Ще я разпознаете от хитовия късометражен филм „Попей ми“ или от „Ятаган“-а на Андрей Андонов, който акцентира върху абсурда в реалността. В късометражната продукция на Ваня Бойчева „Силвия иска да играе“, подкрепена от Национален фонд Култура, актрисата Силвия Станоева показва на зрителя какво е да си артист на сцената на девет хиляди километра разстояние, или казано на географски-асоцииран език: на един Рим разлика от София. Какви са трудностите за актьора в чужбина и каква е италианската публика по душа – прочетете в интервюто на Kinobox Bulgaria.

С какви препятствия е осеян пътят на актьора в чужбина?

Абсолютно всякакви! Най-вече битови и финансови, защото Италия е една много по-скъпа страна от нашата. Другият проблем е, че италианците имат доста затворен актьорски кръг и няма много роли за източноевропейци. Съществуват всякакви предразсъдъци, които не са явни, но въпреки това се усещат в определен контекст и ситуации.

По различен начин ли италианската публика приема чуждия за тях артист?

Някои италианци дори не са запознати с България и в тях не се предизвиква никакъв интерес. Други обаче реагират с учудване, със сигурност сме интересно явление. Не се сещам за друга млада българска актриса, която да работи в моята насока в Италия. В същото време не съм попадала в ситуация на дискриминация.

В италианците липсва силна критика и това се забелязва във всичко. Публиката се впечатлява на по-дребни неща, радва се истински на малкото. Обичат да дискутират и да изказват собственото си мнение по различни теми, харесват реториките и ходят на театър с цялото си семейство. Изпитват радост към живота и са емоционални – това се забелязва на всички културни събития.

Живели сте в Америка, Англия, сега и Италия. Какво взима актьорът със себе си, когато решава, че ще преследва своята мечта другаде?

Трябваше да изоставя един живот в София и от него взех няколко чанти, а декора на спектакъла си оставих в София в едно мазе. Пристигнах в Рим с купчина дрехи, няколко любими книги и опакованите ми награди – награда Икар, награда от Китай, Статуетка от номинацията на Стоян Камбарев. Не бих си позволила да се местя често в нови държави – стресът е голям. Трябва да положиш усилие и да дадеш време на себе си и новата среда. Преместването ми тук беше много освобождаващ момент, особено първите шест месеца от престоя.

Силвия на живо е и Силвия в късометражния филм на Ваня Бойчева. В свое интервю разказвате, че зрителите могат да ви видат такава, каквато сте извън пудрите и костюмите на сцената. Защо избрахте да се „освободите“ именно в Рим?

Градът ми направи впечатление още с огромната си красота. През първото ми посещение в Рим през 2014 г. бях на обучение със световноизвестната Ивана Чабек, която е треньор на актьори и е работила с артисти от ранга на Брад Пит и Хали Бери. Дойдох тук, за да посетя едно нейно двудневно обучение, и попаднах в кръг от актьори, които те приемат, говорят с теб, искат да се забавляват и са харизматични. Почувствах, че мога да принадлежа към този свят и ми допадна. В България не ми се беше случвало да се почувствам толкова приета.

За кратко време създадох много контакти, което в България ми се струваше по-трудно. През 2019 г. отново се върнах за представление на Ивана Чабек, като от това пътуване се роди идея за сценарий, който разработвам. През първия локдаун също пътувах до Рим и това ме вдъхнови да направя моноспектакъла „33“. Всичко, което бях изградила до онзи момент, ме водеше към Италия. Намерих агент и преподавател по актьорско майсторство и започнах да създавам своя нов свят.

Филмът показва обикновения живот на необикновеното желание да играеш пред камерата или на голямата сцена. Можем ли да кажем, че “Силвия иска да играе” е също огледало на живота на актьора и предразсъдъка на публиката към него?

Със сигурност е отражение на живота ми – откровен, показва моята уязвимост, вдетиненост. Живот на артист без грим и специални прикрития, за да се види ежедневието на човек, който се своята работа и начина на себеизразяване.

Идеята на Ваня беше филмът да е по-глобален и да разглежда душевността и преживяванията на един артист. Не само като актьор, а като човек, който иска да е свободен, да е мечтател, да прави нещата със сърце. „Силвия иска да играе“ показва чистото и детско желание да бъдеш артист.

С какво значение са моноспектаклите „33“, който споменахте, и „Дневник от войната“ за „Силвия иска да играе“?

Те са гръбнакът на филма. От „33“ тръгна идеята за „Силвия иска да играе“, тъй като последното изпълнение на този моноспектакъл беше непосредствено преди преместването ми в Рим миналата година. В него се говори и за Париж, и за Рим.

Ваня дойде на това финално представление и ѝ се роди идеята за кратък филм, който да се завърти около моя персонаж. Тогава завършвах „Дневник от войната“ – текст, свързан с Париж. Отидох именно там, за да проуча, защото моноспектакълът е вдъхновен от смъртта на френския актьор Гаспар Улиел и дори във филма на Ваня има кадри от гробището.

Съществува ли нещо, което веднага може да възбуди творческата енергия у вас – рутина или пък изживяване, мисъл, дума?

Абсолютно всичко, артистът по рождение е впечатлителен. Живея живота си най-добре, когато творя. С времето осъзнах, че съм най-пълноценна, когато съм във фазата на създаване. Любовта поражда любопитство, любопитството поражда вглеждане, а то поражда творчество. Превъзмогнах трудния период в Италия с писане, започнах да измислям сценарии. Така се родиха редица преживявания. Дори трудностите могат да ме зареждат. Творчеството е единственият начин да функционирам.

Ако животът ви беше моноспектакъл, какво заглавие щеше да носи той?

„Едно чудновато птиче“ – представям си нещо малко и странно, което изглежда шарено и уязвимо, но в същото време притежава много сила. Със сигурност много артистично птиче.

Интервюто проведе Боряна Стефанова.

Снимки: Ваня Бойчева, IMDB