Кирил Недков оставя видими следи както на театралната сцена, така и на малкия екран с безспорния си чар и талант. Той завършва НАТФИЗ в класа на проф. д-р Анатас Атанасов и активно продължава да развива актьорските си умения в Младежки театър. Отвъд сценичното амплоа, зрителите могат да го видят и в ролята на Михаил в телевизионния сериал „Войната на буквите“, както и в големите заглавия на българския екран „Столичани в повече“ и „Откраднат живот“.

Ако искате да опознаете Кирил Недков отвъд киноекрана или театралната сцена, то тогава прочетете следващите 7 заглавия в рубриката ни „7 любими“.

_____

Мъже в командировка (реж. Гриша Островски и Тодор Стоянов)

Българската игрална комедия „Мъже в командировка“ представя по любопитен начин човешките и най-вече партньорските отношения. Разделен е на 3 куриозни части – „Пуловерът“, „Гост“ и „Епизодът“, които са със самостоятелен сюжет. Обединяващата ги точка е разглеждането на темата за любовта и взаимното уважение (ако присъства такова) между партньорите. По този начин „Мъже в командировка“ коментира моралните устои и ни кара да си зададем въпроса доколко ценим мястото на любовта в живота ни.

Смятам, че за филм, направен през 1969 година, е абсолютно впечатляващ! Това мое наблюдение идва по линия на сценарий, начини на заснемане и актьорска игра. Има една прекрасна сцена в този филм, където жената хваща мъжа си в изневяра и цялото това действие се развива в неговата кола. Режисьорското решение е да се премахне битовият диалог и цялата ситуация да бъде представена през вътрешните монолози на персонажите, което за мен е страхотно решение. Присъствието на актьорите беше толкова леко и изчистено, че с удоволствие продължавах да гледам. „Мъже в командировка“ може да бъде филм на европейско ниво.

The Legend of 1900 (реж. Джузепе Торнаторе)

Италианската драма „Легенда за пианиста“ е първият англоезичен филм на режисьора Джузепе Торнаторе. Сценарият е базиран на монолога „Новеченто“ от Алесандро Барико. Разкрива историята на изоставено на борда на пътнически кораб бебе, което не е назовано с име, а само с годината на неговото раждане (1900). Години по-късно, проследвайки неговото порастване, виждаме превръщването на главния ни във виртуозен пианист. Мистерията зад „Тhe Legend of 1900“ се засилва, когато разбираме, че младежът никога не е напускал борда на самия кораб.

За него трябва да бъде казано едно главно нещо – нашата работа е свързана с разказване на истории. „Легенда за пианиста“ е абсолютният пример за перфектно разказана история. За мен Джузепе Торнаторе като разказвач е един от най-добрите за всички времена. В главната роля се превъплъщава прекрасният Тим Рот, който прави впечатляващ образ. Филмът е абсолютен пример за завладяваща история и как тя може да те държи заинтригуван през цялото време. Има една страхотна сцена с пиано, която е останала в съзнанието ми, на което пиано главният ни персонаж виртуозно изпълняваше музикално произведение.

Léon (реж. Люк Бесон)

Френско-американският трилър „Леон“ разглежда историята на 12-годишната Матилда, която не се радва на щастливо детство. Тя намира утеха единствено в грижите за малкия си брат, докато родителите ѝ се занимават с тъмни сделки и разпространяване на наркотици. Един ден става свидетел на кървава разплата, която погубва цялото ѝ семейство. По пътя на спасението Матилда се запознава с Леон – мълчалив и мистичен, с особен характер. Съвместният живот между Матилда и Леон е смесица от учения в престъпния свят, планове за отмъщение и убийства. По любопитен и интригуващ начин „Léon“ ни представя емоциите около отмъщението по така лесно изгубеното радостно детство.

Много харесвам Люк Бесон, но за мен „Леон“ си остава най-добрият му филм. Повечето му заглавия на пръв поглед са в категорията екшън, като тук ми се струва, че имаме опит за представяне на нещо отвъд това. Актьорската игра на Натали Портман, Жан Рено и Гари Олдмън е още един впчатляващ елемент. До ден днешен „Леон“ ми остава пример за силно и интензивно преживяване – от гледна точка на това да гледаш филм и да съпреживяваш случващото се на екрана с героите. Донякъде го асоциирам и с процеса след прочитане на хубава книга и това как държи съзнанието ти няколко дни по-късно. Точно това се случи и с мен, след като изгледах „Леон“.

La grande bellezza (реж. Паоло Сорентино)

Италианската трагикомедия „Великата красота“ заслужава нашето внимание като зрители и е задължителна част от филмите, които демонстрират явно проблемите на обществото. Според самия Сорентино всяко едно поколение трябва да има по едно такова филмово заглавие. Сюжетната връзка се свежда до главния герой Джеп Гамбардела – млад писател, току-що публикувал своя дебютен роман. В течение на действието го виждаме празнуващ своя шестдесет и пети рожден ден, който му служи като своеобразна рестроспекция. Той вижда своите слаби черти от начина на живот, който е водил, и се разочарова дълбоко от себе си. „Великата красота“ е повод да се вгледаме в чистотата в другите и в нас самите, за да можем да променим живота си.

„Великата красота“ като заглавие само по себе си е метафора на великата красота. Всеки един компонент във филма беше точно на мястото си и е прелестен – ако започнем от кинематография, сценарий, актьорска игра, които вдигат нивото дори в световен мащаб. Темите, които се обсъждат във филма, също не са за пренебрегване, както и комбинацията между показания начин на живот (разпуснат и купонджийски) и душата, която копнее по своите вътрешни нужди. Смятам, че Сорентино е много голям режисьор, който ни поднася една красота на екрана, примесена с добро чувство за хумор, което е много важно, и в същото време разглежда сериозните, вечни теми за смисъла на живота, смъртта и любовта.

Capernaum (реж. Надин Лабаки)

Ливанската драма „Капернаум“ започва с историята на Зайн Ел Хадж – страдащо в нищета момче в гето в Бейрут. По множество линии филмът разглежда ролята на бащината и майчината фигура, както и тяхната тежест в живота на децата. В ретроспективната история ние се запознаваме и с неговата сестра – Сахар, която служи като инструмент за изобразяване на традициите, които източният свят все още пази с жените в семейството. Подозренията на Зайн се оказват верни и той започва да обмисля варианти, с които да спаси своята сестра от потенциално лошия ѝ бъдещ живот. „Капернаум“ е добър повод да си спомним силата на семейната институция в източните държави и как един житейски избор може да преобърне цял един невинен живот.

Това е един от най-добрите филми, които съм гледал в последните 5 години. „Капернаум“ е заглавие, което съдържа в себе си дълбока социална тема, поставя и много въпроси. Още от началните сцени можем да видим как малкият ни главен герой съди своите родители за раждането му в този свят. Това е по презумпция, че те го докарват в този свят и после го изоставят, като не се грижат за него. Превръщането му в престъпник е продиктувано от нуждата му да оцелее. За мен това е голяма социална тема. Режисьорската работа с децата си проличава на множество места във филма, защото са създали наистина впечатляващи екранни образи. Много е приятно да гледаш деца на екран, където работата е още по-деликатна. „Капернаум“ по своята природа е тежък филм и беше покъртителен за мен.

Тhe Grand Budapest Hotel (реж. Уес Андерсън)

Aмериканско-германската комедия „Гранд хотел Будапеща“ базира своето сюжетно действие в измислената планинска държава Зубровка. Oще в началото на филма се демонстрира неразрушамата връзка между литературата и визуалното изкуство. Книгата разказва историята на някогашния прекрасен, но с днешна дата вече запустял хотел. А фабулата на филма се завърта около известния портиер, който поема по пътя на приключенията и доказва доверената институция на приятелството. Историята включва в себе си престъпления, кражби, опити за убийства и привлича със симетричния поглед на Уес Андерсън картината на Европа на фона на промените преди Втората световна война.

Самият Уес Андерсън е един от моите любими режисьори. „Гранд хотел Будапеща“ е изключителен празник за екрана и за зрителя. Вижда се и отличителният стил на режисьора. Цветовете, динамиката, добрата актьорска игра, чувството за хумор, начините на разказване са една част от елементите, които правят заглавието толкова добро. Чисто като зрител мога да посоча, че единственото, което ми липсваше в екранизацията, е малко дълбочина. За сметка на това имаме такава дълбочина и при други режисьори, които са оставили своите заглавия във времето.

The Lobster (реж. Йоргос Лантимос)

Авангардният антиутопичен филм на гръцкия режисьор Йоргос Лантимос – „Омарът“, ни представя едно общество в хипотетичен момент от своето съществуване. В него всички, които не са намерили своя партньор, биват изпратени в специален хотел, в който да намерят своя спътник в живота. Зададената задача трябва да бъде изпълнена, а наказанието за отказ от нея е превръщане на човека в животно. „Омарът“ разглежда приключенията на Дейвид (в ролята е Колин Фарел) в хотела за намиране на партньор и оставя своя коментар върху човешките отношения, връзки и разбирането на пълноценното съществуване.

Йоргос Лантимос е един от любимите ми режисьори в последно време. Искрено мое желание е той да прави все повече и повече филми. „Омарът“ представя една велика любовна история. Трудното идва с желанието да я разкажеш по такъв начин, като Йоргос Лантимос е абсолютен гений в това отношение. Той е много добър в това да изгради един различен свят, да го изкара извън бита и да разкаже една история. Много характерно при работата му с актьорите е, че те изглеждат скопени от емоция, но в дълбочинен план разбираме, че това всъщност не е така. При Лантимос виждаме актьори, които сме виждали и в други превъплъщения, но сега те са представени по много по-различен начин. Музикалното оформление и темата на филма ни вкарват в едно имагинерно състояние и един напълно различен свят.

Всички гости на рубриката “7 любими” вижте тук.

Снимки: IMDb, BBC Culture