Няма как да не се сблъскате с клишето „среща на кино“, така че е хубаво човек предварително да е намерил отговор на въпроса: „Кой е подходящият филм, за да спечеля сърцето на половинката си?“. Обикновено отговорът е някоя посредствена романтична комедия, надявайки се този избор да накара двойката да се забавлява, било то искрено, или за да се избегне неудобството от ситуацията.
От друга страна, един определен тип истории дебнат в очакване да ускорят пулса на зрителите, да ги накарат да си фантазират, че и те биха могли да попаднат в ситуация, подобна на тази от филма. Да им се представят герои, действащи необмислено, подчинени изцяло на чувствата си и в крайна сметка да достигнат кулминацията на любовта си покрай трагичния финал. След прожекцията влюбените ще имат възможност да размишляват върху видяното, да опознаят по-добре себе си, защото по време на филма са наблюдавали до какво може да доведе обсебващото, отчаяно, фатално привличане. В този смисъл киното провокира заключения, основани не на преживяното, а на почувстваното.
„Бони и Клайд“ (1967)
Несъмнено началото на този поджанр е „Бони и Клайд“, чиято премиера беше на 13 август 1967 г.. За първи път е показано толкова откровено как двама души, водени единствено от огромното си взаимно доверие и силна връзка, успяват да превърнат интимните си отношения в обществен ужас, сеейки хаос навсякъде, където минат. Филмът е базиран на действителен случай, което още повече засилва неговото въздействие. Може да бъде приет не само като любов, задълбочила се до крайност, но и като предупреждение за лудостта, неизбежно съпътстваща всеки, решил да обича. Защото това чувство е по природа животинско, не напълно хуманно.
Макар и излязъл преди точно шейсет и шест години, „Бони и Клайд“ се е превърнал във феномен, който продължава да вдъхновява. Малко са филмите, чиито герои са надхвърлили големия екран, превръщайки се в символ. Когато се споменат, дори и първоизточникът да не е познат, основната идея зад тези образи изскача веднага. Отличително във филма е пресъздаденото възприемане от страна на обществото, когато става въпрос за Бони и Клайд. Хората приемат насилието с илюзията, че тези бунтовници са способни да преобърнат цялата правна система, докато всъщност главните герои се хранят от своя егоизъм и адреналин от постоянното преследване. Случи ли се да са принудени да избират между себе си или някой друг, изборът е ясен.
„Опасни земи“ (1973)
Няколко години по-късно траекторията на този модел сюжети бива променена, обяснявайки невежеството на героите с тяхната младост. „Опасни земи“ е далеч по-тих от „Бони и Клайд“. Кит и Холи просто търсят себе си, не са съвсем сигурни какво правят и се оставят на интуицията си. Терънс Малик не се фокусира върху документалния аспект, а проследява неуверените младежи, поддаващи се на собствената си арогантност. Както и заглавието подсказва, не изследването на отношенията между двамата герои е от значение, а разбирането на цялата среда около тях. Един портрет на страховете на Америка, на това какви са децата на страната, в какво ги превръща обществото.
Въпреки времетраенето си от едва час и половина, „Опасни земи“ би се сторил бавен на някои зрители. Може би наистина се изисква търпение, преди да се стигне до вълнуващата част, когато виждаме Кит и Холи в действие, подобно на Бони и Клайд. Но темата не е престъпленията или въздействието на извършените грабежи и убийства. За друго става въпрос – постоянното бягство от убеждението, че целият свят е създаден само за да ти попречи да бъдеш с любимия човек. Именно затова трябва и да бъде наказан.
Заслепени от тази идея, Кит и Холи все по-често забравят за миналото си, когато все още не са се познавали. Сякаш тези години са били пропилени и не си струва да се помнят. Отдават се на партньора, усещат, че връзката не е само силна, тя надхвърля границите на нормалното. „Опасни земи“ е разказан от гледната точка на Холи и в тази уж идеална връзка постоянно си личат пукнатините, преди ситуацията да се усложни до крайна степен. Именно тогава раздялата се оказва единствен изход.
„Куийн и Слим“ (2019)
Един от най-актуалните примери за такъв тип истории е „Куийн и Слим“, към който първоначално бях скептично настроен. Все пак останах доволен, защото макар някои сцени да бяха познати (и следователно – предвидими), филмът намери начин да се открои. Двойката бегълци не е избрана по естествен начин, а по неприятно стечение на обстоятелствата. Проследява се развитието на случайното запознанство, което ще прерасне в страстна любов. „Куийн и Слим“ очаквано е най-пъстрият и динамичен от трите споменати заглавия. Прави опит да надскочи жанра си, като засилва политическата страна на сюжета. Решение, способно да се хареса на едни, но и да отблъсне други.
Мелина Мацукас, режисьор на филма, както отдава значение и на второстепенните персонажи, за да обогати средата на действие, така и не нарушава темпото. Заплахата в нито един момент не утихва, единствената цел си остава бягството към спасение. А междувременно двамата, чиито съдби случайно са се сблъскали, ще откриват нови допирни точки помежду си. Ще приемат, че са необяснимо свързани, че не трябва да се спасяват поотделно. Откриващата сцена всъщност не е запознаване с предполагаемата влюбена двойка. Тя показва обикновени хора, намерили се в социалните мрежи, решили да излязат на среща. Чак по средата на филма химията между тях се получава. Пасивният Слим решава, че предпочита да си „почине“ от гоненицата с полицията, като отидат с Куин в самотен бар. Ето така героите преобръщат първоначалните впечатления и се дава официално начало на истинската им, откровена любов.
Няколко последни заглавия, няколко последни думи
Интересът към вариации на криминалните „Ромео и Жулиета“ не изчезва. Тези съвременни трагедии привличат внимание не само заради сходните си опорни точки, но и защото карат не една или две двойки да се размечтаят как някой ден ще изпитат подобно чувство на пристрастеност един към друг. Подобни размисли остават само в контекста на метафората; ние завиждаме на любовта на престъпниците, не на начина им на живот.
Препоръчвам още няколко филма, които също си струват времето, ако сте харесали поне едно от горните три заглавия:
- „Телма и Луис“ (1991), реж. Ридли Скот
- „Убийци по рождение“ (1994), реж. Оливър Стоун
- „Кармен“ (2003), реж. Висенте Аранда
- „Не са ли тези тела свещени?“ (2013), реж. Дейвид Лоури
Всички текстове на Момчил Драганов може да прочетете тук
Снимки: IMDb
