На 24-ти януари номинациите за Оскар за 2023 г. ще бъдат реалност. Междувременно обаче атмосферата започва да се нажежава, след като Златните глобуси – едни от най-важните и високо ценени филмови награди – обявиха своите номинации преди две седмици. Истински ожесточеното състезание ще започне чак на 10-ти януари, когато Асоциацията на холивудската чуждестранна преса ще раздаде своите Глобуси и те ще натежат неофициално, но все пак сериозно над избора на Академията. Предвид това тази седмица ще получите не една, а цели две прогнози от KinoBox Bulgaria – една за Най-добър актьор и една за Най-добра актриса. Разбира се, ще бъдем джентълмени и ще дадем път на дамите, поставяйки началото с…
КЕЙТ БЛАНШЕТ, “TÁR”
Кейт Бланшет е титанична от първия миг, в който светът разбра за нея през далечната 1998 г. Тогава тя се появи сякаш от нищото (всъщност от Австралия) и на мига беше номинирана за магнетичното си, но крехко и едновременно с това носещо ужасяваща тежест изпълнение в „Елизабет“ (Elizabeth) на новоизгрелия режисьор Шекар Капур. Мнозина тогава надигнаха яростни гласове в подкрепа на Кейт, тъй като всеобщото мнение беше, че Оскарът за Най-добра актриса трябваше да бъде неин още през 1998 г. Защо Гуинет Полтроу го получи вместо това, историята мълчи (заради агресивните рекламни кампании и огромното влияние на Харви Уайнстийн, но тихо!). От този момент досега Кейт е била номинирана още шест пъти – три за Най-добра поддържаща женска роля за „Авиаторът“ (The Aviator), „Записки по един скандал“ (Notes on a Scandal) и „Не съм там“ (I’m Not There), като превъплъщаването ѝ в Катрин Хепбърн за „Авиаторът“ ѝ донесе първата награда. Останалите три номинации за Най-добра главна женска роля бяха за „Елизабет: Златният век“ (Elizabeth: The Golden Age), „Син Жасмин” (Blue Jasmine, за който и печели своя втори Оскар) и „Каръл“ (Carol).
По мое мнение, и далеч не съм сам в него, Кейт Бланшет заслужава да спечели Оскар за всяка една от номинациите си. Тази година тя води състезанието с една от най-противоречивите си роли в постепенно превръщащия се в един от най-противоречивите филми на 2022 г. – „TÁR” на Тод Фийлд. Каквото и да се каже за филма, винаги ще има едно дебнещо „НО“, което следва. Просто е такъв тип филм – от тези, за които никой не може да се съгласи с никого за нищо, включително (и твърде иронично) дали това противоречие е целенасочено култивирано от създателите му, или е неволен резултат. Едно нещо е категорично обаче – Кейт Бланшет e Лидия Тар в повече аспекти, отколкото можем да дори да си представим – Лидия се движи и жестикулира различно, има различни тикове, дори диша различно, а от погледа ѝ личи, че мисълта тече по коренно несходни начини от тази на Кейт (всъщност от на когото и да било друг човек на планетата Земя). И докато може да се каже, че все пак това е основната работа на един актьор – да се превъплъщава, виждал съм само един актьор да постига нещо толкова впечатляващо в последните две до три десетилетия и това е Даниъл Дей-Люис в „Ще се лее кръв” (There Will Be Blood). Предвид всичко това, можем спокойно да кажем, че в нейно лице останалите четири дами имат един наистина внушителен с присъствието си опонент, когото ще трябва да преборят за своя така желан Оскар.
МИШЕЛ УИЛЯМС, “THE FABELMANS”
Мишел Уилямс няма особен късмет с Оскарите. Първата си номинация получава през 2005 г. за мълчаливо опустошителната си поддържаща роля в „Планината Броукбек“ (Brokeback Mountain), филм, който става все по-добър, универсален и класически с всяка измината година, все по-тъжен и трагичен. Да стоиш рамо до рамо с покойния Хийт Леджър и с невероятния и до днес Джейк Гиленхал, двама от най-талантливите актьори за последните 20 години, и да отстояваш мястото си в техния филм, тяхната история, е само по себе си впечатляващо. Но да изпъкнеш с такъв натурализъм и искреност за малкото екранно време, което ти е отредено (15 минути или едва 11% от филма), е сигнал за огромен талант. И няма да е единственият път, в който това ще се случи.
Следват две номинации за Най-добра главна женска роля, от които поне една трябваше да се превърне в награда – гледам към теб, Натали Портман, и твоят „Черен лебед“ (Black Swan), заради който отмъкна Оскара на Мишел за един дори още по-унищожителен от „Планината Броукбек“ филм – „Синя валентинка“ (Blue Valentine). Втората ѝ номинирана главна роля е тази на Мерилин Монро в биографичния „Моята седмица с Мерилин“ (My Week With Marilyn), но тя идва в година, в която никой друг никога не е имал шанс да спечели наградата освен неподражаемата икона Мерил Стрийп за ролята си на Маргарет Тачър в „Желязната лейди“ (The Iron Lady). Мишел се приближи най-близко до заветния Оскар (за Най-добра поддържаща женска роля) с впечатляващо нищожните 11 минути в НАЙ-смачкващия ѝ филм до този момент – „Манчестър до морето“ (Manchester by the Sea), където в рамките на една сцена тя и Кейси Афлек успяват да раздерат сърцето ти на малки, дрипави лентички с това колко са добри и колко счупени и премазани са от трагедията в живота им. Което ни води до „Семейство Фейбълман“, където ролята ѝ е може би най-експресивната ѝ досега и със сигурност централна за фабулата на филма, но дали е най-добрата? И дали има значение, когато времето ти за Оскар отдавна е дошло и всички в Академията знаят това? Може би най-накрая ще направят правилното решение, дори да не е за правилния филм.
МИШЕЛ ЙЕО, “EVERYTHING EVERYWHERE ALL AT ONCE”
Подобна е и ситуацията на втората Мишел тази година. Правилното решение, но за грешния филм е фраза, олицетворяваща номинацията за Оскар, която Мишел Йео най-вероятно ще получи тази година. Ако наистина се случи, то това ще бъде първото ѝ присъствие и има мисъл и цел от страна на гласуващите в подобно решение – нито една от предишните ѝ роли не биха могли да се нарекат Оскарови, но ако Академията беше установила категория за каскади, както според мен трябваше да е направила още преди много десетилетия, Мишел щеше да присъства през година в списъка на номинираните, рамо до рамо с Джет Ли, Дони Йен, Чоу Юн-Фат и абсолютно невероятния (преди да пристигне в Холивуд) Джеки Чан. Единствената жена в класически доминирания от мъже екшън жанр, Мишел Йео е част от група изключително талантливи хонконгски актьори, каскадьори и майстори на бойните изкуства, които са създали собствен стил и жанр в световната кино-сцена.
Кулминацията на този жанр не е „Всичко, навсякъде, наведнъж“ (Everything Everywhere All at Once), но е напълно разбираемо защо подобен филм, който облича екшъна, традиционно възприеман за по-нисък жанр, в сладникаво-блудкава драмедия с абсурдистки привкус, е по-смилаем за Академията и масовата публика от, да речем, „Убиецът“ (The Killer) на Джон Ву. Въпреки че е ясно кое е шедоьовърът и кое е бледата американизирана имитация на подобен тип кино. Но стига толкова горчилка, нека преминем към нещо едновременно по-противоречиво, но въпреки това и странно по-очаквано…
МАРГО РОБИ, “BABYLON”
Ревютата за „Вавилон“ излязоха и не мисля, че който и да е от нас – публика, критици и т.н. – очакваше… това. Злите езици мълвят, че филмът е изтощително, цинично тричасово упражнение по стил и скандалност, което те залива от всички страни с разврат, поквара и упадък, нагиздени в бляскави, но изцапани с всевъзможни гнусни и нелегални субстанции одежди. Такива филми далеч не се нравят на Академията, но Деймиън Шазел, вундеркиндът на Холивуд и техният нов любимец, има прекалено силно присъствие и ще доведе почти собственоръчно своя „Вавилон“ до Оскарите, независимо дали на тях им харесва, или не. Какво значи това за Марго Роби, която също е безапелационна млада холивудска любимка?
Най-вероятно означава трета номинация за Оскар. Първата беше за „Аз, Тоня“ (I, Tonya) през 2017 г., но тогава пък никой друг нямаше никакъв шанс заради природната стихия, която представляваше Франсис Макдорманд в „Три билборда извън града“ (Three Billboards Outside Ebbing, Missouri). Втората беше през 2019 г. за сравнително посредствения и незапомнящ се „Бомба със закъснител“ (Bombshell) – тогава пък Лора Дърн получи своя т.нар. „Оскар за цялостен принос“ за своята впечатляващо нахакана и кръвожадна адвокатка в „Семейна история“ (Marriage Story). Дали Марго е достатъчно добра, за да се измъкне недокосната изпод скандалната репутация на новия си филм и въпреки това да бъде номинирана за трети път, можем само да гадаем, тъй като българската премиера на „Вавилон“ е чак на 20 януари 2023 г.. Но някакси съм сигурен, че ще се справи.
ВАЙОЛА ДЕЙВИС, “THE WOMAN KING”
Последното, пето място винаги е най-трудното за прогнозиране. Академията обожава да прави привидно произволни, неочаквани избори, що се отнася до неговото запълване, и то не защото актьорите или филмите, на които се спират, не го заслужават, а защото никой не предполага, че такъв филм и/или изпълнение ще им привлече вниманието. Дали странният избор тази година ще бъде Даниел Дедуайлър за скромната биографична драма „Тил“ (Till), за чиято роля всички чуваме само и единствено невероятни суперлативи? Или пък ще бъде изтощителното, брутално, но безкрайно впечатляващо изпълнение на Ана де Армас в може би най-противоречивия филм в година, сякаш изпълнена само с подобни заглавия – целенасочено псевдо-биографичната, алтернативна история на Мерилин Монро „Блондинка“ (Blonde)? Малко вероятно, колкото и да ми се иска. Не, тази година нетипичният, но все пак типичен избор почти със сигурност ще бъде Вайола Дейвис за (отново) алтернативната историческа екшън драма „Жената воин“ (The Woman King). Защо нетипичен? Защото подобни епични екшън филми Академията не е отразявала, не и наистина, от времената на „Смело сърце“ (Brave Heart), „Гладиатор“ (Gladiator) и трите „Властелини“ (The Lord of the Rings Trilogy) насам.
Но защо тогава да е едновременно с това и типичен потенциален избор? Много просто – Вайола Дейвис е номинирана четири пъти за Оскар до този момент и дори спечели една от статуетките за Най-добра поддържаща женска роля – измъкна я изпод носа на гореспоменатата Мишел Уилямс, когато демонстрира колко яростно може да е играе дългогодишно пренебрегвана майка и съпруга в алегоричната семейна драма „Прегради“ (Fences) с режисьор Дензел Уошингтън. Другите ѝ три номинирани роли са една поддържаща в „Съмнения“ (Doubt), още един дълбоко алегоричен и енигматичен филм; и две главни – в прехваления, но стандартен „Южнячки“ (The Help) и в недостатъчно хваления и доста специален „Майката на блуса“ (Ma Rainey’s Black Bottom). Може би ще видим реванш за Мишел Уилямс в потенциалния втори рунд на „Мишел vs Вайола”? А може и да видим категоричната победа с 2-0 в полза на Дейвис и да се налага да чакаме още години за полагащата се на Уилямс статуетка.
Снимки: SlashFilm, Entertainment Weekly, The New Yorker, BoundingIntoComics, ProductPlacementBlog
