2022 г. беше изпълнена с изненадващо много оригинални и неадаптирани от нищо заглавия – факт, който може само и единствено да ме зарадва и обнадежди. В последното десетилетие се пренаситихме от адаптации по книги, комикси, съживявания на мъртви франчайзи от 80-те и 70-те с ненужни и уморени продължения, изстискване на малкото останал живец от съсухрените мумифицирани тела на други франчайзи, които отдавна трябваше да бъдат оставени да умрат (като Jurassic Park и Terminator). Все пак изглежда сякаш още има място за нови, авторски истории в бъдещето на популярното кино (инди и артхаус средите са много по-силни в този аспект) и днес ще обърнем внимание на пет напълно оригинални заглавия, които ще се борят за писателската награда в голямата оскарова нощ.

МАРТИН МАКДОНА, „THE BANSHEES OF INISHERIN“

Фаворитът в категорията Най-добър оригинален сценарий е дяволитият Мартин Макдона, точно както беше и през 2017 г. с „Три билборда извън града“ (Three Billboards Outside Ebbing, Missouri), когато статуетката му се изплъзна за много малко заради целия фурор около социалния коментар на комедийния трилър „Бягай!“ (Get Out) на Джордан Пийл. Сега той се завръща по-силен от всякога с „Баншите от Инишерин“, история, която е написал преди около 7 години и поради една или друга причина все не е успявал да ѝ даде задоволителен завършек.

Но прогнозирам, че това ще бъде неговата година, помнете ми думите! За пореден път Макдона доказа, че никой друг не пише като него – черната му комедия и остроумните му, скорострелни диалози може да изглеждат на пръв поглед класическо британски, но трябва само да погледнем малко под повърхността и ще намерим отдолу една много по-дълбока, потискаща и дълбоко ирландска жилка, един мрачен и тежък, не особено оптмистичен поглед над света и човечеството – неподражаемата запазена марка на драматурга. Поради точно тази уникалност съм почти убеден, че той ще стисне в юмрук сценарното злато и може би единственият, който му диша заплашително във врата е…

ТОД ФИЙЛД, „TÁR“

Не виждам причина Тод Фийлд, мистериозният и неуловим във всеки един аспект американски сценарист и режисьор, да не получи признанието на Академията, при положение че вече е бил номиниран два пъти за Най-добър адаптиран сценарий за предишните си два филма – „В спалнята“ (In the Bedroom) и „Малки деца“ (Little Children). Неговите постижения в сферата на адаптацията са големи (макар и недооценени) и тази година за пръв път предостави на света своя пълнометражна, оригинална творба в лицето на вече сериозно набиращия скорост, скандал и крайни мнения по пътя си „Тар“.

Точно тази оригиналност беше повдигната под въпрос преди десетина дни в ексклузивно интервю за британския вестник The Times от известния и уважаван диригент Марин Алсъп, която е намерила изненадващо много паралели между филма и нейния живот и кариера. Отчасти взаимстван от истински личности и може би дори събития, отчасти вдъхновен от времето и средата, в която модерните творци създават своите произведения, или изцяло поникнал от въображението на Фийлд – филмът парадоксално е всяко едно от тези неща. И въпреки че основните достойнства на „Тар“ се крият във влудяващо изпипаната му режисура и огромното изпълнение на Кейт Бланшет, бих заложил пари, че филмът ще се намери и сред номинираните в категорията за оригинален сценарий.

ДАНИЪЛ ШАЙНЕРТ & ДАНИЪЛ КУАН, „EVERYTHING EVERYWHERE ALL AT ONCE“

Ако има едно нещо, което бих могъл да отбележа за „Всичко, навсякъде, наведнъж“, то със сигурност ще е точно оригиналността. И да, може би концепцията за Мултивселена съществува в поп-културата много отдавна, основно в сферите на комикс индустрията, но подобна лудост и френетична еклектичност, каквато можем да намерим в този филм, наистина не е била показвана никога досега на големия екран. И напук на тази своя оригиналност и огромния потенциал, който Мултивселената предоставя на един писател, според мен филмът драматургично фундаментално не работи. Въпреки това обаче, неговото включване в тази категория от страна на Академията почти със сигурност ще се окаже потискаща реалност. И основната причина за това е, че малцина могат да разпознаят сериозните сценарни проблеми на един филм, докато на екрана разноцветни версии на едни и същи персонажи правят и говорят всевъзможни произволни абсурдности и размятат крака и ръце в майсторски хореографирани кунг-фу екшън сцени и всичко наистина се случва едновременно и постоянно! Обаче в мига, в който забави темпото, тези пропуски си проличават твърде ясно, ако знаеш къде да гледаш.

В крайна сметка Оскарите са популярни награди и едно от най-големите влияния върху техните решения е именно популярността на даден филм. Така че „Всичко, навсякъде, наведнъж“ би могъл като нищо да отмъкне дръзко и нагло дори самата награда от ръцете на Мартин Макдона в абсолютно последния, ключов момент. Стискаме палци това да не се случи.

СТИВЪН СПИЛБЪРГ & ТОНИ КЪШНЪР, „THE FABELMANS“

Стивън Спилбърг е феноменален режисьор, но никога не е бил писател с особено самочувствие. Неговите идеи и концепции са страхотни, но през годините почти винаги е разчитал на други, по-умели в изкуството на думите негови партньори да полират тези идеи и да ги превърнат в пълнокръвна и смислена история, която после той да съживи на нашите екрани. Например един от малкото филми, които е написал собственоръчно, е  „Изкуствен интелект“ (A.I.), за да почете починалия си приятел Стенли Кубрик, който първоначално е искал да напише и режисира тази конкретна история. Резултатът беше противоречив за множество критици и основно – за публиката, която намери филма за твърде дълъг, твърде тъжен, твърде тежък и в крайна сметка – незаслужаващ емоционалната инвестиция, която Спилбърг изискваше от тях. Това, че повечето реагираха така, не означава, че са прави, но със сигурност дава индикация за колебливостта на легендарния режисьор в сферата на писането.

Тази година той за пореден път обединява сили с вече редовния си сценарист Тони Къшнър, който написа три от най-хубавите филми на Спилбърг в последните 20 години – „Мюнхен“ (Munich), „Линкълн“ (Lincoln) и миналогодишния римейк на „Уестсайдска история“ (West Side Story). За първи път в тяхната професионална колаборация обаче, Спилбърг се престрашава да постави и своето име на мястото на сценаристите, тъй като историята на „Семейство Фейбълман“ е на практика неговата автобиография и неговата свръхинтимна кино-изповед. Резултатът, според мен, е повече от магически и всеки би могъл да види това още от първите кадри на сложния, нюансиран и прекрасно написан филм.

ШАРЛЪТ УЕЛС, „AFTERSUN“

Грозното патенце на тази категория, което би могло изненадващо да разцъфне във величествен лебед и да засрами своите престижни съперници, е един скромен, британски, камерен филм, наречен „След слънцето“ (Aftersun) – дебютната лента на талантливия шотландски сценарист и режисьор Шарлът Уелс. Отново автобиографичен, отново занимаващ се с детството на твореца, който го е създал, „След слънцето“ е малко, унищожително, прелестно бижу, което те унася плавно с първия си, изпълнен със слънце, вода и топлина един час, преди да се стовари отгоре ти със страшна сила, подобно на леден блок, и да те премаже под неподозираната си тежест, която се е натрупвала неусетно през първите му две трети.

Само заради тази майсторска емоционална манипулация (използвам този термин единствено като суперлатив и с безкрайно възхищение) филмът заслужава да бъде номиниран, ако не и да спечели наградата. Това обаче няма да се случи, тъй като почти никой не успя да го гледа, а от тези, които го направиха, още по-малко го харесаха. И това е нормално – труден и потискащ филм е, който за мен кулминира с най-впечатляващата и катарзисна сцена в киното през 2022 г. Така че ако усетите порива да почувствате силно, да поплачете сериозно и помислите задълбочено, пуснете си „След слънцето“ и ви гарантирам, че това ще е едно от най-истинските ви и смислени кино-преживявания от много време насам.

Снимки: Los Angeles Times, Vanity Fair, The Boston Globe, Financial Times