Според френския писател Албер Камю „има един-единствен действително сериозен философски проблем – самоубийството“. Това е лимитът на смисъла, от който човек може да се хвърли в бездната или да се обърне към живота с нова ценностна система. Именно на този ръб се намира Даниел Александров (Владимир Пенев) в късометражния филм „XVII“ на Ради Стоянов. Една история за тънката граница между отчаянието и надеждата, между битието и смъртта.
Луксозен хотел в отдалечен и красив планински район. Минималистичен, стилен и леко зловещ интериор. Необичаен правилник за гостите. Мрачен и замислен, застаряващ бизнесмен наема стая, оставя телефонния си апарат на рецепцията и се подписва в мистериозен договор. Такава накратко е атмосферата. Още преди да е влязъл в своята стая, става свидетел на интригуваща ситуация, в която служителите на хотела преследват Моника (Ели Кирил Колева), младо момиче, което се опитва да спаси една кокошка, която следва да бъде заколена за вечерята. Най-вероятно просто един странен инцидент и все пак, навяващ макабрени и езически предусещания за някакво предстоящо жертвоприношение.
Даниел е мъж на около 60 години, рационален и разсъдлив. Изглежда изключително самотен, нещастен и изтормозен от някакви собствени мисли или преживявания. Може би търси още повече усамотение, или просто има нужда от малко спокойствие, а може би – контакт с друго човешко същество. Загадъчният хотел се оказва като лабиринт, в който той не може да открие къде е ресторантът и се губи, също така, както е загубен в безпътните коридори на собственото си съзнание. Някаква невъобразима мъка го тормози и той не намира начин да се освободи от нея, затворен в своите педантични навици и разбирания, пристегнат с вратовръзката на строгия си костюм. За негово нещастие, или пък точно обратното, в ресторанта го насочват към масата на същото момиче, което е срещнал по-рано, и му сервират сготвена същата онази кокошка. Сблъсъкът между двамата е неизбежен.
Моника е абсолютен антипод на възрастния мъж. Млада, красива, темпераментна и бунтарски настроена. Тя се държи предизвикателно с Даниел, раздразва мъжкото му самолюбие и го провокира да влезе в диалог с нея, да разкрие страданието си, да сподели причината за нервното си мълчание. Той взима чинията си и разгневено напуска масата, но е вътрешно привлечен от хапливата самоувереност на жената срещу себе си. Така неусетно тя го заплита в своята паяжина, обвързва го, докато не го изкарва извън апатичното му равновесие и не задейства дълбоко заровения в душата му жизнен механизъм.
Сюжетът ни повежда все по-навътре и надолу в измъчената от „безкрайната повторяемост“ психика на протагониста. От условното спокойствие на неговата стая, в публичното предизвикателство на ресторанта, през интимността на банята и накрая в дебрите на подземния бар. За предстоящия психологически катаклизъм ни подготвят и три зооморфни алегории, които навяват едно особено, почти езотерично и митологично, усещане. Извежда се многозначителната аналогия между Моника и кокошката, птица, която не лети, която е безобидна, но и натоварена в някои култури със символа на психопомп (създание, свързващо двата свята, което превежда душите на мъртвите). От друга страна, в Даниел откриваме образа на вълка единак, дивия и горд хищен звяр, който той съзира през прозореца как седи в гората до хотела, сякаш го наблюдава и чака да се присъедини или пък да го нападне. Третият образ се появява, когато Моника предлага на Даниел да играят на „прасе“, сякаш за да го сведе до една по-опитомена, всеядна и близка до човека твар, но вълкът в него отказва да сведе глава и да приеме евтиното забавление.
Някъде тук тайнствената символика започва да се обръща. Даниел, бизнесменът, който е загубил вкус към живота, поел към своето последно пътешествие, внезапно е започнал да се привързва, а какво друго е животът освен една неизменна привързаност. Изглежда Моника успява да му вдъхне нужния кураж, за да погледне съдбата си още веднъж право в очите и да продължи напред. Двамата се отварят един за друг, споделят горестните си чувства и така се освобождават от тях, нещо припламва и внезапно аморфният безпорядък на съществуването отново придобива смисъл. Финалното преобръщане на картите се случва, когато изглежда, че Моника е мъртва, че е изчезнала, а с нея и нещо, заради което си е заслужавало да се живее и да се понася още мъка. Парадоксално е как в срещата си с живота можем да пожелаем смъртта, а обратно, когато застанем лице в лице със смъртта, животът изведнъж възвръща своята сладост. Вълкът е станал птица, а кокошката – вълк. Ролите се разменят. Даниел се измъква от черната бездна на депресията, направил е избор и е готов да си тръгне заедно с Моника, но какъв път е решила да поеме тя, защото в безкомпромисната игра, която водят заедно с управителя на хотела, тя също е започнала леко да се привързва към своята жертва?
Ако в началото на филма ценностната система на Даниел е приела формата на песимистичен детерминизъм, а светогледът на Моника проповядва свободна воля и стремеж към промяна, то в края тяхната вяра претърпява цялостен кръговрат. Жената изпитва угризения, че не е последвала своите убеждения, а старият бизнесмен заспива с блажената усмивка на изповядал се грешник. В този ред на мисли е любопитно е да се разгледат отношенията между истина и илюзия в динамиката на двамата персонажи. Ако приемем, че той е заслепен от мъката си и затова не намира повече смисъл да живее, а Моника, въпреки ролята, която играе, разкрива своите най-искрени чувства, то жертвата всъщност е тя, а хищникът е зловещият управител, хванал я в клопката на пъклените си планове. Но ако цялото ѝ поведение е продиктувано единствено от „работата“, която трябва да се свърши, то истинският губещ е Даниел, тъй като мрачните му предчувствия за света се потвърждават, смисълът, който е намерил, е поредната измама и той умира в лъжа.
„XVII“ е многопластов психологически трилър-мистерия, убедително поднесен от сценария, дело на Ивелина Алексиева, Дарина Шопова и Ради Стоянов. Стойността му до голяма степен се крие в това, че оставя множество въпросителни и възможности за интерпретация. Интересна аналогия може да се направи със символиката на Таро, където карта номер XVII „Звездата“ се свързва със състоянието на вътрешен мир и личностна завършеност, която се изразява в готовността на човек да общува, да дава на света, да споделя своята жизнена енергия с другите и да я привежда в съзидателно действие. Това е личността, която е постигнала хармония с природата, съзряла е смисъл в битието и успява да преработи и канализира тъмните несъзнавани аспекти на психиката си и да ги върне под формата на съзнание и изкуство. В отрицателен смисъл, този образ се тълкува като бездънната яма на егоизма, вечната неудовлетвореност, неутолимия копнеж за смисъл, липсата на надежда, пропиляването на живота и неговите възможности. В убежището на тази карта човек намира своя екзистенциален храм или пък пропада в безкрайната бездна на нощта, а пътят между тези две екстремни състояния може да бъде неочаквано кратък – именно психологическите движения, на които ставаме свидетели в историята.
В чисто визуално отношение филмът елегантно кореспондира с внушенията на фабулата. Камерата на Росен Савков се носи плавно и акцентира върху линиите и отраженията на рационалния модернистичен интериор. Цветовата гама е студена, предвещаваща мрачни усещания, подсилени от музикалното оформление, а ритъмът на монтажа е прогресивен, подсилващ постепенното натрупване на напрежение в съзнанието на Даниел, което води до разпукването на вътрешните съдържания. „XVII“ е филм, който ни нашепва за неумолимата логика на желанията и техните последствия, но и за черния хумор на Съдбата, от чиито въздействия дори боговете се боят.
Повече за „Седемнадесет“ открийте в сайта на Кинематограф.
Автор: Иван Врамин
