Холивудската асоциация на чуждестранните филмовите журналисти се отвори за света по случай юбилейното 80-о издание и включи 113 чуждестранни филмови критици, включително и един от България – проф. Ингеборг Братоева, дългогодишен кинокритик, киновед, преподавател в Софийския университет. Как се получава покана да станеш част от оценителите на стотици заглавия за приза “Златен глобус”?

Поканата беше изпратена до българските членове на ФИПРЕССИ – международната асоциация на филмовите журналисти. Заради корупционните скандали миналата година, когато не бяха раздадени “Златни глобуси”, Холивудската асоциация на чуждестранните филмовите журналисти решиха да отворят процеса за 62 страни извън Америка. По този начин отпада потенциалният проблем, че може да има някакво наговаряне. Първоначално гласуването се случваше онлайн в сайт, от който сваляхме PDF файл, а след това изпращахме една адвокатска фирма в Лос Анджелис. За да се намали до минимум опасността за корупция, гласовете не се брояха от представител на самата асоциация, а от неутрално трето лице. В момента, в който е преброен гласа за номинацията, PDF файлът биваше унищожен. 

Споделихте още през октомври, че сте поканена и одобрена, т.е. сте получили покана, но след това Ви оценяват преди окончателното включване?

Да, канят те, но искат да изпратиш един куп документи. Освен това попълваш и за конфиденциалност, предоставяш линкове към актуални статии от последната година, автобиография. Получих финалното одобрение.

И след това Ви изпращат списък с филмите, които предполагам са под формата на онлайн линкове?

Системно се обновяваше този списък. По едно време филми започнаха да изчезват оттам, но не можах да разбера защо. Всички, които първоначално са се оказали в листата, би трябвало да отговарят на формалните правила. Някои от тях вече ги бях гледала, нелоши филми като цяло.

Имаше много рестрикции и стриктен кодекс на поведение. Нямах право да каня когото и да било да си изпрати филмите за включване за оценка. Споделих на колеги да влязат в сайта и да прочетат правилата за класиране в категория чуждоезичен филм. Споделяха, че имало изискване филмът да е прожектиран в Америка, но конкретно при “Златния глобус” за категорията няма такова нещо. Ако кандидатстваш само за категорията “Чуждоезичен филм”, не си длъжен да си разпространявал филма си в Америка. Много съжалявам, че българските колеги не се възползваха от тази възможност въпреки хубавите филми, които са направили. 

Само ако кандидатстваш за големия “Златен глобус” – този за Най-добър мюзикъл/комедия или Най-добра драма, който получи например Спилбърг, тогава условието е задължително. Много е лесно да се устройват домашни скандали, буря в чаша вода, но когато става дума за нещо елементарно (като да се влезе в сайта на наградите), това, което ни спира, се оказва, че не са чужденците.

Дават ли Ви критерии, по които да се водите при оценяване?

Единственият критерий се нарича “Quality only” – водиш се само по качеството. Мисля, че беше спазено. Личеше от номинациите и финалните резултати. Нямаше някакви явни лансирания на филми заради съдържание или идеология. Всички филми, които стигнаха до номинация, бяха добри. 

И преди сте били част от комисия, жури на фестивал или друго кино издание – каква беше разликата този път?

На първо място – онлайн гласуването. Имаше срещи, но обикновено когато жури се събере заедно и трябва да вземе решение, има едно специфично взаимодействие, а онлайн това няма как да бъде постигнато. Това, което е много различно при раздаването на наградите, е, че нямаш право да обсъждаш мнението и предпочитанието си с другите си колеги. 

Тогава какво всъщност се обсъждаше на тези онлайн срещи?

Технически процедури най-вече. Кой филм отговаря на условията за допускане, кой не. Всичко, но нямаш право да говориш за самите филми като качество и съдържание. От една страна ти казват, че имаш право да си упражняваш професията. От друга – не можеш да разказваш филми и да изразяваш мнение. Изглежда малко абсурдно за човек, който се занимава с филмова критика.

Има ли разделяне между филми и сериали, или трябваше да гледате всичко?

Различни комисии са. Когато написаха, че съм одобрена, поискаха да посоча в коя категория желая да бъда: филм или телевизионен сериал. Предпочетох да оценявам филми.

Кое ви направи най-силно впечатление от филмите, които имахте възможността да изгледате?

Много ме впечатли определението за  категорията “Комедия и мюзикъл”. “Баншите от Инишерин”, “Стъкленият лук”, “Идиотският триъгълник”, “Менюто”, “Всичко, навсякъде, наведнъж”, “Вавилон” – питам се кое от тези заглавия реално е комедия? Всичките са безкрайно сериозни, тежки филми, с известни комедийни елементи, може би като изключим “Стъкленият лук”.

“Баншите от Инишерин” може да се приеме като черна комедия.

Тогава всичките изброени тук са черни комедии. За мюзикъл да не говорим. А имаше прекрасни мюзикъли. На база номинации бях избрала два. Единствено “Всичко, навсякъде, наведнъж” е на мястото си. Мишел Йо и Джонатан Ке Кван спечелиха награди за изпълненията си в него.

Ако говорим за истински мюзикъли, “Матилда” беше доста добър. Но друго ми взе вниманието – имаше един филм, наречен “Вайн 1660” – адрес на известна сграда в Ел Ей, в която живеят истински инфлуенсъри, които сами са си написали сценария, музиката, заснели са го, пеят и играят. В крайна сметка се отказват от инфлуенсърството и тръгват да живеят истинския си живот. Всичко е толкова свежо, защото всички бяха млади, в своите тийнейджърски години. Напуснали дома си, училище, решили, че ще стават инфлуенсъри. Всичко е измислено от самите герои. Темата е актуална, мислех, че ще им се обърне повече внимание, а филмът дори не беше номиниран. Никой мюзикъл не беше номиниран всъщност.

Имаше ли други филми, които Ви направиха впечатление, но не влязоха и дори не ги отразиха?

Много са! Това, което ми изниква мигновено, е “Директорката” (Master) по Amazon Prime- американски филм, разказва за учебно заведение и как една бяла жена твърди, че е от смесен произход. Напредва в колежа без никакви академични постижения и успява да стане доцентка. В същото време тормози своя студентка, защото е афроамериканка. Същевременно директорката е чернокожа жена, която се е трудила много за своята позиция. Когато разбира за ситуацията, съобщава на колегите си, които не се интересуват особено от това, тъй като основно искат да изглеждат толерантни, но реално дотам. Това е много важен проблем в съвременното общество – къде свършва толерантността и къде започва лицемерието. 

В България, където още сме далеч от разговора за толерантност, този филм въобще не е възможен. Но има много ценно послание, много добре беше написан и изигран. Даже имаше хорър елемент, което беше много изненадващо. 

Другият такъв филм е “Добрият медик” (The Good Nurse), който пък го има по Netflix. Също социален трилър, но този път темата е здравната система в Америка, където много скандали и проблеми се потулват, защото става въпрос за пари, престиж. Героят на Еди Редмейн сее смърт сред пациентите, но се мести с добри препоръки от болница в болница, защото никой от шефовете не иска той да бъде изобличен в неговата болница.

“Плувкините” е може би най-хубавият филм за бежанци, който някога съм гледала. Тук все се опитваме да произведем филм за бежанци, но така и нещо особено не сме произвели. Филмът е за две момичета от Сирия с баща, който е шампион по плуване. Бягат с лодка от войната. Установяват се в Германия, борят се за това да продължат да плуват и да тренират за олимпийските игри. Историята е по истински случай. Не знаех, че на последната олимпиада се прави един отбор от бежанци от целия свят – спортисти, които са напуснали държавите си, и не е ясно под чий флаг състезават, затова им дават шанс, независимо че не се борят за конкретна държава. И една от сестрите спечели. Другата се отказа от мечтата на баща си, защото осъзна че не е нейната. Беше толкова чисто направено, толкова последователно, толкова хубаво и елегантно бяха навързани всички сюжетни линии. 

Наблюдава се уважение към героите, които са в маргинализирана позиция. Не се гледа отвисоко, не се демонстрира снизхождение и високомерие. И в крайна сметка не беше важно, че са бежанки в един момент, беше важно, че са много упорити, смели и сериозни момичета, които се опитват да се справят със света.

Останахте ли изненадана от номинациите и наградите?

Да! Бях изненадана от наградата за Най-добър чуждоезичен филм за “Аржентина 1985”, който е изключително тежък, тромаво направен, старомоден. Филми за ужасни диктаторски режими има много. Абсолютно нищо ново като кино. 

Той е застанал редом до “На западния фронт нищо ново”, адаптацията по книгата на Ремарк, който беше сякаш по-силен. 

Той беше толкова силен, та направо непоносим за гледане. От началото, когато събираха в чували куртките на мъртъвците, за да ги перат и да ги върнат отново на фронта, та до самия си край. Беше много тежък, но много добър. Докато “Аржентина” беше по-скоро тежкотоварен филм, който се движи като влак, натоварен с вина, събития, ужаси.

В този смисъл, по никакъв начин не е по-елегантен, докато “На западния фронт нищо ново” е по-премерен, по-измислен. 

За най-добър актьор в драматичен филм – Остин Бътлър. Коментар?

Не съм го номинирала. Аз харесах много Колин Фарел в “Баншите от Инишерин” и Гейбриъл Лабел в “Семейство Фейбълман”. Справиха се по-добре от Остин Бътлър. Но финалният ми избор беше за Бил Най в “Да живееш”.

А най-добра актриса?

Ана де Армас! “Блондинка”. 

Много хора го смятаха за сексистки, провокиращ, мизогенистичен.

Точно обратното всъщност! А една моя колежка го смята за драматургически неиздържан и твърде епизодичен. Съгласна съм, но в случая не става въпрос за филма, а за Ана де Армас. Мисля, че беше много добра в тази роля. Не знам дали ще стигне до Оскарите. Там номинациите не се дават от всички, както при “Златния глобус”, където всички, имащи право да участват в гласуването, номинират своите 5 най-добри филма, актьори, актриси, и т.н. При Оскарите са отделните гилдии, които избират в различни категории, например Гилдията на Актьорите или тази на Сценаристите.

Как беше присъствието на анимациите в категорията? Гийермо дел Торо спечели голямата награда. 

Аз не харесах “Пинокио”. Прекалено остарял, патосен, черен. Това да ситуираш Пинокио през Втората световна война, някакси ми се вижда като анахронизъм. Това е една много хубава приказка, всички сме я чели като деца. От нея обаче е направено изключително мрачно произведение. 

Това е стилът на дел Торо. Дори накрая, когато промени кулминацията на историята и Пинокио не се превърна в човешко същество. Виждаме посланието за красотата, която е отвътре, която не трябва непременно да се постига навън. 

Да, но това, което на мен ми направи силно впечатление в анимационната селекция, беше “Мидата Марсел обута в обувки”. Един прекрасен филм за малките неща в живота – анимация, примесена с документални достоверни снимки. А бабата на мидата беше озвучена от Изабела Роселини, с нейния английски с прекрасен италиански акцент! Основното във филма беше онзи момент на вглеждане в малките неща, в детайлите, които правят живота смислен. Имаше също голямо, важно и силно послание. Не виждам защо мрачното трябва да преобладава напоследък в киното, но е навсякъде.

Нежните, оптимистични филми напоследък не се възприемат за толкова важни и достойни за награда. 

Да, трябва да е трудно за гледане, за да може да е по-напред.

Винаги ли са обвързани наградите “Най-добър режисьор” и “Най-добър филм”?

Ами не е винаги, обаче е логично. Може ли най-добрият филм да не е направен от най-добрия режисьор? Със сценария не е така. Той може да е прекрасен, а режисьорът впоследствие да го съсипе, но в случая нямаше чак такива неща. 

Имаше ли богато присъствие от страните от Източна Европа?

Да. Украински, латвийски, полски, грузински, арменски филми и българският “В сърцето на машината” – всичките бяха интересни и си струваха. Сравнително малко хора от Източна Европа имаше обаче сред самите оценители. Част от тези филми не бяха особено разбираеми извън обсега на Източна Европа. Бяха много закотвени в нашата действителност, която далеч не е универсална.

Финални думи относно Вашето преживяване?

Беше натоварващо, но със сигурност и много голямо приключение с всички тези филми. От една страна – американската индустрия, която е друга планета, и от друга страна – възможността да гледам всички чуждоезични филми. Струваше си! 

Интервюто проведоха Ивайло Сарандев и Симеон Александър

Снимки: Los Angeles Times, Facebook, Golden Globes, New York Times