7 любими: Даниел Кукушев

Преди да се срещна с Даниел Кукушев, за да чуя неговите „7 любими“, мислех, че е вече завършил млад актьор, който е на свободна практика. Толкова роли натрупва напоследък в театъра, толкова по-често се чува неговото име. Всъщност става въпрос за актьор, четвърти курс в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“,  кипящ от енергия и желание да се докаже. Затова и не се учудвайте, щом попаднете на името му сред театралните афиши на „Пинокио“, „Игри в задния двор“, „Заклеваш ли се в децата?“, „Дон Жуан се връща от война“, „Пиано на луната“, „Обещанието“ (за което получава номинация „Аскеер“ в категорията „Изгряваща звезда“) и други. А съвсем скоро пък ще излезе и на една сцена с Камен Донев, Рени Врангова и купища други талантливи актьори във възстановения „И все пак, животът е прекрасен“ с режисьор Александър Морфов. Ако вече не сте се убедили, че Даниел Кукушев е име, което ще запомните, то прочетете и избора му на „7 любими“.

„Осъзнах любовта си към изкуството в осми клас. Допреди това родителите ми, в частност майка ми, ме записваха на всякакви видове спорт. Тренирал съм футбол, баскетбол, тенис, плуване… Постоянно от едно в друго, често ги сменях. След като попаднах в актьорската школа на Петър Върбанов, видях хората, отношението и две-три репетиции по-късно си казах: „Тук ще е. Това е моят спорт.“

„Нямам идея защо това е моят избор за „7 любими“. Сетих се за много филми и обмислях предварително избора си. Тези обаче някак изпъкнаха. Спомних си как съм ги гледал – къде съм бил, с приятели ли, сам ли. Разбира се, те са силно свързани с мен и с актьорската игра.“

„Ловът“ (2012), реж. Томас Винтерберг

„Ловът“ е напрегната история за доверието и съмнението. Едно на вид невинно момиче от детска градина въвлича възпитателя си в огромна неприятност, обвинявайки го в сексуално посегателство. Първоначално възприела го като игра и опит от нейна страна за отмъщение, с течение на действието във филма, пред зрителя и героите се поставят множество морални дилеми, а детето започва да осъзнава, че обвинението ѝ е по-тежко, отколкото първоначално е предполагало.

Гледах го с приятели, тогава бяхме първи курс и правехме редовно филмови вечери. Свършва Академията в десет вечерта, а ние нямаме търпение, защото знаем, че щом ни приключат занятията там, една група от момчета и момичета ще си купим бира и снаксове, ще седнем, ще гледаме филм и ще си говорим… Общо взето така мина първи курс. Случайно една вечер попаднахме на „Ловът“. Пуснахме си го покрай „Още по едно“, също страхотен филм, защото ни беше любопитно да видим някой и от другите филми на Винтерберг. Падна ми шапката! Най-много ми хареса идеята – тази вратичка в живота, свързана с предположението, че децата никога не лъжат и това колко лесно се разстройва едно общество. Как прибързаните заключения убиват справедливостта. Без човек да има необходимия сбор от аргументи и доказателства, той просто прави заключение. Край. Този човек е виновен. Нямам идея, ако аз бъда поставен пред избор дали да повярвам на детето или на героя на Мадс Микелсен, на коя страна ще застана.

Историята се държи изцяло на човешко равнище, което предизвиква страх у зрителя. Преходът от драма в трилър е направен с изключителна точност. Всички, които гледахме „Ловът“ тогава, го харесахме. Финалът, актьорската игра, структурата му, няма нищо излишно. Всяка сцена затяга още по-здраво възела. Момичето излъга, ама не точно излъга, ами се разстрои… Печатът на присъдата бива сложен и остава за зрителя само да се надява главният герой да успее да превъзмогне този проблем. Толкова ни хареса „Ловът“, че в кино модула с един колега предложихме да направим една от сцените на конфронтация между героите на Мадс Микелсен и Томас Бо Ларсен. Обаче веднага ни казаха, че нито сме на подходящата възраст, нито един от двама ни има дете и затова се наложи всеки сам да измисля друго.

„Младост“ (2015), реж. Паоло Сорентино

Главните герои в „Младост“ са оттеглил се композитор-диригент, търсещ смисъл отвъд работата си, и неговият най-добър приятел филмов режисьор, също изпитващ затруднения, но в професионален план. Мястото на действие е спа хотел в швейцарските Алпи. Филмът има отлично чувство за хумор, но и достатъчно трогателни сцени, за да бъде ангажиращ и емоционален за зрителя.

Винаги съм харесвал Италия – хората, историята, душата на италианеца, изкуството. Предпочетох „Младост“ пред „Ръката на Бог“, защото ми се струва, че това е по-сложният филм. В „Ръката на Бог“ можеш лесно да следиш сюжета и проблемът е по-очевиден – момче, израстващо в Неапол, трябва да преодолее семейна трагедия. В „Младост“ става дума за хора, събрани на едно място, над които е поставен животът като символ. Обичам такъв тип филми, в които бива разглеждан живота, както с щастливите, така и с разочароващите му страни. Филмите на Сорентино са именно такива.

7 любими

„Младост“ е от първите европейски филми, които ми направиха впечатление. Тогава успях да се огледам и да осъзная, че не всичко е Америка. Кадрите са по-разчупени, а не са стандартизирани по холивудски. Истината е, че след като изгледах „Младост“ за първи път, почти нищо не разбрах. Това обаче не означава, че филмът е сложен. Най-много ме впечатли изчистеният диалог. Ще помня вечно и кадъра, в който Харви Кайтел излиза на терасата, камерата се обръща към Майкъл Кейн, той стои и само гледа. Само гледа. И оттам-насетне зрителят разбира какво се случва. Само през поглед. Казах си: „Гледай, какъв актьор! Той стои и гледа.“, обаче Майкъл Кейн всъщност изпълва сцената с толкова смисъл и чувство. Това е английската школа, доколкото аз съм запознат, там не се разчита на експресивни мимики, ами всичките чувства на персонажа минават отвътре, през теб самия. Да се разтрепериш, да го усетиш истински, но отвън да не показваш нищо. 

„Сладък живот“ (1960), реж. Федерико Фелини

„Сладък живот“ е един от най-великите филми, правени някога. Проследява една седмица от живота на римския журналист Марчело Рубини, намесвайки всички житейски теми, които бихте се сетили, както и такива, които може би не сте подозирали, че съществуват. От лицемерието на висшето общество до погледа на обикновения, чужд на светския живот, човек. От търсене на смисъл на живота до оценяване на всеки щастлив момент.

В специалността „Актьорско майсторство за драматичен театър“ ни казаха задължително да гледаме „Сладък живот“. Пуснах си го в YouTube на италиански, без английски субтитри. Не мога да обясня защо, но го изгледах на един дъх. Без да спирам на пауза, а той е три часа, на език, който не знам, черно-бял… Не разбрах кога свърши. Все още нямам отговор защо не се реших да го спра. Поех си въздух, започна филма и чак три часа по-късно успях да си отдъхна. Бях вкъщи и след края му дойдоха въпросите: „Добре, а аз ставам ли за актьор? Погледни какво правят хората, погледни какво са правили хората преди повече от петдесет години! Възможно ли е да се направи в България? Възможно ли е аз да го направя? Да се направи нещо толкова сложно и обемно, с такъв творчески размах?“ Продължава да е актуален и до ден-днешен, събрал е толкова много в себе си, не е учудващо защо е емблематичен. Намирам го за един от първите филми, помогнали на киното да се докаже като сериозно изкуство.

„Сладък живот“ и въобще филмографията на Фелини е за ценители, а не за всеки втори зрител. Хората, занимаващи се с изкуство по някакъв начин, успяват наистина да го оценят. Обикновеният зрител надали ще го разбере. Дори и да се появи в днешно време „български Фелини“, не мисля, че той ще бъде подкрепен, както истинският бе от италианците. Не ценим културата си. Тук се предпочитат по-прости филми. Задоволява ни смешката „мъж се прави на жена“. Според мен все още живеем с представата, че сме 30 години назад. Дори и да е така, то начинът, по който да ги наваксаме тези 30 години, е директно да скачаме в дълбокото. Не го разбираш? Не го харесваш? Нищо, няма лошо. Но си налагаме и автоцензура. Камен Донев говори за това в свое интервю – човек, щом има гласност и право да изразява мнение, започва да се страхува от тази свобода. Вина за това има и образованието. Когато мина покрай училището, което завърших, лесно се разпознава всяка от групичките и колко са еднакви нейните членовете. Образованието ги затваря. Всички, щом се сблъскат с него и губят своята индивидуалност. Всеки се движи в определен поток, за да се чувства част от нещо уж по-голямо.

„Бо се страхува“ (2023), реж. Ари Астер 

Мъж на средна възраст преминава през изумително, шантаво, страховито и параноично пътешествие в опит да се прибере вкъщи след внезапната смърт на майка си. Какво стои зад всяко от тези прилагателни, отнасящи се за пътешествието? Гледайте „Бо се страхува“ и ще разберете.

Възхищавам се на Ари Астер, защото той има оригинални идеи и сам пише и режисира филмите си. „Бо се страхува“ излиза от всякакви норми. В едно интервю репортерът казва на Ари Астер: „Първите 40 минути се опитвах да разбера какво се случва. След това се отказах и още повече ми хареса.“ – точно такъв проблем имах и аз. Чудех се за какво ми се разказва тази история, каква е целта ѝ, но след интервюто проумях, че зрителят трябва да се остави на магическия, театрален свят на „Бо се страхува“ да го отнесе. Има резки смени в жанра, в начина на заснемане, преплитат се въображаемо и реално. Ари Астер умее да започва със спокойна история и в един определен момент, неусетно кога, денят и нощта стават едно, не знаеш къде си в пространството, лека-полека си изпратен в друга посока. Има такива филми, в които е предсказуемо и мога да усетя кога „аха, вече сме в главата на героя!“, а в „Бо се страхува“ не знаеш до последно от коя гледна точка е филмът.

7 любими

Хоакин Финикс е брилянтен в главната роля. Бивам респектиран от подхода му към всеки персонаж – знае за кой филм какви средства да подбере от актьорския си диапазон. Събрал е опит през годините, какъвто аз в момента натрупвам покрай представленията, в които играя и има опасността те да се смесят. Играя „Пинокио“, ама може и да съм се отнесъл малко в „Игри в задния двор“. По-интересно ми е да направя така, че всяка роля да е различна, а не да съм Брехтов актьор, тип Бил Мъри или Том Ханкс, който кара зрителя да гледа на първо място тях, а после персонажа. В „Гладиатор“ е любимото ми превъплъщение на Хоакин Финикс. Страшно много го мразех. Впоследствие като актьор съм се опитвал да си взема от тази роля. Но в „Бо се страхува“ е не по-малко невероятен! Филмът пък е отличен пример за модерен трилър. Не доскучава, ами те въвлича още повече и повече. Без излишни jump scares, без безполезни страшни сцени. И точно затова ме хваща повече страх от филмите на Ари Астер, отколкото на Хичкок.

!СПОЙЛЕР! Най-страшната сцена от филм на Ари Астер за мен беше в „Мидсомар“. В нея героинята на Флорънс Пю разбира, че родителите ѝ са мъртви. И реве. Този рев предизвика шок у мен. Ревеше с дълбок глас като мечка, като ранено животно. Изглеждаше истинско, дълбоко, а не просто поредните сълзи. Тази крайност за мен беше чудовищна.

„Приятели“

“Приятели” е сериал, който не е просто поредица от епизоди, а е врата към един удивителен свят на смях, приключения и дълбоки човешки отношения. Това е историята на шест души, които съвместно намират магията на приятелството в сърцето на Ню Йорк.

Това е един от сериалите, които ме накараха да се занимавам с актьорско майсторство. Помагал ми е в много ситуации. Най-малкото – докато ям, няма какво да гледам? „Приятели“. Ако ми е кофти или съм ядосан, или скучая? „Приятели“. Когато съм весел, в добро настроение, имам свободни петнайсет минути? „Приятели“. Някак си живея с този сериал и все още продължавам да си го пускам. След смъртта на Матю Пери вече по по-различен начин го гледам, но това си остава сериал за живота. Какво по-хубаво от това? В него можеш да откриеш от света на всеки. 

Аз съм човек, който държи на приятелите си. Скоро разсъждавах относно тази дилема: „Оттук-насетне ставаш най-великия актьор, световноизвестен, награди, супер кариера, НО нямаш никакви приятели… Или пък обратното – не се занимаваш повече с актьорско майсторство, но имаш приятели за цял живот?“; аз ще избера второто. И преди четири години да си бях задал този въпрос, пак щях да избера приятелите. Аз няма да съм това, което съм, без тях. Когато имам въпроси от типа „как да постъпя“, се обръщам към приятелите. Даже по-често към тях, а не към семейството ми. Истината е, че чрез актьорското майсторство пораснах. Преди това нямах много приятели до седми клас. Даже си спомням след тържеството за завършването, точно след седми клас, застанали сме на едно кръстовище и част от съучениците ми казват: „Айде, чао“ и си отиват. Други петима: „Айде, ние ще ходим там“, други – също тръгват нанякъде. И аз, както стоя, казвайки „чао“ на всички, се огледах и нямаше никого. Започвайки да се занимавам с актьорско майсторство, си дадох сметка, че дотогава само съм се водил по течението, преследвал съм хора, на които искам да приличам, но не съм имал приятели, с които да споделям и да чувствам. След това осъзнах, че мога да имам и различно мнение. Няма защо да се притеснявам, че не харесвам, например, любимия ти филм. Това няма да навреди на приятелството ни, няма проблем, че имаме различно мнение един от друг.

„Вавилон“ (2022), реж. Деймиън Шазел

„Холивуд. Средата на 20-те. Време на разврат, поквара, лудост и кино. Време като никое преди и никое след това. Време, което много скоро ще приключи, но все още се усеща като вечно. Уви, краят на тази ера на хаотична и необуздана свобода идва само година по-късно, през 1927 г., когато в света на киното с гръм и трясък си проправя път нещо огромно, все още тромаво и завинаги безкрайно пленително – звукът.“ – цялото ревю на Ивайло Сарандев за „Вавилон“ прочетете тук.

Чудех се между „Камшичен удар“ и „Вавилон“, но чувството за хумор във втория надделя. Освен това харесвам, че във филмите на Шазел музиката е основно действащо лице. Мога да ги гледам без диалог, а само слушайки музика, и пак ще ми е приятно. Има противоречиви мнения за „Вавилон“, но не мога да разбера защо. Не се интересувам толкова от награди и това доколко бива признат един филм, не чета ревюта. Много са филмите, които се признават за шедьоври по-късно и причината за това всъщност идва от публиката, а не от критиците. Ритъмът на „Вавилон“ също ми направи впечатление. Кога са паузите, кога се дава възможност на зрителя да си поеме въздух, кога отново започва действието. Петър Върбанов, на когото дължа всичко, беше казал, че всяко представление или филм има свой вътрешен ритъм, който трябва да бъде усетен. На „Вавилон“ вътрешният ритъм е прекрасен.

!СПОЙЛЕРИ! Сцената, където всички ядат сандвичи на снимачната площадка, е гениална. Трийсет-четиридесет-петдесет човека ядат, облечени в рицарски брони. Тогава разбираш абсурдността на актьорската професия – ти си рицар от 15-ти век и ядеш сандвич, докато слънцето те пече. Но хората се подлагат на това нещо в името на… края на „Вавилон“. На поредицата от класики, които минават пред очите на зрителя, точно както пред тези на главния герой. И в този момент той осъзнава, че е част от нещо по-голямо. Филмът ти не е просто филм. Той те прави безсмъртен. Но въпросът е и какво искаш да оставиш с това безсмъртие. „Вавилон“ не е филм за Оскар, а е част от точно тези филми, които минават за секунди на финала. 

„Страх“ (2022), реж. Ивайло Христов

„Страх“ разказва за последствията от неочаквана поява на малийски бежанец в малко българско село. Историята е умно съчетание между комедия и драма. Интелигентно биват изкарвани на показ ограниченията, които тамошното сплотено общество неосъзнато си е наложило, щом се сблъска с представител на непозната култура.

Бях сигурен, че последното ми заглавие ще е български филм. Не исках да е стар, за да не се уповаваме на „Ама едно време какво кино имахме…“, ами нов български филм, който ми е направил впечатление. Болна тема е, че не се правят български продукции, които да привлекат сериозно внимание. Ако някой български филм стане известен, то е, защото е слаб и е провал. Оценявам опитите, подкрепям ги, надявам се да има още и още, но някак си най-вече филмите на Ивайло Христов имат в себе си необходимата истина. Той работи смело, няма от какво да се страхува, защото вече се е доказал. Аз адмирирам оригиналните решения и позиции. Да не е просто „филм за любовта“, ами ако е филм за любовта, да е за конкретен тип връзка или отношения. „Един филм за щастието“, ама какво щастие? И създателите на филма надали знаят за какво щастие. 

Когато Ивайло Христов реши да направи филм, то той има причина да го заснеме. И аз съм склонен да му се доверя в избора на история, защото знам, че наистина има какво да каже. В случая със „Страх“ представя българина, който не разбира тъмнокожия чужденец. И осъзнаваш, че не става въпрос за отношението на българина към тази раса, ами към всичко, което е ново и непознато. Цялото отношение на един народ, представено от проста ситуация. Черно-бял е, за да изпъква актьорът, което е поредно доказателство, че става въпрос за смел български филм. Иска ми се да има още повече такива вдъхновяващи заглавия. 

Още препоръки, които бяха споменати в разговора и заслужават внимание:

„Шекспир като улично куче“ (2023), реж. Валери Йорданов (наличен в Arena Play)

„Асансьор за пациенти“ (2017) реж. Иглика Трифонова

 „Маймуна“ (2016), реж. Димитър Коцев – Шошо (наличен в Netflix и в HBO Max)

Всички гости в рубриката „7 любими“ може да намерите тук.

Снимки: IMDb, IndieWire, Цветан Игнатовски