24 май – ден на светите братя Кирил и Методий, на българската азбука, просвета и култура и на славянската книжовност! В духа на празника от KinoBox решихме да отправим един по-алтернативен поздрав към всички ученици и учители. Тъй като слушаме колко безхарактерни стават учащите с годините, ще им покажем лошия визуален пример какво означава да си различен. А за преподавателите, редовно подложени на критики, ще посочим какво вдъхновение могат да бъдат, благодарение на своята работа и отдаденост. Това обаче не е класация на филми. Заглавията са подредени по хронология на премиерите. Чувствайте се напълно свободни да допълните списъка с вашите предложения най-отдолу в коментарите.
Бунтовник без кауза (1955), реж. Никълъс Рей
Джеймс Дийн отбелязва три филма в своята биография, преди да си отиде трагично в автомобилна катастрофа едва на двайсет и четири. Въпреки това и до днес се носят легенди за него из Холивуд и продължава да е едно от най-разпознаваемите лица на американското кино. Истинска икона, която блести най-ярко в „Бунтовник без кауза“, където играе чувствителния и смел гимназист Джим Старк. Сюжетът представя младежката страст за живот, заедно с порива да се преструваш на безстрашен дори и смъртта да върви срещу теб. Връщайки се отново към Дийн, мелодраматичният му поглед и червеното сако, с което е облечен, съвсем заслужено са считани все още за култови. Влиянието на „Бунтовник без кауза“ на поколението от 50-е и 60-е надали вече се усеща толкова силно, но той остава един млад по своему филм за вечно неразбраните тийнейджъри.
400-те удара (1959), реж. Франсоа Трюфо
Някои ще определят Френската нова вълна като течение в киното, изискващо изпитателно търпение от зрителя и доза самоцелна претенция. Вероятно това е един от факторите „400-те удара“ да се отличава сред останалите филми, продукти на петдесетте и шестдесетте години на миналия век. История за порастването, която не размахва пръст и не раздава шамари на главния си герой, невръстно момче, търсещо своето място в обществото. Антоан е оставен да се скита сляпо из улиците на Париж и да си търси белята, без да дава вид на невинен. Точно в сцената, в която бива разпитан, той показва истинското си лице на престъпника, възпитан от училището и семейната среда. Това е и едно от най-честните актьорски изпълнения, заснемати някога – Жан-Пиер Лео е съвършен в ролята. „400-те удара“ влиза в графата „задължителни“ освен за киноманите, то и за всяко хлапе, което се чувства отритнато. Една ограда разделя училището от улицата и в даден момент всеки младеж избира къде ще се чувства по-свободен. Последствията от действията обаче ще натежат върху възрастните около него.
Кери (1976), реж. Брайън Де Палма
Първият издаден роман на Стивън Кинг попада в ръцете на майстора Брайън Де Палма и резултатът се превръща в един от най-влиятелните хорър филми. Още от самото начало става ясно, че преходът от момиче в жена за Кери няма да е лесен. Подигравките на съучениците ѝ я преследват, а в случай че стихнат, то е затишие пред буря. Вкъщи майка ѝ я притиска със своите крайно религиозни виждания, пречейки допълнително на нейната адаптация към поколението си. Една нова способност обаче ще промени живота на Кери завинаги – телекинезата. Парадоксално именно това паранормално отклонение ще ѝ даде шанс за поправителен в гимназиалниалната социална йерархия. Както жанрът предполага, много кръв ще се наложи да се пролее, за да успее тийнейджърката да спечели уважението на околните. Сиси Спейсик в главната роля ще ви накара да затворите очи на няколко пъти от ужас, а Пайпър Лори (майката на Кери) – да настръхнете. Вече на почти петдесет години, нивото на адреналин в класиката на Де Палма остава на необикновено високо ниво, макар и някои специални ефекти да не са толкова плашещи, както през седемдесетте.
Опасно привличане (1989), реж. Майкъл Леман
Когато си в детската градина или основното училище – не знаеш нищо. Когато си в университета или в работата – също си напълно объркан. Когато си в гимназията обаче, тогава си непонятно наясно с всичко. Горе-долу така разсъждава голяма част от тийнейджърите в класическата черна комедия „Опасно привличане“. Особено ако носят името Хедър, с което си гарантират място на върха на хранителната верига. Те знаят кой е готин, кой е опасен, кой е задръстен, кой е популярен… Етикет се лепи на всеки. И когато се появи изключението, Вероника (изиграна от Уинона Райдър, само на 15 години в началото на снимките!), която всъщност се опитва да не зачерква никого, проблемите са неизбежни. Още повече, щом момичето изпита необяснимо увлечение по Джейсън, аутсайдера с душа на сериен убиец. Докато възрастните и медиите наоколо цинично се чудят защо толкова младежи намират спасение в самоубийството, то трагедиите не спират. „Опасно привличане“ беше толкова изпреварил времето си успех, че от Парамаунт решиха да го осъвременят (и омаскарят) под формата на мини-сериал. Стойте настрана от тази версия и заложете на смелия, коварен и цапнат в устата оригинал.
Обществото на мъртвите поети (1989), реж. Питър Уиър
„Carpe Diem“, или преведено „Улови момента“, е забележително простичка, но и изключително важна реплика, която всеки млад човек трябва да чуе поне веднъж през живота си. Още по-добре, ако му бъде споделена от Робин Уилямс. Великият комик влиза в ролята на учител за пример, който ще постави учениците и предмета си на първо място. Готов е да застане срещу „традиционните“ методи за обучение. Не че в тях има нещо сбъркано, просто не намира нищо страшно в това да разнообрази с нестандартното. И точно тази ексцентричност ще окаже най-силно влияние върху младежите. Момчетата в класа успяват да съзрат момента и да го уловят здраво. Да стъпят върху чина си и гордо да извикат думите на вечния Уолт Уитман: „О, капитане! Мой капитане!“, защото това не е вече начало на стихотворение, а боен вик! Действие в знак на признателност към добре свършена работа от преподавателя. Напомняне, че за неговия труд не се съди толкова по оценките в бележника, колкото по личностите, които е помогнал да създаде в обществото.
Матилда (1996), реж. Дани Де Вито
Матилда е запленено от книгите дете, настрани оставено от семейството си, заради тази своя страст. Един ден, поради особено стечение на обстоятелствата, открива друга своя вълшебна дарба – телекинезата! За разлика от Кери обаче, Матилда е случила на компания. Госпожица Хъни е символ на учителя, който почти всеки от нас е срещал, но осъзнава влиянието му чак след години. Училищната среда е изпълнена с предизвикателства, изразяващи се както в хората отвън – родителите, упорити или неглижиращи; така и в тези отвътре – директори и ученици. В целия този хаос най-ценната връзка се получава, щом ранният талант срещне подходящия настойник. Бих препоръчал естествено да се обърне първо внимание на книгата на Роалд Дал (също и сценарист на филма), преди да се посегне към адаптацията на Дани Де Вито. Същевременно, за по-нетърпеливите, този вълшебен час и половина ще ви предизвика да преоцените училищните си години. Поне не сте си имали работа с Агата Трънчбъл!
Училище за рок (2003), реж. Ричард Линклейтър
Понякога във „второстепенните“ предмети учениците изпитват най-голямо удоволствие от училището. Надали учителите по математика или география могат да си позволят лекомислия безнаказано. От друга страна, музиката е идеалният предмет да демонстрираш индивидуалност. Какво друго остава, когато ти преподава самият Джак Блек. В случая героят му се казва Дуи Фин, но няма такова значение – харизматичният актьор открай време избира роли, които са му близки по характер и/или които ще го накарат да се забавлява. В „Училище за рок“ той заразява група ученици със своята фанатична любов към музиката. Не че Дуи Фин е преподавател, всъщност е провалил се китарист, но това не представлява пречка, за да научи децата на „Лед Цепелин“, „Дийп Пърпъл“ и „AC/DC“. Те ще му върнат жеста, като му позволят да открие нов смисъл в живота си. Един филм за цялото семейство, който ще допринесе за доброто настроение до самите финални надписи.
Лошо възпитание (2004), реж. Педро Алмодовар
Това е най-трудният филм за препоръчване от тази селекция. Педро Алмодовар е име, което е без аналог в света на киното. В „Лошо възпитание“, един от най-личните му филми, надминат в това отношение само от „Болка и величие“, испанският майстор разказва за Игнасио – вероятно най-ужасяващит му герой с най-трагична история. Момче, отгледано в религиозно училище, превърнало се в жена-наркоман. Показва, че за да се стигне от една крайност до друга, не е редно да се върви в права линия. Необходимо е просто да се нарисува кръг. Започвайки от неговото начало, щом се стигне до края и фигурата е пълна, се открива заключението – тези две, уж противоположни страни не са далечни една на друга, напротив – допират се опасно близо. Изключително трогваща драма, която доказва до какви последствия могат да доведат свирепите, арогантни намерения на всеки, неспособен да приеме и помогне на различния.
Предимствата да бъдеш аутсайдер (2012), реж. Стивън Чбоски
Не оставайте с лошо впечатление от съдбите на героите във филмите по-горе – това да си сред изолираните в училище, не води непременно до края на света. Понякога именно такава незабележителност помага за създаването на приятелства, които ще надживеят тези наситени с емоции години. Чарли (Логан Лърман) е добър пример как вечното поглеждане назад разсейва от това да живееш в настоящето и самият той скоро осъзнава колко антисоциално е поведението му. Тогава се появяват Сам (Ема Уотсън) и Патрик (Езра Милър) и променят живота му. Приемат го с всичките видими и невидими недостатъци. Позволят му да ги опознае, да ги обича, да ги оцени, макар и по свой по-особен начин. Режисьорът, сценарист и автор на книгата Стивън Чбоски внимателно улавя младежките тревоги и страхове, както и несъзнателната егоистичност, произлизаща от желанието за доказване – както на себе си, така и на хората, за които те е грижа. „Предимствата да бъдеш аутсайдер“ надали отвъд носталгичността си би бил оценен подобаващо, но за всеки гимназист е стойностен час и половина, в който да се припознае.
Юношество (2014), реж. Ричард Линклейтър
Достойният завършек на тази селекция е най-близкият до съвършенство филм за порастването. Заснет в повече от дванайсет години, „Юношество“ улавя в себе си чара на това да си „обикновен“ – семейните драми, първите влюбвания и разочарования, несигурността в избиране на професионална кариера, но най-вече – съзряването на дете в момче и на момче в мъж. Главният герой, Мейсън, е едва на шест години, когато го виждаме в откриващия кадър. Близо три часа по-късно, когато се сбогуваме с него, той е далеч от детството, правейки смело първите стъпки в университета. Изумително кино постижение, прекрачващо границите на възможностите за разказване на истории на голям екран, което си заслужава всяка минута от епическото си времетраене. „Юношество“ е номиниран за шест награди Оскар през 2015г., като Патриша Аркет прибра отличието за поддържаща женска роля. Линклейтър определено рискува много, но резултатът е амбициозен филм, какъвто надали ще може да бъде направен някога отново.
Всичките текстове на Момчил Драганов можете да намерите тук.
Снимки: Wizarding World
