Екология (Ивайло Сарандев)

“Aватар: Природата на водата” е филм с конкретни и ясни цели. Същите цели, които и неговият предшественик имаше – да направи тонове пари, да достигне до възможно най-много хора и да говори по простичък и достъпен начин за нещо изключително важно: нашата планета и какво ѝ причиняваме. Ако през далечната 2009 г., когато Камерън за пръв път представи на света своята визия за един хармоничен и утопичен свят, за някои тази цел беше недостатъчно ясна, за други – прекалено сладникава, а за третите и най-заблудени от нас – недостатъчно неотложна и актуална, то през 2022 г. всичко в света, който обитаваме, изглежда някакси много по-спешно и категорично. Много неща се промениха и влошиха за последните 16 години в екологичен аспект. И докато проблемите на “Аватар” чисто като произведение на изкуството (недоносения сюжет и плоските, хартиени персонажи) си остават налице, то всеобхватният ни цинизъм относно смисъла от съществуването на този филм постепенно беше изместен от нещо крайно тревожно и предвещаващо гибел – инстинктивното знание на неизбежната истина, че планетата ни постепенно умира. 

Точно това знание, това усещане за катаклизъм, но примесено с детски, чист копнеж по бягството от нея, е противоречивата комбинация от емоции и вълнения, която светът на Пандора ни предоставя. Защото нека сме честни – отиваме да гледаме филми като този почти ексклузивно заради ескейпизма, който ни предлагат. И Джеймс Камерън знае и използва това по един много специфичен начин – примамва ни да се дивим на един прелестен, измислен свят, в който да избягаме от ужасите на нашия, и по средата на филма, когато вече сме твърде погълнати от красивите изкуствени картинки, той издърпва килима под краката ни и разкрива истинските причини, поради които е създал „Аватар: Природата на водата“. Камерън иска да видим ужаса от унищожението на гората, на океана, на животите, семействата и любовта, които те приютяват. Иска да забележим безкрайната тъга от всяка монументална загуба – дали ще е на стръкче трева, едно дърво, едно морско създание или един човешки живот, тя е все така чудовищна. И ако преди се съмнявахме, то вече всички знаем – „Аватарите“ са нужни филми. Нужни са на нас като човечество и са нужни на планетата ни като единствения ни дом, в който сме просто на гости за кратко. Нужни са ни заради емоцията и емпатията, които провокират, пък били те и манипулативни. Нужни са ни, за да се усетим и огледаме. За да спрем с всичко непотребно, което произвеждаме и консумираме и употребяваме половинчато, а после захвърляме. Нужни са ни, за да оцелеем. Джеймс Камерън си свърши работата, сега е ред на всички други.

Семейство (Симеон Александър)

Във всеки случай, за да се доближи до зрителя, е необходимо и присъствието на класическия сценарий, в който темата за семейството и комплексното ѝ вграждане в характера на героите е акцентирана. Камерън често взема на прицел един фантастичен свят и започва да изгражда психологически своите образи по общонравствен модел. В “Аватар: Природата на водата” това се вижда още по-прецизно. Цивилизация и джунгла се сливат в едно, но Камерън като че оставя американското ежедневие прекалено доловимо да прозира в диалозите и развоя на събитията. От реплики като “Мамо, стигнахме ли вече?”, до съвсем тийнейджърски сблъсъци, в които група приятели ще изиграят номер на непознатия новодошъл и ще го поставят в опасност. Камерън цели да демонстрира, че макар да са видими различията във вида и вярванията на тези създания, то в същината си те са идентични с човека. Мъката по изгубено дете, страхът от живота и смъртта, болката, която насилствено се трансформира в неудържима сила. Всички тези елементи са присъщи на племената, показани във филма, което позволява на зрителя да се свърже емоционално. Все пак не мога да не отбележа и моментите, чиято реализация не стига далеч от вяла и недоразвита идея, въпреки първичната стойност, която би трябвало да носят –  намесвам например образа на типичния “Тарзан”, който, свикнал на една фикция в живота си, трябва да се научи да се държи и да живее като себеподобните си. За съжаление, Джак Шампиън, който съживява образа на Майлс (или Спайдър), не успява да достигне до онази лудост, която джунглата събужда и загнездва в характера. Ролята му във финалната част обаче е ключова и подтеми като “син за син”, “живот за живот” изпъкват в сюжета и оставят публиката в напрежение и тягостно очакване за следващите части.

История (Момчил Драганов)

Aко сюжетът на първия филм бе справедливо определян за „клиширан“ и „обикновен“, то втората част има повече претенции за оригиналност. За съжаление, често изглежда така сякаш Камерън стреля напосоки, и макар в дадени моменти да улучва и успешно да провокира реакции, така и не успява да избере върху какво да се съсредоточи историята му. Филмът парадоксално се ограничава в собствените си възможности да разшири още повече местата, в които се развива основното действие. Отделя се прекалено кратко време там, където присъства иначе силно послание – на дълбоката връзка между членовете на едно семейство. Тази сплотеност, за която протагонистът Джейк Съли говори, не е достатъчно видима, вероятно заради друг аспект, разгърнат по прекрасен начин – отхвърлянето на индивида  като причина за мигновено и истинско приятелство и намирането на независимост, сила и самодостатъчност в изолирането от социума.

И няма как тези две големи различия – приемственост и заточване – да вървят праволинейно, те предразполагат към конфликт, чийто край е предвидим – някой ще отстъпи и ще признае падението си пред другия. Антагонистът все още е недостатъчно развит и мотивиран в действията си и ако слуховете, че той ще се завръща за всяко от предстоящите потвърдени три продължения, се окажат верни, то е необходимо да се задълбочи неговият характер да се задълбочи повече, вместо да му се дава единствено ролята на преследвач на главните герои. Екранното време на полковник Куарич бе предостатъчно, за да се създаде ново впечатление, ала границите на неговите емоции обхващаха само гняв и насилие. Нямаше особено логика в крайностите, които извършваше. Имаше наченки за опити към омразата му да бъде придаден и основателен личен мотив, но той клони към несполучливи и по-скоро насила вкарани моменти. Все пак Пандора надделя над обитателите си и остава основната причина франчайзът „Аватар“ да е визуална съкровищница, заслужаваща обстойно изследване. Този свят, уж толкова далечен и безкрайно непознат, си остава на един билет разстояние от това да ни омагьоса за пореден път и чрез всеки кадър да се открие малка история, достойна за разказване.

Режисура (Момчил Драганов)

Трябва да се признае на Камерън – този човек диктува комерсиалното кино. И дори когато става въпрос за оригинални заглавия, а не продължения, той знае как да продаде историята си, така че да докосне зрителите и да ги предизвика да се завръщат постоянно в кино салона с нетърпеливо желание да влязат обратно в CGI приказката. Безспорно рискува, доверявайки се, че тринайсет години по-късно ще е способен да представи достойно продължение на филм, който още от излизането си не бива приет като безспорен шедьовър отвъд специалните си ефекти. Но именно тази смелост на режисьора издига таланта му още по-високо, а последствията са създаване на нова планета, неспособна да се улови в цялата ѝ прелест нито след два часа и половина, прекарани в джунглите ѝ, нито след три, потопени във вода. 

В сравнение с Джордж Лукас, създал цяла галактика, Камерън се решава на по-интимен поглед върху отново изцяло непозната територия и се надява делото му да не приключи дотук. Признавал е в интервюта надеждите си  да предаде „Аватар“ на някой свой достоен наследник, от когото също да последват нови открития. Очаква изкуството му да го надживее и идеята му да бъде превърната в нещо повече от поп-културен феномен – предупреждение към младото поколение относно околната среда.

Ефекти (Ивайло Сарандев)

Ако намерението на Камерън наистина се осъществи, режисьорът, който ще поеме щафетата, ще трябва да запълни едни почти невъзможно големи обувки. Видимо е, във всеки кадър от всеки негов филм, че Джеймс Камерън е маниакален перфекционист, и точно този път той и брилянтният му екип са достигнали до абсолютно удивителни висоти. Но нека поговорим за една от най-големите причини измислените светове на “Аватар” и редица други успешни привидно ексейпистки франчайзи като “Властелинът на Пръстените” и “Дюн” да са толкова влиятелни и да се усещат толкова истински. Зад тяхната неземна красота винаги седи цяла купчина често пренебрегвани герои, които стоят неуморно прегърбени над своите клавиатури, мишки и екрани и търпеливо създават компютърно-генерирана магия. Под зоркото око на изпипващия до болка проектите си Камерън, те не просто са изработили този свят до най-малкия му детайл, не… те са му вдъхнали истински живот. Технологията за пореден път стремглаво препуска напред и юздите отново са в ръцете на неуморния режисьор. Не мога да наблегна достатъчно върху това колко реален и сърцераздирателно красив изглежда подводният свят в „Аватар: Природата на водата“, колко тактилна и осезаема е текстурата на съществата, колко лъскави, влажни и бликащи от емоция са огромните им очи… което е истинското майсторство и истинското постижение. Лесно е да изпипаш нещо до съвършенство – трябва ти цял живот учене и упражняване, и практика, и провали… и все някога ще стане. Трудната част е да го съживиш и да ни накараш да повярваме, че това нещо съществува, ходи по земята, мисли и чувства, тъжи и се радва, с една дума – че притежава душа. Камерън иска да вярваме във вродения смисъл на всеки един живот, пък макар и за едни кратки три часа. И се надява че може би нещо от това послание ще остане с нас дълго след финалните надписи

Смърт (Емма Пекова)

Развенчаването ни на множеството детайли на филма не може да подмине и темата за смъртта. Тя не се ограничава само в рамките на човешкото, обхваща и дискурса за животинското. Една от многото сцени, които предизвикаха дълбока емоционална емпатия у мен, беше именно покосяването на едно от ключовите за наратива създания. Гибелта се явява на няколко пъти в сюжетното развитие и всеки път предизвиква изключително силни емоции. Фактът, че до края на филма се сблъскваме с множество прояви на смърт, включително и човешки, не намалява по никакъв начин нито силата, нито въздействието ѝ, което е рядкост и ценност. Виждаме запазване на стари традиции при трагичното събитие – скръбното оплакване, но и нещо вече отдавна забравено от нас, а именно – интимната връзка на живота и смъртта с водата, както и изпращането на тленното обратно към първоизточника на този живот. Кръговратът е завършен. Енергията, която самото действие ни предлага, е силна и въздействаща. Въведени сме обратно в изначалната представа за водата – даването и отнемането на животи. Есенцията на афоризма “panta rei, panta chorei” (всичко тече, всичко се променя) тук работи с пълна сила. Не без значение остава и това, че самото заглавие на филма ни повежда към двигателната роля на водата. Това оплакване отново можем да отнесем в няколко паралела. Виждаме двамата родители, поставени на кръстопът – дали да бъдат парализирани и съкрушени от силните, смазващи емоции, както нормативите предполагат, или да съберат последните сили в себе си и да продължат битката в името на целия си народ. Режисьорът избира втория вариант на действие и отново доказва как дори и в най-трудните си моменти не смъртта е важна, а останалият живот, и как той трябва да бъде предпазен на всяка цена. Емоционалното въздействие на филма е огромен негов позитив. Неминуемо смъртта ни дава хляб за размисъл по множество екзистенциални въпроси, които невинаги имат отговор. Точно както всеки един истински добър филм би трябвало да прави.

Снимки: Den of Geek, Town Square, Variety