Хорър жанрът винаги е бил наситен с метафори и подвластен на интерпретация. Алегорията е вродена във всяка страшна история, разказана някога, колкото и първичен да е ужасът, който описва. Така че не е изненада, че още от зората на киното, филмите на ужасите усвоявят тази специфична характеристика и до ден-днешен вграждат в основите си по-големи и по-сложни идеи от „в мрака около нас бродят гладни чудовища“. Но дори и в това простичко изречение можем да открием достатъчно подтекст, който да ни държи будни и тревожни в малките часове на нощта. Какво е това, което броди в мрака? За какво точно е гладно – телата, умовете или душите ни? Има ли въобще нещо там, или то е само в съзнанията ни? Ако е там, това означава ли, че мракът също е в нас? Ние ли бродим в мрака и всъщност ние ли сме собствените си чудовища?

Този поток на мисълта може много бързо да се превърне в бездна, така че засега спирам дотук – до въпроса „Ние ли сме собствените си чудовища?“. Една от най-наглите и побъркани поредици в историята на киното, наречена „Злите мъртви“, го задава, без да иска още от 1981 г., когато взривява киносалоните със своята класическа първа част. По това време дори самият филм все още не е знаел какво точно представлява и кои са темите, които вълнуват дяволития едва 22-годишен и надъхан да стане истински режисьор младеж, наречен Сам Рейми, но едно е сигурно – дори тогава Рейми е знаел как да създаде „ултимативното преживяване на унищожителен ужас“. Тази година „Злите мъртви: Пробуждане“ гордо носи факлата с демонично черен огън, която се предава вече пето десетилетие от отрязана ръка на отрязана ръка и е твърдо решен да се превърне в любимия филм от франчайза на поредното, зажадняло за лудост и кръв поколение. И може дори и да успее…

Смисълът на злото (и неговото търсене)

В последно време филмите, излезли изпод острото писателско перо (Drag Me to Hell, който е невероятен) или зоркото продуцентско око (Evil Dead [2013], Don’t Breathe – също адски добри) на Сам Рейми, се характеризират от три ключови елемента – безмилостно темпо, шокираща образност и фина, алегорична подплътеност. Съответно не е никаква изненада, че и за „Злите мъртви: Пробуждане“, който е изключително стегнато написан и още по-херметично режисиран от младата ирландска надежда на хорър киното Лий Кронин (The Hole in the Ground), Рейми е намерил следващия си верен съмишленик, който да наблегне именно на тези три характеристики и в чиито ръце да положи своя възлюбен франчайз.

Подходът на Кронин към добре познатата ни история за група хора, затворени в почти изоставено, разпадащо се място, които са принудени от глупостта си да се борят с неудържимо зло, е едновременно дързък и класически. Неговите „Зли мъртви“ започват там, където всеки един преди това е започвал – в хижа в гората – преди да ни потопят в същината на историята – враждебното, почти безлюдно гето на Лос Анджелис. Подобно на гореспоменатия „Don’t Breathe“, „Злите мъртви: Пробуждане“ е заинтересован от покрайнините на града, както и от хората в покрайнините на обществото, които често обитават подобни дупки, забравени и захвърлени от забързания живот в сърцевината му. И в двата филма е на показ начинът, по който прегладнелият, оскотял град отказва да пусне своите жертви, докато не ги изсмуче докрай и захвърли като парцалени кукли.

Но това, което истински вълнува младия сценарист и режисьор, е темата за покваряването на едно от най-свещените институции в историята на човечеството – майчинството. За втори път „Злите мъртви“ решава да свърже гротескната касапница, на която перверзно сме отишли да се „насладим“, с по-дълбока тема, която да зададе тона на историята, да дефинира диалога и действията, които персонажите предприемат, и да извиси наратива до нещо повече от поредния слашър/сплатър филм. Своеобразният римейк на оригинала, който излезе през 2013 г., беше заинтересован от идеята за пристрастяването (в случая – към наркотици) и как то унищожава по пътя си не само пристрастения, но и близките му, които се опитват да помогнат. Настоящият, пети филм от поредицата избира да задълбае по-надълбоко в концепцията за изроденото майчинство и така да извлече своя сюжет от смисъла си, вместо обратното.

Злите майки (и липсващите бащи)

Фокусът на филма пада върху две не точно отчуждени, но не и достатъчно близки сестри – бездетното бандово роуди Бет (Лили Съливан) и по-възрастната от нея Ели (Алиса Съдърланд), която е самотна майка на три деца и издържа цялото семейство с работата си на татуист. В хода на филма е намекнато, че тяхната майка най-малкото не е притежавала естествените инстинкти, за да отгледа дъщерите си с нужната любов и всяка от тях реагира на това по различен начин. Бет е потресена от мисълта да се превърне в родител и да пусне корени, докато Ели се е гмурнала стремглаво в идеята за идиличното многодетно семейство. В рамките на една неописуемо кошмарна нощ фобията на едната и сигурността на другата ще се преобърнат с главата надолу, когато отдадената майка е обладана и изкривена неузнаваемо от демоничните сили на Книгата на Мъртвите, а безотговорната ѝ сестра попада неволно в ролята на сурогатната майка на племенниците си.

Темите за изродяването на майчинския образ и ужаса от това да бъдеш майка са изключително благоприятни за хорър жанра. Колкото и пъти да са били изследвани в класики като „Psycho“, „Rosemary’s Baby“, „The Exorcist“ и „Carrie“, те все още запазват своята свежест, както си личи и от модерните класики, които продължават да се занимават с тях – „The Others“, „Hereditary“, „The Babadook“ и „Us“. Към този канон гордо се нарежда и „Злите Мъртви: Пробуждане“, тъй като кошмарната майка в него не е просто евтин трик, а внедрен в почти всяка нишка на сюжета персонаж, който е ключов за потапянето на зрителя в първичния ужас на филма. Ако не повярваме, че Ели е нашата майка, която иска да ни прегърне, докато не ни удуши и/или разчлени, тогава филмът не би могъл да работи толкова ефективно, колкото работи. Поставянето на зрителя в обувките на дете, което преживява най-травмиращата нощ в живота си, защото продължава да обича майка си, докато тя се опитва да го убие, е най-големият успех на филма, но далеч не е единственият…

Атмосферата на злото (и неговият стил)

В същината си „Злите мъртви: Пробуждане“ представлява един напрегнат, клаустрофобичен трилър в духа на „Panic Room“, който по подобен начин трябва да намира нови и нови начини да задържа своите персонажи затворени и обсадени в тясното пространство, където те са едновременно най-защитени, но и най-уязвими. Първите 40 минути от филма са бавни, методични и изпиляващи нервите с привидната си нормалност, докато примката около нашите персонажи осезаемо започва да се затяга на заден план. Обичам филми, които си дават време. Които разхождат камерата си из пространството, за да ни запознаят с него. Които фокусират върху предмети и уреди, намеквайки ни, че впоследствие ще влязат в употреба. Филми, които изграждат основите на историята си постепенно и уважават достатъчно зрителя, за да му покажат нещо в първи акт и да са сигурни, че той ще го запомни или ще се сети за него, когато го види отново в трети. Това са признаците на умели и мислещи режисьори и разказвачи, които влагат нужните усилия за нашето забавление и за съжаление, те са много малко в модерното популярно кино. Лий Кронин е един от тях.

Отвъд съспенса, който е поддържан с измамна лекота в хода на сбитите, но плътно изпълнени с качествено съдържание 93 минути на филма, „Злите Мъртви: Пробуждане“ разчита изключително много на атмосферата и на проникващото през всяка фуга на злокобния Лос Анджелиски жилищен комплекс усещане за обреченост и неизбежна заплаха. Като всеки добър филм на ужасите и той разчита на настроението, което изключително преднамерената, понякога воайорска и често насилствено проникваща камера създава. Тя си проправя път през мръсен въздух и вода, плъзга се по влажни, прогнили повърхности и дебне иззад ъглите, олицетворяваща нечистата сила, която търси следващата си жертва. Свръх преувеличената стилизация и постоянната ескалация открай време са алфата и омегата на „Злите мъртви“ – в тези филми винаги може повече и винаги може да стане по-лошо.

Злите поредици (и възкръсването им от пепелта)

С това мото наум – винаги може повече/винаги може по-лошо – се надявам да влезем в киносалона този уикенд, за да гледаме заедно историята на разпадането на едно семейство на съставни части (буквално). В света на „Злите мъртви“ има нещо специално, нещо безкрайно неуловимо и злостно, което превръща тези филми не просто в интензивно и изтощително, но адски забавно преживяване, но и в нещо, което успява да проникне дълбоко под кожата на зрителя, плъзвайки и пъплейки навсякъде, докато не се намърда злорадо и немирно в мозъците ни.

Подобно на полуримейка от 2013 г. и на (почти) всеки филм от оригиналната трилогия, „Злите мъртви: Пробуждане“ е зъл и неприятен филм, който се плацика с налудничав кикот и безкрайно притеснителна гримаса на задоволство в локвата от кръв и човешки флуиди, която представлява неговият забутан ъгъл на киноиндустрията. Малко са хората, които ще оценят подобна изключителна злонамереност и кръвожадност, запечатана на лента, но за тези (психопати) от нас, които намират естетическо и смислово удовлетворение дори в най-мрачните кътчета на човешкото съзнание, „Злите мъртви: Пробуждане“ е величествен кървав сладкиш, пълен с бръснарски ножчета, който смила всичко, дръзнало да се изпречи на пътя му.

Всички материали на Ивайло Сарандев можете да намерите тук.

Снимки: Александра Филмс, IMDB