Познаваме Иван Иванов от хитовия тийнейджърски сериал на bTV – “Революция Z”, който дълго беше едно от водещите заглавия в класациите в България. Сега актьорът отново е на екрана, но в по-различен, по-прашен и леко чудат вид в образа на Вениамин от “Войната на буквите”, който се излъчва всяка неделя от 20:00 ч. по Българската национална телевизия.
Ако искате да опознаете Иван през една кинематографична призма, то тогава гледайте следващите седем заглавия в новата ни рубрика “7 любими”.
_____
Honey Boy – реж. Алма Харел
По сценарий на Шая Лабъф, базиран на собственото му детство, „Сладко момче“ е ретроспекция към бурните години на млад актьор, който започва да се изкачва по стълбата на отразяването, докато неговият малтретиращ и алколозиран баща се завръща в живота му като легален настойник. Спорните им взаимоотношения са проследени в продължение на десетилетие, в което баща и син преминават през множество фази на вина, болка, смелост и признания.
Лабъф разказва за своето детство, но това, което ме впечатли най-много, е че самият той е избрал да изиграе ролятя на баща си! Подходът към образа влияе силно и ме накара да се замисля докъде едно травмиращо детство може да отведе човека. „Сладко момче“ е разделен на две части – настояще и минало – и по този начин виждаме как невръстният артист расте с травмата по себе си. Виждаме и завистта на бащата, комплекса, писихологията – обичам да гледам подобни филми!
La La Land – реж. Деймиън Шазел
„Ла Ла Ленд“ e музика, живот, изкуство и тъга. Ако ги комбинирате и примесите с удивителната режисура на Деймиън Шазел, ще получите два образа от Райън Гослинг и Ема Стоун, които ще обърнат представата ви за любовта в рамките на 128 минути. Бъдеща актриса и бъдещ популярен джазов изпълнител преплитат своите пътища в Лос Анджелис, за да сбъднат мечтите си и да разберат, че по пътя към славата може да загубят не само любимите си хора, но и самите себе си.
Избрал съм два филма на Деймиън Шазел, но първо ще представя „Ла Ла Ленд“! Гледал съм го четири пъти, включително и на концерт с участието на Симфоничния оркестър на БНР. Последната сцена докосва толкова силно, че предизвиква сякаш катарзис, едно пречистване и освобождаване на емоциите. Райън Гослинг свири на пианото с един паднал кичур на лицето – това ми се е запаметило в съзнанието завинаги.
Whiplash – реж. Деймиън Шазел
Андрю Нийман е обещаващ млад барабанист, мечатещ за величие, но изпълнен с несигурност за това дали мечтата му някога ще се сбъдне. Рефлектиран от провалите на баща си, той е решен да се изкачи до върха на най-елитната музикална консерватория в страната. Това ще доведе до срещата му с Терънс Флетчър, диригент, известен както с таланта си, така и с ужасяващите методи на преподаване, които ще променят живота на Андрю завинаги.
Повече от 10 години свиря на барабани, нямаше как да не включа “Камшичен удар”! Може би на много барабанисти им е любим този филм, защото по страшно интересен начин е показан методът на преподаване, който някои от нас, предполагам, са срещали някъде – бруталното отношение, психическото натоварване. За някои може би работи, поне във филма проработи (горе-долу), но аз не съм привърженик на обсесията като инструмент за предаване на знание. Не вярвам, че трябва да правиш такива огромни саможертви, за да бъдеш голям артист – нищо никога не е на всяка цена. Човек може да съчетае и раздели времето си и да постави своите приоритети. Ако бъдещи артисти гледат “Камшичен удар”, ще усетят този лек намек до какво има опасност да достигнат, ако пожелаят да жертват всичко за музиката на всяка цена.
The Pianist – реж. Роман Полански
„Пианистът“ е един от явните шедьоври на Роман Полански, на когото биографичната и военна драма донася Оскар за най-добър режисьор. Базиран е на книгата с идентично заглавие – мемоари за Холокоста от полско-еврейския композитор Владислав Шпилман. Трудната роля е поверена на Ейдриън Броуди, чиято актьорска кариера (въпреки вече натрупаните 10 години на сцена без особена популярност) ще се превърне в една от най-обещаващите и животопроменящи.
Това, което впечатлява, е самият Ейдриън Броуди! Историята му покрай заснемането е страхотна – актьорът прекратява връзката с приятелката си, продава апартамента и колата, идва в Европа и започва да живее с едно хранене на ден. Иска да усети какво наистина е да нямаш нищо, да си абсолютно празен. Обичам тежките драми и това за мен е най-бруталната история за Холокоста. В нея виждаме човек на изкуството, заклещен от света, който се променя. Когато знаем, че е по действителен случай, „Пианистът“ въздейства още по-силно. Вляят ми сюжети, вдъхновени от действителни исторически събития и лица.
Jojo Rabbit – реж. Тайка Уайтити
Тайка Уайтити отправя смело предизвикателство към възрастната аудитория – погледнете ужаса през очите на децата, неразбиращи какво е да живеят в нацистка Германия. В „Джоджо Заека“ стартира своята кариера младият актьор Роман Грифин Дейвис, придружен от Скарлет Йохансон в ролята на неговата майка.
Харесвам Тайка Уайтити като режисьор – именно този лек хумор, който включва във филма, а пък и превъплъщението му в Хитлер е уникално. В същото време ни представя комбинация от хумористични сцени и тежки послания, които превръщат „Джоджо Заека“ в една истинска и балансирана трагикомедия. Популярна е сцената с обувките, които бяха загатнати и по-рано. Като видях акцента върху тях, си казах “Добре! Ще ги видим пак, със сигурност тук има нещо, за което Уайтити ни подготвя!”. Историята, обърната през погледа на децата, е чиста и нежна, което не очакваш да видиш, когато става въпрос за нацисткия режим.
La Vita e Bella – реж. Роберто Бенини
„Животът е прекрасен“ е следващото заглавие на Иван Иванов, което описва ужаса на миналия век и нацистките лагери на смъртта. Проследен е на пръв поглед лекомислещ баща (брилянтната игра на Роберто Бенини), който осъзнавайки враждебната среда, в която се намира семейството му, използва своя хумор, за да предпази малкия си син от мрачната реалност на войната. Филмът е носител на някои от най-големите награди в сферата на киното и е адмириран от италианската критика.
В „Животът е прекрасен“ отново се усеща подобен баланс като при Тайка – в първата част се акцентира върху комедията, докато не видим ужаса на лагерите, във втората част настъпва тежката драма. И двете части се допълват страхотно, но най-силното във филма е образът на бащата и неговата готовност да направи необходимото за детето си, така че то да не разбере какво го заобикаля и в какъв ужас се намира. Негласното послание на Бенини към момчето – каквото и да става, всичко е една игра – е запомнящият се финал.
Primal Fear – реж. Грегъри Хоблит
Енорийски свещеник, почитан като светец заради своята благотворителност, е убит по особено жесток начин. Полицията заварва на местопрестъплението един от младежите, които помагат на свещеника при службата – 19-годишния Ерън Стамплър. Той е с окървавени дрехи и нож в ръцете, но твърди, че е невинен. Това е „Първичен страх“ на Грегори Хоблит, адаптация на едноименния роман на Уилям Дийл.
Очевидно има две теми, които се оформиха в моите любими 7 – “животът на музиканта” и “животът по време на Холокоста”. Този филм обаче не влиза в нито една от тях. Трябва да отбележа, че обичайно не съм голям фен на трилъри с преследвания и адвокатски кантори. Обаче “Първичен страх” си заслужава да се гледа, особено заради играта на Едуард Нортън. Във филма е на 27 години, почти колкото мен в момента. Но играта му е създава толкова несигурност и объркване, че зрителят е винаги на тръни – по-късно се разкрива цялата мистериозност и възможностите му като актьор придобиват още по-впечатляващ вид.
Снимки: SmartCast, MyCanal, Vulture, MUBI, IMDB, Pinterest
