7 любими: Елена Замяркова

Ако през последните години следите изкъсо нишката на българското кино и театъра, то Елена Замяркова вече ви е направила впечатление. Ще я видите трансформирана в заблудена сестра („Сестра“, реж. Светла Цоцоркова) и в момиче, поставящo любовни предизвикателства („Бони и Льони“, реж. Светла Цоцоркова), а от 21-ви април ще се превърне в тийнейджър, от когото се очаква да не се загуби сред останките на разбитото си семейство и подигравките в училище („Изкуството да падаш“, реж. Орлин Милчев).

Опознайте Елена Замяркова през една кинематографична призма и гледайте следващите седем (осем с малко изключение) заглавия в рубриката ни “7 любими”. 

_____

Titanic – реж. Джеймс Камерън

Елена Замяркова

Заглавие, което няма нужда от представяне, и чиято любовна история успя да се нареди до класическите Шекспирови герои Ромео и Жулиета. Вероятно не е останал човек, на когото да му е непозната историята за кораба, предприел своя първи и фатален курс през Атлантическия океан, за да успее след 85 години с помощта на Джеймс Камерън да влезе във всеки дом и да накара зрителите да усетят истинския студ на океана.

Не мога да пропусна „Титаник“, защото това е първият филм, който гледах на голям екран. Все едно запали нещо в мен и после това нещо ме караше да търся подобни филми, които създават същото усещане. Просто повярвах, а за мен това е големият фактор. До днес е така – ако гледам филм и не успея да повярвам в него, за мен не е успешен. Чисто като чувствителност. От първото гледане на „Титаник“ си спомням финалния момент – кораба, стълбите, Роуз се изкачва по тях и хваща Джак за ръката.

The Mask – реж. Чък Ръсел

Пред камерата на Чък Ръсел, Джим Кери и Камерън Диаз се опитват да намерят общ език на любовта в „Маската“. Историята е базирана на комикса на Дъг Манке и Джон Аркуд, който излиза през септември 1987 г. След поредното разочарование в живота на Станли Ипкис, той е застанал на моста и поглежда към водата. Решава да вземе дървената маска, която също го гледа от другата страна, и тогава целият свят на младия мъж се обръща с главата надолу. В „Маската“ освен Джим Кери, който напълно правдоподобно изгражда образа на този антигерой, Камерън Диаз прави своя дебют в пълнометражното кино.

Един филм, който ме кара да си спомням за детството и цялото безгрижие около него. Буди много спомени и затова ми е любим. Обичам Джим Кери като човек и артист, а „Маската“ я знам наизуст, точно като „Титаник“! Исках и аз да съм толкова хубава и бляскава като Камерън Диаз. (смее се)

Autumn Sonata – реж. Ингмар Бергман

„Есенна соната“ се отличава с две последни неща – последната филмова роля на Ингрид Бергман и последния филм на Ингмар Бергман за голям екран – всичко от режисьора след това е телевизионна продукция. Филмът проследява историята на известна класическа пианистка и нейната пренебрегната дъщеря, които най-накрая се срещат отново след много години. „Есенна соната“ кара зрителя да стане свидетел на болезнената дискусия за взаимното нараняване – каква болка причинява родителят на детето и впоследствие – детето на родителя.

Гледах го, докато учих в НАТФИЗ, защото правих откъс от пиесата. Професорът често ни даваше такива филми, за да анализираме епохата, играта, но в онзи момент исках да видя само тези жени от плът и кръв, за да си представя как ще бъде на сцената. Запечатани в съзнанието ми са Лив Улман и Ингрид Бергман – майка и дъщеря, които дори неподвижни, само с присъствието си въздействат страшно силно. И други филми на Ингмар Бергман са ми любими („Персона“ например), но „Есенна соната“ го поставям на първо място.

Perfect Strangers – реж. Паоло Дженовезе

Хората често се оплакват, че Холивуд страда от липса на оригинални сюжети, но когато става въпрос за адаптации, може би няма друг филм, който да е бил пресъздаван толкова много пъти за толкова кратко време, какъвто е случаят с италианския хит „Перфектни непознати“ на Паоло Дженовезе. Филмът излезе на екраните през февруари 2016 г. и оттогава съществуват над десет адаптации на сценария в Гърция, Турция, Индия, Мексио, Южна Корея и др.

Започва като шега – събират се приятели и задават правилото, че на когото първи му пишат по телефона, ще трябва да прочете съобщението на глас. Накрая нещата излизат извън контрол. Скрити взаимоотношения, напрежение, ретроспективни мистерии и разкрития, които те оставят винаги с един и същ въпрос – „Какво още ще стане?!“. Този филм се гледа на един дъх. Сценарият е екранизиран в над десет държави – историята е интересна, а като актьорско майсторство е доста предизвикателно.

The Hunt – реж. Томас Винтерберг

Не, не е „The Hunt“ от 2020 г. с Хилари Суонк и Бети Гиплин, в който се чудехме какво става и защо Емма Робъртс приключи толкова бързо. Датският филм е един дълбок народопсихологически анализ от страхотния Томас Винтерберг, който отново хваща в окото на камерата си Мадс Микелсен, този път в ролята на преподавател, когото обвиняват в насилие срещу дете и в чиято невинност не вярва никой.

Гледах филма и през цялото време ми се искаше да се появя на екрана и да кажа „Абе, хора, това не е вярно, оставете човека!“ От една дребна забележка до лъжата през образа на детето – така пропада целият живот на един учител. За мен „Ловът“ изключително добре представя как едно общество е склонно да реагира с огромна жестокост спрямо отделния индивид, когато е обзето от чувство за справедливост и сляпо се доверява на думите на едно дете.

Куче в чекмедже – реж. Димитър Петров

  • „А баща ми ще ми купи колело, ама друг път. Сега няма пари.“
  • „А си купи кола..“
  • „Обаче Лада! С жълти фарове!“

По сценарий на Рада Москова и под режисурата на Димитър Петров „Куче в чекмедже“ е един от най-запомнящите се български игрални филми. Малкият Митко-Миташки е дете на разведени родители, което живее с вечно заетата си със служебни събрания майка. Мечтае си за едно – да си вземе куче, но не плюшената играчка, а „напълно истинско“.

Пак ме връща назад във времето и ми е любим, защото създава една много приятна атмосфера, в която всичко е леко, забавно и те пренася в някогашна София. Децата са уникални в този филм, днес не можеш да видиш такова детско присъствие пред камерата – напълно естествената игра. Веселин Прахов, който играе Миташки – виждаш едно дете, а сякаш говори възрастен през него. Наскоро гледах режисьорския дебют на Петринел Гочев „Български кораб потъва в бурно море“ – страхотно изпълнение на Ален Ангелов и Християн Манолов, отдавна не бях гледала деца да играят като големи. Стоиш и наблюдаваш едни малки великани.

The Triangle of Sadness – реж. Рубен Йостлунд

„Идиотският триъгълник“ oтправя своето съобщение „Не се смейте! Това е нашата действителност!“ толкова ясно, сякаш току-що сме прочели до кръв познатото „Записът по време на филма е строго забранен и устройството ще се конфискува“. Рубен Йостлунд завладява Кан през миналата година с абсолютна категоричност, каквато и заслужава да получи от зрители и критици. С участието на Шарлби Дин Крик, Харис Дикинсън, Доли де Леон, Уди Харелсън и Златко Бурич, филмът изпраща зрителя на кораб, който е нагърбен да побере цялата глупост на земята – в лицето на своите служители, в лицето на своите гости… и извън тях.

Такава комедия на кино липсваше отдавна. Все едно цялата зала беше на този кораб и всичко се случваше до нас. Втората част ми е любима, имахме нужда от подобна увеличителна лупа, която сатирично да ни покаже в какво живеем. Отвореният край е много подходящ – да се замислиш след надписите, не само да се смееш през цялото време, но да излезеш от залата и да разсъждаваш върху картината.

Бонус: Breaking Bad – по идея на Винс Гилиган

Ако не сте попадали на съвременна нео-уестърн драма, която да ви отнесе мислите надалеч за цели пет сезона, Винс Гилиган ви поднася един шедьовър. „Breaking Bad“ е един от най-популярните телевизионни феномени, които са отредени като „най-вдъхновяващи сериали от началото на века“ в актуализираната класация на Deadline.

Толкова ми е любим, че за трети път бих го изгледала целия. Можеш спокойно да заживееш с Уолтър Уайт и Джеси Пинкман. (смее се) Сценарият е без пропуск, следиш напрегнато и затаил дъх всяка реплика, вярваш, че хората наистина правят това в живота. Като едно реалити е, с истински хора от плът и кръв, а не просто персонажи. Чисто актьорски за мен си е направо учебник, сценаристите също мисля, че могат много да почерпят от него. Въпреки че не е филм, просто нямаше как да го пропусна, когато говоря за любимите си заглавия в киното.

Всички гости на рубриката „7 любими“ вижте тук.

Снимки: Variety, IMDB, European Film Awards, Cinefish, Collider