В Мексико винаги е имало необяснима привлекателност, на ръба между приказното и мистериозното. През последните години излязоха филми, опитващи се да обогатяват и задълбочават красотата и гордостта от тамошната култура – както в „Не съм вече там“, гледахме и заглавия, открояващи социалните проблеми в обществото – „Взимам те със себе си“ и „Бютифул”, а съществува и модерна класика, комбинация от двете – споменът от миналото, преплетен с настоящето, заедно подпомагат достигането до съзряване – „И твойта майка също“.
Тази страна умее да възпитава амбициозни творци, вярващи в своите идеи и отдадени изцяло на историите, които биха искали да споделят със света. Голяма част от героите им изглеждат ориентирани към тамошни конфликти или пък попадат в ситуация, която да изразява пряко проблема със загубата на национална идентичност заради емиграцията в Америка. Същевременно тези персонажи са лесни за усещане, поведението им е емоционално, но и искрено, някои от тях се променят, други си остават непоколебими в своите вярвания, но едно ги обединява – връзката им с родината не е докрай съвършена. Не са патриоти. Част от тях не се питат какво всъщност е значението на родното им място или на родовата им памет, любопитни са да откриват света, без да познават корените си. В някои случаи пък и нямат желанията да пътуват, искат само спокойствие и добър живот.
Алехандро Гонсалес Иняриту, два пъти носител на Оскар за режисура (през 2015 г. за „Бърдмен, или Неочакваната добродетел на невежеството“ и през 2016 г. – „Завръщането“) е едно от най-забележителните явления в модерното кино. Още с дебюта си през 2000 г. – „Любовта е кучка“, вилнеещ в продължение на два часа и половина, става ясно, че това е смел режисьор, който се очертава да остави голяма следа след себе си. Тези очаквания се оправдават напълно. До степен, в която Иняриту си е извоювал правото на абсолютна творческа свобода, без значение от студиото, в което работи. Новият му филм, разпространяван по Netflix, „Бардо, фалшива хроника от шепа истини“ е също толкова, ако не и повече, провокиращ, претенциозен, екстравагантен и откровен, колкото останалата част от филмографията му. Но дали това го прави непременно проблематичен?
На първо място – невъзможно е да се обясни сюжетът. Ако се опитам да разкажа какво е станало в „Бардо“, всеки изгледал го ще остане с впечатление, че коментирам друг филм. Всяка сцена или противоречи, или дава нов смисъл, или отстоява своя собствена идея спрямо всичко останало, случило се преди това. Мога да ви представя интерпретацията ми след първото гледане, която вероятно ще се промени след второто, напълно ще се заличи в третото и ще поеме съвършено различна посока от четвъртото. И така след всеки два часа и половина ще мога да разкажа нова история от един и същи филм. Входът за този лабиринт е лесно достъпен, изходът – също, ала лутането из него е същинското преживяване, оставящо без дъх.
Зрителят попада внезапно в странен свят – става свидетел на отказа на бебе да бъде родено, защото наоколо цари твърде много жестокост. Затова то бива върнато на топло в корема на майка си. Естествено, макар показано съвсем буквално, сцената е метафорична. Но вече се подсказва за сюрреалистичния тон на филма. Не познаваме главния герой, даже не е ясно кой е (това бебе не е той), но от този момент се придобива погрешна интуитивна представа какво би могло да се случи до края. Минути по-късно и протагонистът е намерен – Силверио Гачо, възрастен мексиканец, баща на гореспоменатото бебе, журналист по професия, прави опити и в документалното кино. Изгубен и объркан се лута в търсене на смисъл. Неспособен е сам да признае достойнствата на своя живот, затова постоянно се сблъсква с олицетворения на емоциите си. Оглежда ги с любопитство, събира сили да им прошепва разочарованията си, друг път ги игнорира, но те неизменно бродят около него. Ние също го следваме покорно с камерата. Понякога се и сливаме с образа му.
За първи път Иняриту се доверява на оператора Дариус Конджи („Седем”, „Полунощ в Париж“, „Нешлифовани диаманти“) и сравнено с майсторската работа на обичайния партньор в този компонент – Еманюел Любецки („Гравитация“, „Дървото на живота“, заснел последните два филма на Иняриту, както и късометражния „Carne y arena”) – разликата не е осезаема. „Бардо“ наподобява енергичността на „Бърдмен“ и съдържа поезия, сходна на „Завръщането“, но структурата е далеч по-неконвенционална. Да се определи като „разпиляна“, е несправедливо, защото ясно си личи, независимо цялата хаотичност, последователност в случващото се, още повече, че въздействието на една сцена се засилва от предходните, както споменах. Търсенията на протагониста Силверио, на пръв поглед трудни за разбиране, придобиват форма с всяка изминала минута. Неговото чувство за отчуждение е комплексно и породено от множество фактори.
„Успехът е най-големият ми провал“ – казва той, защото от придобитата слава и признание за работата си следват въпроси, които не би си задал в друга ситуация. Оглежда се наоколо и вижда хора, които го познават и/или разпознават. Тогава се чуди с какво е заслужил любовта им. Съмнява се дали всъщност те наистина го обичат. Когато танцува, не чува музиката. Церемониите в негова част не само го отегчават, те го отблъскват, бяга от тях. Отношенията с родителите му не се пренасят в семейството, което сам е създал. С първите е откровен, любящ, грижовен. Към вторите държи дистанция, не си позволява волности. На сина си говори на испански, а отсреща му се отвръща на английски. Тази разлика във възпитанието на поколенията е конфликтна. Ала щом мине границата на Мексико и пристигне в Америка, Силверио настоява, че се намира у дома. Паметта за родината му изчезва. Какво остава за младежа, израснал и продължаващ да прекарва по-голяма част от живота си в тази чужда държава, няма как да не я възприема като своя истински дом и да предпочита да говори на тамошния език, отколкото онзи в кръвта му.
Богатството от теми води до пренасищането, което оказва влияние в крайната оценка. „Бардо“ е поредното духовно приключение на един мексиканец – от търсенето на смисъл отвъд живота, броденето из тълпата, ту падаща изморена от собствените си интимни кризи, ту пърхаща около него като пъстра пеперуда, и накрая този герой достига до пустошта – там, където е останал сам, разчитащ единствено на спомена за своето минало, ще се примири с настоящето си и ще успее да се извиси в бъдещето. Цялото преживяване не е предварително планирано, нито пък се вкарват излишни разсъждания накъде да се поеме, какво да последва предходния момент. Силверио се подчинява напълно на инстинкта си, без обаче да е сигурен за последствията. Затова и няма ясно рамкиране на историята, тя е поредица от неочаквани срещи и всеки зрител сам избира на кои да се довери и кои да отхвърли. Главният ни герой няма как да разбере дали баща му е горд от него, или не, затова се опитва да направи собствена интерпретация по спомените си, която да му подскаже какъв би могъл да е отговорът.
Вярата в несигурността е парадоксална, но през цялото времетраене бива отстоявана със самочувствие – реалността е относителна. Там, където според теб има болка, всъщност тупти сърце от щастие. Точно тази непредсказуемост е усетил Иняриту и се е отдал на задълбочаване в нея. През няколко минути сам поставя под въпрос посланието на работата си. Това не идва от съмнение в нея, а от желание да разкаже преживяване, каквото до този момент е било непосилно за онези, опитали преди него. И до колко успява да постигне целта си, зависи от онова, на което е повярвал зрителят – открил ли е шепа истини в една фалшива хроника?
Снимки: The Guardian, GeekTyrant
