, полу-трилър продукция, създават една какафония от чувства и напрежение. Жалко само, че не успяха да се развият достатъчно за този час и половина и не показаха пълния потенциал в дълбочината на героите.
Шаямалан пише и снима смърт. Това не е изненада. Но точно в тази смърт имаше много литература. Не буквално, макар че през 1969 г. Ъруин Шоу пише, че “любовта е петият конник на Апокалипсиса” (без да давам някакъв огромен спойлер) и М. Найт ще сграбчи тази идея. Не очаквайте спираща дъха оригиналност, но пък трябва да бъде оценена идеята, която не виждаме във всеки филм. Шаямалан често е издиган в кино висините заради своето въображение и оригиналните си сюжети. Не липсват обаче и обвинения в плагиатство (за “Шесто чувство” и “Селото”), което донякъде обяснява и малката застраховка, която той прави, с адаптацията на роман. История, която е отчасти предсказуема, отчасти вече прочетена или гледана, но досега недокосната от фантастичния елемент, присъщ на развития киноезик на М. Найт.
“Почукването” е споделен кинематографичен флирт с паранормалното, който се наблюдава навсякъде във филмографията на Шаямалан. Но то е и стълба, по която с всяко следващо заглавие изглежда режисьорът слиза надолу. Липсва качеството, отпадат интригуващите обрати (“Шесто чувство”, “Неуязвимият”), дори най-силната му карта – оригиналността – е понякога гледана със съмнение. Все пак запазената марка на Шаямалан да се покаже в собствените си филми – било то като куриер, писател или участник в готварско предаване, остава като забавен, малко егоцентричен, но пък видим елемент и в “Почукването”.
В свое интервю пред Collider режисьорът сподели, че през април 2024 г. можем да очакваме следващото му заглавие: “Историята вероятно е разказвана вече, но ъгълът, през който зрителят ще я гледа, е уникален.” Можем да се надяваме, че този път ще излезем от киносалона и филмът ще остане с нас още дълго време. “Почукването” почти го направи.
Снимки: IMDB
____
* техника на заснемане, която създава чувство на нестабилност и акцентира върху герой или предмет. Често използвана във филмите на немския експресионизъм.
