Обожавам да разнищвам кариерите на всички различни артисти, които навярно са имали ясна и конкретна идея за това как ще се развият животите им в личен и основно в професионален аспект, но в някакъв момент при тях е дошла Мадона и е тропнала с крак – „не, сега ще се ожениш за мен, ще направиш един от най-лошите филми в историята на киното и аз ще участвам в него“. … Какво? Само един такъв ли има? Гай кой? Аха. Гай Ричи. Е, добре, тогава ще разнищим само него, пак е нещо…

Кариерата на Гай Ричи е като влакът беглец – нямаме никаква представа накъде отива, постоянно я грози умерено сериозна заплаха да дерайлира, но винаги някакси се завръща обратно на ръждясалите релси и се задържа там достатъчно дълго, за да завие и да премине през следващата уж неочаквана, но в крайна сметка изненадващо логична гара. Този път поредната спирка по пътя към неминуемото депо се нарича „Операция Форчън: Троянски кон“ и след като онзи ден прекарах около два сравнително развлекателни, но невпечатляващи часа на нея, е време да преценим заедно дали да се качим обратно на вагона, за да попътуваме до следващата гара. Там, на 21 Април 2023 г. ще ни чака Джейк Джилънхол и поредният филм на сякаш неуморния Ричи, наречен „Заветът“ (The Covenant). Но преди него и преди да обърнем малко и не особено заслужено внимание на „Операция Форчън: Троянски кон“, нека видим кой е Гай Ричи и за какво се бори?

Годината е 2000 г. – началото на новото хилядолетие. Ричи току-що е последвал скромния успех извън Острова на режисьорския си дебют „Две димящи дула“ (Lock, Stock & Two Smoking Barrels) с рафинираната и холивудизирана версия на същия тип хитроумен, нелеп британски криминален филм, наречена „Гепи“ (Snatch) и този път успехът е още по-значителен. Плюс това, да режисираш Брад Пит през онова време (а и сега), означава, че си стигнал до един наистина висок и солиден клон, от който е сравнително трудно, но и доста болезнено да се изтърсиш обратно на земята. Е, Ричи успя, и се удари в множество други клони по пътя надолу, като представи пред света третия си филм „Отнесени от бурята“ (Swept Away). Историята мълчи защо е избрал да последва „Гепи“ с римейк на сладникав италиански романтичен филм с вече съмнително качество, чиито малко достойнства биват заличени изцяло от режисурата и сценария му, в комбинация с умопомрачителната актьорска игра на новата му съпруга Мадона. След това морално и творческо падение, британецът изпадна в нещо като холивудска немилост между 2002 г. и 2008 г., в които създаде само два филма – един финансов и критически провал (Revolver) и един финансов неуспех (RocknRolla). В този момент Гай Ричи взе категоричното решение да започне втория етап от своята кариера – системно все по-циничните и по-цинични опити да създаде свой собствен франчайз. Първият и до този момент най-успешен и забавен от тези опити са двата филма „Шерлок Холмс“ (Sherlock Holmes), последвани от „Мъжът от U.N.C.L.E.“ (The Man from U.N.C.L.E.), „Крал Артур: Легенда за меча“ (King Arthur: Legend of the Sword) и римейка на „Аладин“ (Aladdin) през 2019 г., който представлява върха на цинизма и дъното на самоуважението за един някога оригинален артист (за справка – вижте и Робърт Земекис и неговият Disney‘s Pinocchio от тази година).

Напоследък Ричи уж беше започнал полека да се завръща към корените си, но „Операция Форчън: Троянски кон“ доказва, че по-скоро се опитва да постигне две неща едновременно – култови филми за по-отбрана публика и финансово успешни заглавия за масовата публика. За съжаление, тези опити са еквивалентни на това да ходиш по опънато над пропаст въже, по което малцина могат да балансират умело и продължително, и Гай Ричи със сигурност не е един от тях. Настоящето му, поредно потенциално начало на франчайз разказва за митологизиран наемник/шпионин, наречен Орсън Форчън (Джейсън Стейтъм, със същата перманентно напрегната физиономия, с която навярно се е родил и е погледнал майка си за пръв път), който е Ричи-версията на Джеймс Бонд – човек с конкретен вкус, специфични нужди и смъртоносните умения, които да ги подплътят. Когато нещо опасно и важно (като за 10 милиарда долара) е откраднато, но никой няма представа какво представлява, шефът на Форчън (Кари Елуис) събира екип от най-добрите наемници, които да открият какво и къде е скъпият Макгъфин*, както и кой го е свил.

Като бивш фен на Ричи и завинаги фен на Бонд, нямаше как да не се чувствам в свои води в киносалона, докато търпеливо и с колеблива усмивка поглъщах тоновете мили и топли шпионски клишета, с които „Операция Форчън“ ме бомбардираше. Не съм наистина обективен, обичам този жанр, но и смятам, че има достойно място за добре направени и удовлетворителни клишета навсякъде в киното. Максимата „Ако не е счупено – защо да го поправяш?“ абсолютно важи за този тип непретенциозно жанрово кино, което съществува единствено и само за да забавлява. Някъде на около две трети от времетраенето с изненада открих, че въпреки често отсъстващата и рядко работеща комедия във филма, кино преживяването ми е доста приятно. Да, не хващат вниманието тези повърхностни, но по някакъв начин чаровни персонажи; да, сюжетът е рециклиран от множество шпионски романи и филми, но това го прави и странно безвременен и почти класически; и да, режисурата и диалозите са невдъхновени, но пък са достатъчно компетентни и неангажиращи просто за да те дърпат напред в наратива. Дори бях готов да простя третия, ако не и дори и четвъртия пореден антиклимакс в кариерата на Гай Ричи – първият път беше майсторски подривен в „Шерлок Холмс: Игра на сенки“ (Sherlock Holmes: A Game of Shadows), вторият – умерено разочароващ в „Мъжът от U.N.C.L.E.“, третият – спорен, но вече видимо дразнещ – в „Джентълмените“ (The Gentlemen) и сега – още от същото! И този път беше откровено разочароващо. Кара те да се замислиш дали Гай Ричи знае как да режисира кулминацията на който и да филм… или просто до този момент му се е разминавало поради някакви необясними причини. Но въпреки всичко това бях готов да препоръчам „Операция Форчън: Троянски кон“ като неангажиращо и забавно губене на два часа с пуканки и кола в киносалона.

Спрях за миг обаче и се замислих – имам ли какво да кажа за този филм? Осъзнах, че като седна пред белия лист, ще трябва да опиша преживяването си, да разчовъркам темите му и може би дори символите му (дай боже!), да говоря за претенциите му – защо съществува, какво ми казва и как ми го казва. И отговорът е или прекомерно щедрото „нищо особено“, или още по-реалното – „просто нищо“. И съм пределно наясно, че не трябва да очаквам наслоената символика и философска тежест на Джеймс Джойс във филм с перманентно бъзикащи се британски шпиони, режисиран от бившия съпруг на Мадона, повярвайте ми. Но през 2000 г. Гай Ричи имаше стил и този стил не беше в бързия, но разбираем и винаги ефектен монтаж (който присъства и тук, основно в бойните сцени), нито в типичната му готина, улична „британщина“, не… Стилът му беше в страстта и енергията, с които надъхано 32-годишно лошо момче от Англия с много за доказване и нищо за губене създаде първите си два филма преди 25 години, и без да иска роди микрожанр в британското кино. Често имитиран (обикновено лошо), понякога дразнещ (обикновено малко), но въпреки това – влиятелен и променил по един или друг начин облика на европейското, че дори и на световното кино, този микрожанр съществува и до днес. И въпреки амбициите на Гай Ричи да излезе от него, начинът никога не е бил с холивудски франчайз за масите и всички тези неуспешни по своему филми трябваше досега да са му доказали това. Уви, той упорито тъпче на едно място вече повече от десетилетие.

Но за да бъда честен, трябва обаче да спомена и малкото достойнства на филма. Обри Плаза и нейният странен, неудобен хумор, изразен чрез каменното лице, което Бъстър Кийтън пионерства в киното преди има-няма 100 години, но което набра сила в поп-културата чрез британския и американския „Офисът“ (The Office), е предвидимо очарователна. Актриса със завиден комедиен, но и сериозен драматичен талант (гледайте Black Bear и Emily The Criminal за доказателство), тя играе архетипа на „хакера“ в екипа, както и потенциален, но безкрайно неразвит романтичен партньор на гранитения Стейтъм. От всички участници в „Операция Форчън: Троянски кон“ Обри се справя най-добре с оскъдния комедиен материал, последвана от винаги симпатичния и харизматичен Хю Грант, който тук е привлекателният нещо-като-злодей, когото не искаш да обичаш, но просто не можеш да се сдържиш. Единствено те успяват да извисят нещо, което можеше да бъде много скучно, в нещо, което нямаш против да гледаш, стига да не се застоява твърде дълго пред очите ти.

В заключение не мога с чиста съвест да препоръчам последния филм на някога любимия ми Гай Ричи, тъй като изглежда като продукция, направена с минимални усилия, въпреки че знам, че е изисквало немалко. Изключително сложно нещо е да направиш филм, особено в холивудската система и особено когато не е базирано на предварително съществуващ и доказано доходоносен материал, каквото всъщност е „Операция Форчън: Троянски кон“ – оригинална история, излязла изпод перото на Ричи и компания, която, за съжаление, е оригинална само по име. Всичко друго тук сме го виждали преди и то – по-добро и по-смислено. Единственото, на което мога да се надявам е, че в следващия си проект Гай Ричи ще си спомни какво го правеше уникален и специален – страстта да създаде истински як филм не за критиците, не за публиката, а за себе си, без значение кой какво мисли и кой какво му казва. Включително и аз.

*

*Макгъфин – предмет, устройство или събитие във филм или книга (често шпионски трилъри), което служи единствено да задвижи сюжета на произведението и да мотивира главните герои за действие, но в крайна сметка е без особено значение за историята като цяло. Терминът е популяризиран от Алфред Хичкок. (бел. авт.)

Снимки: Slant Magazine, Westpac Open Air, Norway Posts