Дълбоко в сърцето на човечеството, заровено под слой върху месест слой, до един изградени от…

Октомври е тук. Просмуква се бавно в кората на дърветата и изцежда зеленото от жилите на листата им. Рее се из въздуха и гали с влажните си пръсти белите летни памуци в небето, втежнява ги и ги напоява обилно с обещания за дъжд. Постепенно изстудява пръстта, за да може всичко нетрайно да умре, с излючение на шепата силни създания, които виреят триумфално в сезона на залеза – упоритите хризантеми, влюбените елени и забравените призраци.

Филмите, които Джеф Никълс създава, са написани на дълбоко човешки език. Отчасти защото самият Никълс го разбира на едно съкровено и интуитивно ниво, отчасти защото няма нищо за разбиране – те трябва просто да бъдат почувствани, тъй като важното в тях се крие не в това, което се случва, а именно в тези тихи паузи, когато хората не говорят и не действат, а просто са.

„Опенхаймер“ е дванадесетият филм на Кристофър Нолан и първият му сценарий, конструиран от първо лице единствено число, ако не е и първият заснет филм в историята на киното, изцяло написан от гледната точка на своя главен герой. Това е дълбоко интимен и субективен филм, предназначен да се гледа през хлътналите, съкрушени, кристално-лъскави като топчета очи на Робърт Опенхаймер (феноменалния Килиън Мърфи), подобно на други две полубиографични истории в последните години – недостъпния и измамен „Манк“ (2020 г.) на Дейвид Финчър и интровертния и съкрушителен „Първият човек“ (2018 г.) на Деймиън Шазел. Повече от който и да е от тях, обаче, „Опенхаймер“ представлява едно пропадане в дръзкия, арогантен, вълнуващ, понякога фантастичен и омагьосващ, но много по-често кошмарен свят, който се крие в главата на този невъзможен за опознаване, енигматичен и сложен, дори за самия себе си, човек.

Едно е сигурно, обаче – при всички положения Том Круз бяга. И въпреки че неговата огромна сянка заплашва да дерайлира поредицата, която той създаде и поддържа с толкова много любов и ентусиазъм през годините, ние обожаваме да го гледаме, докато бяга. Защото той бяга, за да спаси киноиндустрията и киносалоните, бяга за нашето забавление, бяга от модерните технологии, докато ги използва, за да създава това, което вярва, че е истинско кино и най-вече – бяга от старостта.

След продължително и на моменти почти клинично изследване на собствените си натрапчиви вкусове и нездрави обсесии, достигнах до заключението че Дейвид Кронънбърг е любимият ми кино-Дейвид. Плътно зад него, заключени във вековна схватка за надмощие и контрол над неблагодарното второ място са воайорската перверзия на Дейвид Финчър и кошмарните съновидения на Дейвид Линч. Но дълбоко психологически наслоената, влажна и лъскава, месеста тактилност на Кронънбърг завинаги ще царува над всичко друго. Така че наистина – „да живее новата плът!“.

Обичам Уес Андерсън. Обичам начина, по който неговите филми ме карат да се чувствам. Обичам…

Как да пиша за този филм? Може би по следния начин: „Светкавицата“ е филм, който…

„Торбалан“, най-новият филм по негова история е по-скоро спиритуална адаптация на квинтесенцията на автора (която той разгръща изцяло с последвалите класическите романи, новели и разкази), отколкото директна адаптация на оригиналната фабула. Всъщност, историята на филма започва горе-долу там, където тази на разказа приключва…