Този е труден. За гледане, за мислене, за писане… дори е труден за започване. Началото му навярно ще отблъсне много хора и може би така е редно – когато филм има дързостта да заяви още с отварящите си надписи, че не е за всеки, тогава хората, които останат след тях, заинтригувани и поне малко шокирани, са правилната публика за него. Но аз лично бих искал всички да се задържат, въпреки че знам, че е невъзможно. Не живеем в перфектен свят, можем само да мечтаем за него, нали така?

По същия начин и ‘Хищници в мрака’ (2016) не е перфектен филм. Мнозина смятат, че този начален монтаж е артистична, тематична и естетическа грешка. Други – че е самоцелен. Трети пък се прехласват по подривната му, анархистка провокация и недостъпна дълбочина. Е… аз просто мисля, че е изумителен начин да започнеш филм, който се занимава с човешката красота, човешката грозотия и размитата граница между двете. Ако не друго, то поне никога няма да го забравите…

Травмата на миналото

Най-общо казано, ‘Хищници в мрака’ е психотрилър. Той притежава почти всички характеристики на жанра – психологическа дълбочина, съспенс, престъпност, мистерия, насилие и цинична обреченост. Това, последното, се излива с кофи върху зрителя от първия миг, в който зърнем дълбоко нещастното и преждевременно състарено от тежък грим лице на Сюзан Мороу (Ейми Адамс) – главният персонаж, през чиито дълбоко субективни очи ставаме свидетели на целия сюжет. Но филмът е много повече от просто поредната криминална история, изпълнена с психически и физически измъчени хора. И едновременно с това – много по-малко. Защото никой пистолет и никой труп в него не е истински.

Всъщност, през цялото време, Сюзан чете книга. В хода на два часа филм, чиято история се разгръща в рамките на един протяжен, самотен уикенд, изпълнен със спомени, разочарования, съжаления и страхове, тя лежи, чете и мисли. И това е всичко. Една дълга ретроспекция, провокирана от нещо отдавна закъсняло, което винаги е идвало към нея от мига, в който е взела едно дълбоко съдбоносно решение за бъдещето си преди 20 години.

Бившият съпруг на Сюзан, наречен Едуард (Джейк Джилънхол), ѝ изпраща първия си завършен роман, посветен и отчасти кръстен на нея, и от мига, в който тя разтваря книгата, призракът на миналото, което Едуард олицетворява, започва да витае опресивно над главата ѝ. Очевидно е, че споменът за него носи тежест със себе си, но не е и изцяло неприятен – има тъга и копнеж там, и нещо недоизказано, скрито дълбоко зад тъжните очи на Сюзан. Има нещо, което никога няма да си отиде, колкото и тя да отвръща погледа си, защото винаги е било там…

Интерпретация на травмата

Удоволствието на ‘Хищници в мрака’ се намира в загадката му и е изключително трудно да говориш за филма, без да задълбаеш в нея. Същината му се крие в символиката и алегорията, с която героят на Едуард е пропил страниците на своето унищожително трагично и изпълнено с насилие произведение. Истински доброто изкуство често произлиза от безмерна тъга и неразрешима травма и понякога успява да я изсмуче от вените на създателя си като отровата, която е… но по-често просто я екзорсира само за миг. Издърпва демона от тялото на писател, музикант или художник и го размазва грозно и величествено, дръзко и ужасяващо, и понякога – безкрайно красиво по белия лист, за да даде на собственика си минута покой и може би дори гордост. Но по някое време, скоро, демонът променя лукаво формата си и се намъква обратно в плътта му (която, както знаем, е слаба), ровичкащ, за да стигне отново до душата отдолу и цикълът да започне за пореден път.

Всичко в романа на Едуард, също кръстен ‘Хищници в мрака’, е плод на този демон и той е грандиозно размазан и обагрил с черната си кръв всяко събитие и всеки герой в него. Връзката между главните персонажи в истинския живот на филма и във фиктивния живот на романа са директни, но най-впечатляващите му творения са двамата по-енигматични поддържащи персонажи, едновременно противоположни в характерите и намеренията си, но и подобни в методите си.

Първият от тях, социопатичният реднек Рей Маркъс, е изигран от неузнаваемия Арън Тейлър-Джонсън, който напълно заслужено получи награда Златен Глобус за ролята си. Рей представлява всичко най-ужасяващо и брутално, което може да се случи на един чувствителен, уязвим и любящ съпруг. Той е антиподът на цивилизования мъж. Антисоциален, похотлив, агресивен, първичен, той е всъщност То – фройдисткият кошмар на всеки образован, интелигентен човек, движен от отговорността на супер-егото си. Обикновените хора нямат никакви защити срещу подобна деструктивна сила. Но въпреки първобитността си, Рей Маркъс е събирателен образ на тъмните страни на няколко души и точно тази ужасна комбинация го превръща в хиперболизирания кошмар, който представлява и който се молим никога да не срещнем някъде по пътя ни през нощта.

Но всяко действие има равно по големина и противоположно по посока противодействие, и за всеки митологичен злодей има по един митичен герой. Когато деликатният и слаб Тони (отново един съкрушителен Джейк Джиленхол, в двойна роля) попада на деструктивната сила на природата, наречена Рей Маркъс, на сцената излиза най-мъжкото, най-стабилно и най-могъщо нещо, което един съсипан мъжки (или е момчешки?) ум може да измисли – двуметров шериф/каубой, готов да търси справедливост и отмъщение на всяка цена.

Детектив Боби Андес е изигран с магнетична заплаха от винаги потресаващо добрия Майкъл Шанън – нежния гигант с налудничавия поглед и лице, способно на толкова необуздан гняв, че мнозина от актьорите, с които е работил, се страхуват от него. Боби Андес е всичко, което Тони никога не е бил и никога не би могъл да бъде – защитникът на онеправданите, олицетворението на праведно възмездие и сурова, истинска мъжка сила. За тази роля Майкъл Шанън беше номиниран за Оскар, но нюансите на играта му са твърде деликатни, а филмът – твърде противоречив по грешния начин, за да печели награди, колкото и да ги заслужава…

Травмата на настоящето

Докато писателят Едуард екзорсира своите травми на листа, една друга, по-деликатна и по-интимна травма се разиграва в живота на Сюзан и тя е свързана с неговия роман. Някои истории те разтърсват. Някои те променят до края на живота ти. Изкуството е способно да провокира невероятен катарзис в душите, настроени на правилната честота за приемането му. Равносметки биват направени, чувства биват почувствани, които са истински, макар и провокирани от измислици, а нереални съдби биват изживени сякаш са твоята собствена, ако успееш да се свържеш правилно с нечие произведение. Ако то е написано с искреността и болката, която заслужава. И особено – ако е написано за теб самия.

Сюзан не е лишена от истинска трагедия, болка и безсмислие в настоящето си, но голяма част от тези чувства са директен резултат от съдбоносните решения от миналото ѝ. Но истински опасна е другата част – тази, за която тя целенасочено не мисли всеки ден и която отбягва, опасявайки се, че ще я смаже, ако ѝ обърне нужното внимание. Тази част все някога избива на повърхността при всеки от нас, подтикната от случаен стимул или просто от мъдростта, натрупана през половин изживян живот. А когато тя не е достатъчна, същият този живот има навика да се завърти и усуче така, че да те сблъска лице в лице с това, от което си бягал през цялото време. И за хора, отдадени на емоциите и изкуството, но забравили, че това е втората им природа, фаталният куршум обикновено е именно истински емоционално изкуство, създадено да уязвява, да наранява, да убива. Да причинява неизлечими травми…

Грандиозността на интимната трагедия

В същината си, ‘Хищници в мрака’ е камерен филм за чувствата на двама души. Нищо не зависи от техните чувства, освен техните съдби. Залозите са възможно най-ниските – щастието и нещастието на един мъж и една жена. Но всичко в начина, по който брилянтният сценарист и режисьор Том Форд е заснел своето произведение и по който композиторът Абел Корженьовски е оркестрирал музиката си към него, говори за пищност, трагизъм и прелестна обреченост. Форд има опит с интимни трагедии след също толкова силния си дебют през 2009 г., наречен ‘Самотен мъж’, а Абел е виновник за музиката към преувеличени готически съкровища като сериала ‘Викторианска история’ (2014-2016 г.). Тяхното плашещо добро взаимодействие придава на ‘Хищници в мрака’ качество, което липсва в почти всеки филм за разрива между двама души – възможността да почувстваме истински раздирането на сърцето, което Едуард е почувствал преди 20 години, и ужасяващата парализа на самотата, която Сюзан чувства сега.

Навярно на всички, които четат тези редове в момента, някой някога им е разбил сърцето. Ако не е така, значи малцината, които не могат да се похвалят с това, са истински щастливци. От друга страна, може би това събитие тепърва ги очаква – нещо, навярно дори още по-плашещо от това вече да ти се е случило. Всеки, който е изпитал тази болка, знае колко е трудно тя да бъде предадена в звуци, думи, изречения и действия на когото и да било друг. Тя си е за теб. Само ти я познаваш истински, само ти я разбираш изцяло. Може да е банална, като болката на всеки друг, но си е твоята и никой никога няма да я почувства, не и наистина. Но има книги и филми като ‘Хищници в мрака’, които те доближават малко по-близо до това да разбереш, истински да разбереш какво си причинил на някого и какво е било причинено на теб. И това знание не може да бъде забравено.

Изоставянето създава чудовища

Обикновено след всичко изписано, след всичко изговорено и екзорсирано, остава пустош. Различно е от мир. По-близо е до празнота. Изкарваш го, за да не е в теб и да отиде някъде другаде. Точно това е направил и Едуард. Но решението, което е взел след последната поставена точка или по време на екзорсизма си, е огромно и съдбоносно, и провокирано от най-мрачните дебри на човешката душа. Провокирано е от неутолимата нужда и жажда за възмездие, което, ако имахме в животите си или в самите нас по един истински, пълнокръвен детектив Боби Андес, който да се бори за справедливостта, която животът уж ни дължи, може би щеше да ни помогне да продължим напред по-лесно и по-бързо. Уви, детектив Боби Андес е измислен персонаж, затова остава на всеки от нас да се бори за себе си, както и когато и да узрее за борбата.

Но в процеса на тази борба е толкова лесно да се изгубиш… защото, „който се бори с чудовища, нека внимава сам да не се превърне в такова.“ И цикълът на разбитите сърца продължава, без ясна посока и край, когато единственото, за което наранените и изоставените мислят, е – справедливост, справедливост за мен и моята болка. Справедливост, и смисъл, и край. Няма такова нещо, защото всяка болка по природа е безсмислена. Остава само да се научим да живеем с нея.

*

Всички материали на Ивайло Сарандев можете да намерите тук.

Снимки: IMDB