На 20.01 предстои премиерата на „Януари“, който усилено се посочва като събитие в българското кино още от началото на тази година. Режисьор на филма е Андрей М Паунов, който, макар това да е неговият дебют в пълнометражното игрално кино, притежава международно признати награди за своите документални продукции. За най-новия му проект, както и за състоянието на киноиндустрията в света и в България, Андрей разказа пред KinoBox Bulgaria.

Близък ли е „Януари“ до пиесата на Радичков, или е по-скоро интерпретация?

Разбира се, че е интерпретация, но мисля, че в основните си моменти е много близък и същевременно много различен от пиесата.

Вдъхновен ли е от предишните адаптации?

Не, аз винаги съм имал специфична любов към този текст. Най-хубавото на Радичков е, че всички филми, правени по него, са различни. Те могат да варират от социалистически реализъм до магически реализъм. Една много голяма амплитуда и всеки автор успява да намери нещо различно в този свят – абстрактен е, отворен е, има много елементи. В зависимост от чувствителността на този, който се сблъска с него, се получават различни неща.

В свое интервю описваш „Януари“ хем като уестърн, хем като трилър с елементи в стил Агата Кристи, на някои моменти пък става и хорър, намесена е и драма…

Това, че в него има различни жанрове, не значи, че те не са вплетени един в друг. То е една артхаус майонеза.

Фен ли си на по-бавното кино, в което напрежението постепенно нараства?

Разбира се, но пък и всеки филм има свой ритъм. Просто на „Януари“ му отиваше такова темпо. Същевременно аз се интересувам от бавното кино. Мисля, че то може да бъде много по-експресивно от безсмисленото хвърляне на огромно количество кадри. Ако можеш да го кажеш с едно изречение, защо да пишеш роман?

Филмът имаше премиера на София филм фест миналата година. Какво забави широкото му разпространение?

COVID. Почти целият свят беше затворен, много несигурно време да се прави дистрибуция, защото не може да се състави план какво ще бъде след два месеца, а то горе-долу толкова отнема. Изчакахме до момента, когато съвсем официално хората могат да ходят на кино. 

Част от актьорския състав са все популярни български актьори – Захари Бахаров, Йосиф Сърчаджиев, Самуел Финци… Би ли откроил някого като присъствие?

Всеки имаше своето пространство и място, беше незаменим елемент, за да се случи филмът – някои от тях повече, защото ролите бяха по-главни, други – по-малко. Със Самуел Финци имам специална връзка и за мен работата с него ме кара да го смятам за съавтор на „Януари“. С Йосиф Сърчаджиев също съм в сходни дългогодишни отношения. Обожавам го и като актьор, и като човек. Така мога да говоря и за останалите – всеки се отзова. Бяха поканени в нашия свят и те изградиха още един, който не мисля, че първоначално си бяхме представяли. Всеки замесен в такъв проект дава нещо и филмът се движи в алтернативна посока, предвещаваща интересен резултат. 

Те ли бяха твоят първи избор?

Да. Щастливо учуден съм как всички се съгласиха.

„Януари“ е твоят първи пълнометражен игрален филм. Твърде късно, прекалено рано или точно навреме е този дебют?

Всичко се случва точно когато трябва да се случи. Другото са изкривени човешки представи – рано-късно, скъпо-евтино, все зависят от гледната точка. Нямам време да се занимавам със самонаблюдение. Прекрасно е, че съм се събрал с купчина талантливи хора и сме се забавлявали. Така че не е свързано с време или план.

А с какво ти е помогнал опитът, който си придобил от късометражното и документалното кино?

Основният опит, който се придобива с годините правене на кино е, че свикваш да си в екстремни ситуации, свикваш да взимаш решения в последния момент, общо взето – свикваш да скачаш с главата надолу от скалите и знаеш, че ако си се събрал с правилните хора и падате заедно, ще намерите начин да отворите парашута. 

В сравнение с първите ти опити за кино, този със сигурност е далеч по-амбициозен. Представял ли си кариерата ти да се развие така?

Изобщо не. Единственото, което си представям винаги, е следващият филм, който искам да направя. И той винаги е бил една стъпка нанякъде, различно от предишния път. 

Следващият проект какъв ще бъде – документален или игрален?

Работя по няколко проекта, не знам кой първи ще излезе. И двата свята са ми интересни, и в двата ми се работи. Те са много различни и точно това, че са различни, на мен ми дава невероятна възможност да работя по тях едновременно.

Значи добрата история е най-важното?

Не само добрата история. Добрата история и добрата компания.

Документалният ти филм за Христо Явашев – Кристо, „Да ходиш по вода“, беше част от поредица на стрийминг платформата на Criterion Collection, съдържаща общо седем документални заглавия за него. Преди това на един от най-големите фестивали за документално кино в Амстердам, през 2004г., твоят филм „Георги и пеперудите“ печели награда „Сребърен вълк“ за най-добър филм с продължителност между четиридесет и седемдесет минути. Успехите от тези постижения по какъв начин влияят?

Ще се повторя – единственото, което има значение, е следващият филм. Ако предишните по един или друг начин са били успешни, те дават възможност да се направи следващия. „Да ходиш по вода“ беше по кината из целия свят, включително Япония, Америка, Германия, този тип продукция те поставя на място, което ти позволява да работиш върху други проекти. И за мен това е основният фокус – какъв ще бъде следващият филм, какво ни трябва за него. Плюс това какво значи „успех в киното“? Не съм сигурен. От време на време един филм получава крила, понякога някои чудесни филми-съкровища не виждат бял свят. Ти като автор нямаш контрол върху този процес.

В това отношение имал ли си някакви разочарования?

Винаги може повече. И Джеймс Камерън се надява боксофиса на „Аватар“ да е четири милиарда, а не два.

На фона на тези цифри, при положение, че най-касовите филми за изминалата година са все част от франчайз или са продължение, как ще се върнат зрители за независимото, нискобюджетно кино?

Вече от години е такава ситуацията. Аз си мисля, че франчайзи от типа „споделени супергеройски вселени“, завзели кината и мултиплицирали се в почти еднакво изглеждащи продукции, се изчерпват и скоро ще видим какво предстои. В киното е имало такива случаи на популярни поджанрове, които впоследствие са се износвали, захвърляни са на боклука и идва нещо ново. 

А на българското кино какво му липсва, за да привлича зрители?

Предимно му липсва смислена подкрепа от държавата, която да е и последователна. Както и културна политика, която да има идея какво иска да постигне българското кино.

Без държавна подкрепа не е ли възможно?

Не е възможно. Никой не прави кино без държавна подкрепа. Тук не е американския пазар, нямаме такава индустрия. Никой и в Европа не разполага с такава. И не става въпрос за регионален проблем с финансирането и производството на филми. Не че няма пари, а че те не достигат в крайна сметка до онези, които правят кино. За да има българско кино, трябва да се правят филми. Трябва да има лоши филми, окей филми, смешни филми, филми за трима души, необходимо е всичко това да го има, за да има кино. 

Тукашната индустрия ще позволи ли такова разнообразие?

Мисля, че бавно, бавно може да се култивира добра публика в България. Тя беше унищожена, когато унищожиха кината. Ние нямаме кина и затова хората не ходят на кино. Най-сложното в това е, че се говори за тези процеси все едно са само в България, при положение, че те са валидни за целия свят. Киното минава през процес на преоткриване на себе си – какво да бъде, как да комуникира и провокира публиката, дали хората ще ходят на кино, или ще гледат на телефона. Кино винаги ще има, хората ще гледат филми, това ти гарантирам. На какво? Как? Вече е въпрос за бъдещето. Дълбоко се надявам, че възможността да се гледат филми на голям екран, където да потънеш в звука и картината, и да имаш уникално преживяване ще е най-добрият начин да се види един филм.

Нужно ли е публиката да бъде активен зрител?

Публиката винаги е активен зрител. Публиката прави филма. Независимо дали филмът е един тон CGI експлозии, или е един кадър на жена, която гледа огън, докато вали дъжд, това е едно е пространство, което е дадено на публиката за сглобяване. Когато гледа една бърза криминална история, тя се опитва да разбере кой е убиецът. Когато гледа история, даваща още по-голямо пространство, се дават поводи за разсъждаване на по-задълбочени теми. Ако няма око, което да гледа, филмът не съществува. А филмът е само светлина, не можеш да го пипнеш. Така че единственият начин филмът да съществува, при положение, че той е една илюзия, светлина върху бял екран, е едно око да го види и да го отрази. Без това виждане – няма кино.

Интервюто проведе Момчил Драганов

Снимки: София Филм фест, Impressio, Свободна Европа