Съвремието ни е особено нормално. Не е толкова различно от миналото. Не е и толкова драстично непредсказуемо като бъдещето. Докато четете този текст, някой някъде се опитва да направи поредната революция – културна, сексуална, политическа… И за подобно отговорно и смело действие трябва само едно обвинение. Кратко, точно, смущаващо. Дали ще е аргументирано или подкрепено с доказателства – това са подробности. Важна е целта и то не буквалното ѝ значение, а символното. „Тар“ е отражение на тези противоречия – моята дума срещу твоята. 

Тод Фийлд жертва търпението на модерния зрител, свикнал на динамични, лесно смилаеми истории, посвещавайки близо две трети от филма на ежедневието на главния герой – Лидия Тар, влиятелна диригентка и едно от най-разпознаваемите лица на класическата музика от началото на двайсет и първи век. Не се заблуждавайте – нейният всепризнат талант не стига за масова обич. Тя има собствено мнение, което не се притеснява да изрази, дори и да граничи с цинизми. Не осъзнава и възможните последствия от думите си върху хората, с които работи, на които преподава, с които свири. По такъв начин Лидия Тар разбира съвремените тенденции и решава да не им се подчинява. 

Капанът на настоящето

Как младото поколение се запознава с такъв успял човек, без да има какъвто и да е пряк контакт с него? Ще гледа интервю, ще го изучава в лекция или ще намери подкаст или YouTube видеа с него. Впоследствие ще се роди едно готово мнение. Това е днешната основа за формиране на първо впечатление от страна на обикновения спрямо специалния. Фийлд акцентира върху този проблем със самото начало на филма, когато Лидия Тар говори открито за своите вдъхновения и амбициите си и загатва за личните си разсъждения върху състоянието на класическата музика. Едно малко вмъкване обаче – от всичко това не оставайте с впечатлението, че гледате документален филм, нито пък биографичен. Лидия Тар не съществува. 

Кейт Бланшет и вдъхновението за Тар

Този персонаж, който трябва да бъде и релевантен, и вечен, е невъзможно да бъде създаден изцяло от сценария. Кейт Бланшет е единствената актриса, която Тод Фийлд си представя за ролята. Успява да се възползва от нейния талант и да го издигне до нови, бих ги определил и като невиждани досега, висини. Бланшет, едно от най-популярните имена в индустрията, без помощта на грим, нито пък на костюми, е неразпознаваема. Справя се съвършено с комплексността на ролята. На екрана е Лидия Тар от началото на внушителните сто петдесет и осем минути времетраене до самия край – хипнотизираща и емоционална, противоречива и искрена. 

Монтажът, дело на Моника Уили („Любов“ (2012), е рязък и динамичен пъзел, за разлика от действието. С помощта и на звуковото оформление е подсказано за напрежението, което постепенно обсебва както главния герой, така и зрителя. Всяко внезапно събуждане на Лидия Тар нощем, сетивността ѝ към шум, отдадеността ѝ в репетициите, съпроводени с арогантното ѝ отношение към заобикалящия я свят, поставят зрителя в позиция на страничен наблюдател, предусещащ нейното грандиозно падение в обществото. 

Реалност и фикция

Преплитането на реалност и въображение, независимо за колко стойностен филм става въпрос, винаги съдържа в себе си елемент на опасност едното да надделее над другото до степен, в която да се превърне в излишък. Такива рискови моменти има и в „Тар“. Именно те дават по-голяма острота на конфликта, макар и да са самоцелни и буквални – да дадеш на зрителя както дневната рутина, така и кошмарите на главния герой, има безспорно своите основания, но второто, колкото и за кратко да трае всъщност, дава свобода за подсказки относно чувствата на вина на Лидия Тар. И тези сцени, свързани с нейното безпокойство, трябваше или да са по-чести, или да бъдат една идея по-дълги, или да отпаднат – което и да е от трите решения щеше да донесе окончателната завършеност на този епос, засягащ мястото на твореца в ерата на социалните мрежи.

Заплахата за съдбата на филма е да се превърне в просто продукт на своето време, който да бъде забравен след година-две от публиката и от критиката. От друга страна, потенциалът му да става все по-актуален също е сериозен. В коя от двете посоки ще поеме, няма как да предскажа. Засега “Тар” е забележително, прецизно изследване не на герой, а на цяла сурова действителност. Един директен, откровен, интелигентен отговор на редица съвременни въпроси относно сблъсъка на твореца със собствения му характер отвъд безспорните постижения. 

Всички ревюта на Момчил Драганов можете да прочетете тук.

Снимки: IMDB