„Сестра“ на режисьора Светла Цоцоркова обхвана големите екрани и представи на зрителя един паралел между любовта, семейството и лъжата, която се промъква между тях. Това е вторият ѝ пълнометражен проект, който излиза от границата на страната и оставя частица българска реалност на глобалната сцена. За киното, вдъхновението и „краденето“ на живот проследете в интервюто.

Как се роди идеята за “Сестра”?

Райна, основният персонаж в „Сестра“, това съм аз. От дете обичах да послъгвам, какво говоря, направо лъжех на поразия. Не за нещо користно, просто ей така – за спорта. Беше ми скучно и поради това измислях обстоятелства, често се оплитах в тях, понякога ме пердашеха и врагове и приятели, но пък това ме караше следващия път да измислям още по-опашати лъжи. Всъщност още оттогава се замислях върху произхода  на израза „опашата лъжа“. Мислех си, че щом лъжата има опашка, тя (опашката) няма да е някоя проскубана, ами непременно ще е разкошна – нещо като опашката на магарето на дядо ми. Дядо ми (израснала съм на село) имаше магаре и с голяма страст го решеше, особено опашката му. Затова и магарето някак гордо махаше с опашка и пъдеше мухите. Ето като такава опашка на магаре си представях лъжите – като нещо, с което можеш да пъдиш досадното ежедневие. Разказвах дълго на Светослав Овчаров за  този период на непрестанни лъжи и тъй се роди сюжета на „Сестра“.

Откъде черпихте вдъхновение за локациите, сценария, персонажите?

Струва ми се, че истинското кино трябва да разказва само истории, които наистина вълнуват авторите. Ако вие се вълнувате, като правите филма, вероятността да развълнувате и публиката е по-голяма. Филмът е заснет в околностите на Троян, където прекарваме много време. Познаваме хората, къщите, начина на живот, тревогите, знаем на какво се смеят. В тоя край много хора живеят от земята – копаят глина, правят грънци. И това е от памтивека. Напоследък китайците се опитват да ги преборят със своята стока, но нашите не се дават толкова лесно. Упорит човек е балканджията, не може да му излезе насреща и целият китайски народ. Дето вика един съсед: „Китайците може да имат повече ръце, но пък ние имаме повече сърце!“ Такива ми ти сърцати истории!

Виждаме Моника Найденова както в “Сестра”, така и в предишния Ви проект “Жажда” – сякаш израства заедно с Вашите филми. С какво успя да Ви впечатли и да получи своето участие в двете заглавия?

За да намерим Моника в „Жажда“, търсихме дете в продължение на три години и пробвахме над 3000 деца. След като заснехме филма, ни стана жал, че сме хвърлили толкова много труд и решихме, че трябва да я използваме в още един-два филма, че да ни се изплати усилието и вложеното време. Майтапя се. Моника е уникален случай в българското кино. Тя има множество международни награди за главна женска роля и за „Жажда“, и за „Сестра“, но не иска да става актриса. Всъщност тя си Е актриса, но не кокетира с това. Много хора по света говорят, че Моника има магнетично присъствие на екрана. Съгласна съм. Още повече ми харесва, че се снима само в нашите филми. Пак се майтапя. Може да се снима където си ще. Но се снима само при нас.  

През какви препятствия минахте, докато снимахте филма?

„Сестра“ е филм, заснет без държавна подкрепа.  Една стотинка няма за неговото производство. Не виждам по-голямо препятствие от това. Но ние решихме, че ще го направим напук на всички обстоятелства. Като казваме по света, че филмът е заснет без пари, специалистите си мислят, че се правим на интересни. Очевидно никой не намира филма за беден – нито визуално, нито постановъчно. Ние знаем как е постигнато това – с приятели. Единственото, което можехме да направим, за да им се отплатим, беше да идем заедно на световната премиера на филма на фестивала в Сан Себастиан. Много е хубаво да се изправиш пред хилядна пълна зала и да кажеш – ето това са приятелите, с които направихме този филм. Залата дълго ръкопляска. Защото всеки на тоя свят знае какво е да имаш приятели, на които можеш да разчиташ. С пари всеки може. С приятели е по-сладко. 

Имаше ли неочаквана или изненадваща трудност, която наложи промяна на сюжета в “Сестра”?

Единствената промяна в сценария на „Сестра“ стана заради Иван Бърнев. Имаше във филма роля, написана специално за него. Иван обаче имаше ангажимент за този период и не можеше да участва. Тогава решихме, че като няма да е Иван, по-добре ролята да я няма. Той е толкова голям артист, че нищо не може да го замени. Заради това обединихме онова, което се случваше с неговия персонаж, с друг образ – този на Асен Блатечки. Струва ни се, че образът на Асен спечели. Като говоря за Асен, работата с него си беше истинска трудност. Най-вече поради почитателите му, които го спират на всяка крачка. Струва ми се, че не остана човек в Троян и околността, който да не се е фотографирал с него. Чуден актьор е – за нашия филм качи десет килограма – трябваше да изглежда като истински селски дерибей от троянско. Сценарият беше написан за няколко дни, докато бяхме на фестивал с „Жажда“ в Цюрих. Но дето Цюрих, там и Троян. Иначе казано:  сценарият си работеше с швейцарска  точност, по троянски маниер. 

Филмът е дълбоко обвързан с темата за семейството. Героинята на Светлана Янчева е едновременно баща и майка, а двете сестри са в един неспиращ конфликт помежду си, който не може да бъде контролиран. Как успяхте да уловите тази толкова специфична междуличностна динамика?

Опитвам се да гледам около себе си и да „крада живот“. Каквото не мога да открадна, то само идва при мене. Освен това съм от хората, които са като магнит за всякакви човеци, които мрат да ме засипват с истории. И понеже сам търпелив слушател, историите направо се леят.  „Слушай и само записвай. Записвай го просто и честно, тъй както просто го пее народът… “. Не съм го казала аз. 

За да може един зрител да почувства това, което гледа, е необходимо режисьорът да се е докоснал до всички други музи на изкуството и да знае как да ги съчетае. Кои са филмите, режисьорите, книгите, музикантите, които ви вдъхновявят като артист?

Вдъхновява ме възможността да гледам Зубин Мета, докато дирижира. Изнасят му един стол на сцената, той сяда. Виждаш възрастен човек, който едва ходи. След това вдига палката, оркестърът засвирва и този 85-годишен човек полита над пюпитрите, пробива тавана на филхармонията и е някъде в небитието. 

“Сестра” се появи в състезателната програма на многобройни международни фестивали. Как беше посрещнат филмът извън страната? Коя беше най-интересната рецензия, която получихте?

Още след първата си прожекция „Сестра“ беше продаден  за разпространение във Франция и Китай. По програма на френското правителство пътувахме с филма из дълбоката френска провинция. Впечатляващо е, че в села с по 700 жители има кина, оборудвани с Долби Атмос. Още по-впечатляващо е, че в село от 700 жители на прожекция на „Сестра“ идват сто човека, при това в осем и половина вечерта – 15 процента от населението на селото! Представете си как отивате в село Люляково, община Генерал Тошево и на прожекция на френски филм идват 100 човека. (Да ме прощават жителите на Люляково, току виж ме опровергали, ама не ми се вярва.) Просто във Франция да достигне културата до всеки, е държавна политика. Това е възпитало публика, която приема света на другите и се опитва да го разбере. Когато в десет часа вечерта, след прожекция във въпросното френско село, някой от публиката захване разговор за цветната драматургия на филма, ти се иска да  се ощипеш. Не сънувам ли? За нашия филм ли става дума? И това тук и сега ли се случва? Но пък в това се състои прелестта да правиш филми. Да се учудваш на света. И на себе си. 

Защо толкова късно достигна всъщност до българските зрители? 3 години след завършването си.

Всъщност филмът обиколи вече половината свят – продаден е в над 30 страни. В България също имаше прожекции, но „официално“ тръгва сега. Официалните неща невинаги са най-важните. Вие, например, колко често си носите „официалните обувки“?  

И последно – ако можехте да изберете само три думи, как бихте описали “Сестра” на бъдещите зрители?

Весел. Тъжен. Личен.

Въпросите зададе Александра Иванова