Положението ни е несправедливо и до известна степен неутешимо. Уж сме на върха на хранителната пирамида, а се изяждаме едни други. Зъбите ни са остри като бръснач, минават през кожата, оставят следи. Очите ни светят в тъмното, досущ като фаровете на кола, която бърза, за да убива, газейки всичко по пътя си. Думите бодат, влизат дълбоко и внезапно в кожата, оставят без дъх. Най-потискащите страхове на днешното общество са събрани в тези изречения. Живеем в постоянно насилие и щом на едно зловещо престъпление му изтече срокът на годност, чакаме да дойде следващото. Не вземаме необходимите мерки. И така докато не настъпи поредният ужас, докато не се намери нова причина, която да ни държи будни нощем. 

Моменти, метафорични или буквални, от такива ситуации вонят като изгнил труп в пълнометражния дебют на мексиканския режисьор Алехандро Гонсалес Иняриту – „Любовта е кучка“ (какъвто е английският превод на филма „Amores Perros”, “Love is a Bitch”). Филмът е от 2000 г., преведен в България „Измамна любов“, дълъг около два часа и половина, бил е отхвърлен от основната конкурсна програма на фестивала в Кан, поради естеството на темата си. Твърде е агресивен и насечен. Особено в откриващите си минути подсказва колко труден е за гледане, макар все още нито една от трите истории да не е представена подробно.

Човек е онова, което е изгубил

Иняриту е наясно, че филмите му не са привлекателни за масовата публика. „Завръщането“ (2015) е изключение, но там притегателната сила на Леонардо Ди Каприо и Том Харди бе неустоима. „Любовта е кучка“ до известна степен е направо съвкупност от три отделни филма, зашити с невидими нишки помежду си от сценария на Гилермо Ариага. Главните действащи лица са все счупени герои, не несъвършени, но антипатични. Измамата се оказва присъща както на бедни, така и на богати. Това да лъжеш безмилостно близките си, е показано като човешка черта, без никакви наченки на нравоучение. Историите биват споделени, изводът от тях не е посочен с пръст, че да ти бръкне в гърлото. Кое идва първо – загубата на хуманност, изразявана в безразличие, ескалиращо в наслада от шокиращо мъчение над хора или животни; или егоизмът, който небрежно е бил възпитаван в обкръжението, я от изгубеното семейство, я от улицата. Въобще възможно ли е да се сложи някакъв знак между тези две мършави състояния, било то за равенство, или за предимство? В определени сцени се разиграват улични боеве между кучета. Само дето камерата не ги заснема, а хваща лицата на собствениците им, допреди малко насъскали песовете един срещу друг. И тогава зрителят вижда, че дори когато има блаженство у някого от собствениците от спечелените пари покрай победата, то зверовете не са на арената, а около нея.

Може би най-открояващият сблъсък отвъд катастрофата, която е буквалната среща във филма, е в последния половин час от дебюта на Иняриту. Зрителят вече познава Чиво (Емилио Ечевария) като характер. За тези, които не са гледали (все още) филма, ето един удачен пример: Рамиро (Марко Перес) е готов да застреля Кофи, кучето-златна касичка на брат си, ако не получи „своя дял“ от мръсно изкараните пари. По-късно очите на Кофи ще се огледат в друг пистолет – този на Чиво. Наученото куче-убиец, тъкмо се е възстановило от автомобилната катастрофа, събрало е сили и е решило да зарадва Чиво, разкъсвайки цялото семейство на клошаря от кротки улични помияри. На тази безмилостна агресия мъжът отговаря с поредица от заплахи и огорчение, но в нито един момент не се кани наистина да стреля. Склонен е да се съгласява да убива непознати срещу подходящо заплащане, но не и да дръпне спусъка за кучето. Защото знае, че то не е било убиец допреди няколко месеца. Било е научено да действа толкова брутално и Чиво нито му прощава, нито го оправдава, просто обяснява постъпката му.

Въпросният най-открояващ се сблъсък във филма е, когато Чиво се пречиства буквално и преносно. Измива се под душа. Бръсне се. Подстригва се. Слага си чисти дрехи, без да обръща внимание на заложниците в съседната стая. Единият е наелият го за извършване на убийство. Другият е жертвата. Той ги освобождава, оставя пистолет помежду им и си тръгва. Те могат да се изправят, да вземат оръжието и да го ликвидират, вдъхновени от обзелия ги яд, но Чиво знае, че няма да го направят. Озлоблението им един към друг, към предателството, което са извършили, ще ги ослепи напълно, няма да проумеят адекватно ситуацията и ще скочат веднага, подобно на две кучета, за да довършат врага си. Онзи, пуснал ги на арената, ще си тръгне свободен, а тези съвременни гладиатори ще се избият взаимно.

Колко тежи човешката душа?

Определено не е за всеки, но този тип кино, което вкарва зрителя в неудобни морални дилеми, трябва да съществува. Не бива да прескача екрана, а да си остане там, в свободните мрачни мисли. „21 грама“ (предполагаемата тежест на човешката душа) поставя точно такива спорни въпроси, които само в изкуството биха били позволени. Независимо разхвърления подход за разказване на историята, любим на Иняриту, преминавайки през филма от началото до края, все пак става ясно кой, какво, защо. Първият половин час е прекалено голям хаос, но в даден момент Гилермо Ариага е успял да хване здраво историята и да я напише, така, че да не се изгуби в забързания монтаж на Стивън Морайони („Трафик“ (2000г.)). 

За опорна точка на цялата идея е използвана крайната религиозност на хората в южната част на САЩ. И тъй като връзката между човек и Бог е изключително лична, тя се и тълкува индивидуално. Героят на Бенисио Дел Торо, Джак Джордан, има такава сложна връзка, в която той самият не е сигурен. Заради убийството на пътя, извършено от него, Джак се поставя в ролята на справедливо виновен. Разкайва се за стореното, но чак след като е избягал от местопропрестъплението. Няма свидетели. Жена му настоява да си остане вкъщи и да продължава да се грижи за двете си деца. Нищо че е отнел живота на други две, както и на нечий съпруг малко по-рано. Сега обаче Джак не е склонен да живее с такава тежка верига около врата си – на нея не виси кръст, виси смърт. Изобщо не се надява на опрощение, не заслужава такова. Завръщането в затвора и впоследствие излизането от там погубва окончателно смисъла на живота му. Отказва се да вярва. Изоставя семейството си. Отдава се на тих, мръсен и беден живот в евтин мотел.

Има подробност в извършеното деяние, която би накарала зрителят да изпадне в смут. Смъртта на онзи баща дава втори живот на иначе обречен на сходна съдба мъж. Сърцето на първия се пренася в тялото на втория. В „21 грама“ Пол Ривърс (Шон Пен) решава, че ще намери съпругата на спасителя си. Ще я опознае. И при добро стечение на обстоятелствата ще се опита да „върне“ мъжа ѝ чрез себе си. Изоставя жена си, към която и без това е охладнял, и внимателно дебне за своя момент. Вдовицата Кристина (Наоми Уотс) неусетно попада в този извратен капан. Съгласява се на ново начало с нов мъж, но не е съвсем начало, нито пък мъжът е нов. Тази двойка не е резултат на естествена, здравословна любов. Напротив, чувствата им са вторични и двамата герои не намират щастие заедно, а обща цел – отмъщение над убиеца. Порочният триъгълник на Кристина, Пол и Джак е хванат от Иняриту чрез камерата на Родриго Прието (работил и над „Любовта е кучка“) с изобилие от близки планове. Иняриту редовно използва лицето, имайки му сериозно доверие. Нарича го дори „карта“, достатъчна сама по себе си да предостави на публиката историята на въпросния персонаж. Белезите, бръчките, мимиките, все подробно показвани в изобилие във филмографията на Иняриту, са използвани като подсказки към характерите на онези, чиито съдби предстоят да се намерят (злополучно).

На ръба

11.09.2001. Страхът се превърна от лично възприятие в колективно. Появи се изразителна враждебност към непознатия и към чужденеца. Не че преди такива предразсъдъци не са изобилствали, но някак обещанията на живота към света за 21-ви век бяха различни. Ново начало. Рестартиране на системата. Издигане до неподозирани цели. Само за да се стигне до заключението, че нищо не се е променило. Животът продължава да тече в същото темпо с познатата си хладнина. Липсата на безопасност, ако не друго, се засилва, защото не се подчинява на разум, а на манипулирани възприятия. Не правя препратка към филма „11 септември“, в който единайсет режисьори, сред които и Иняриту, всеки от различна страна, представя как неговата нация е възприела тази трагедия в рамките на единайсет минути и девет секунди. Фокусът ми се измества години по-късно към „Вавилон“ (2006) (оригинално заглавие – “Babel”, намигване към Вавилонската кула), отражение на неосъзнатите психологически последствия от това да си на място, до което сам си се довлякъл, без да имаш представа защо. 

Отново по сценарий на Гилермо Ариага, този път физически пресечна точка между историите няма. Общото помежду им е един изстрел, донесъл след себе си поредица от злополучни събития. Функцията на оръжието е да убива. Иняриту много настоятелно грабва вниманието на зрителя с откриващите сцени на всеки свой филм – знае, че първите пет минути са определящи за цялото останало време. Затова във „Вавилон“ решава да представи първо екзотичния Мароко и едно нелегално търгуване с пушка в домашни условия пред погледа на деца, за чиито ръце ще е предназначена. Без да подозират по-късно, шепа американски туристи ще разберат за тази сделка. Тогава тяхната арогантност по време на пътуването из тази африканска приказка ще си проличи най-ясно. Отбивайки се през градче, където да бъде оказана помощ на жена от групата, пострадала от изстрела на оръжието, тогава бива доказано как тези чужденци не са там, за да опознаят Мароко. Какво е доказателството за арогантността на тези хора? В чуденето им как да си тръгнат възможно най-скоро от чуждата територия, изпълнена с непознати, пренебрегвайки борбата за оцеляване на някого „свой“.

А този „свой“, без да знае, е напът да загуби много. През границата на САЩ в посока Мексико профучава кола. В нея пътници са мексиканска бавачка и двете ѝ поверени американски деца. Тя се държи грижовно към тях, макар в конкретната ситуация да предпочита да не са около нея. Пътува за сватбата на сина си, ала намеренията ѝ за малко да се провалят, заради допълнителния ден, поверен ѝ от родителите, вследствие на инцидента им в Мароко. По този начин и децата ще опознаят родината ѝ. Да танцуват, да пеят, да празнуват – къде, ако не там, биха се научили на това? Но къде, ако не там, ще срещнат обезглавяване на кокошки, а на връщане – погледите на гринготата, кавгите, породени от буйния темперамент на двете страни… Целият този празник можеше да протече със съвсем различен завършек. Ако майката на децата не бе тежко ранена. Ако онези момчета не бяха стреляли с пушката. Ако пушката не им бе дадена като подарък, купен от магазин за играчки. Ако пушката бе останала при истинския си собственик в Япония.

Като се има предвид атмосферата, която създава Иняриту през целия филм, в даден момент се случва нещо наистина забележително. Наблюдавайки през прозорците на апартамент от висок етаж върховете на Япония – безкрайни светулки, мигащи от съседните сгради, красотата някак изчезва. След като до известна степен зрителят е опознал глухонямото момиче Чиеко Ватая (една от най-впечатляващите сцени във „Вавилон“ е именно с нейно участие – в дискотеката, където светлините я поразяват, звукът е недостижим, перверзното ѝ желание остава неизпълнено), дъщеря на въпросния собственик на онази пушка, предполагаемо привлекателната, панорамна гледка навява друго усещане. Няма красота, нито заслепяване. Само отхвърляне. В Мароко, Мексико и САЩ разделението те маркира на „свои“ и „чужди“, но какво става, когато си чужд сред свои?

Bi u nt ful, Biutyful, Biutiful…

Добротата е в природата на човека. Нито едно зверство не би ме убедило в обратното. В най-фаталния миг, най-непреодолимата драма, винаги тези, които са готови да помогнат, ще превъзхождат по брой онези, в най-добрия случай, стоящи безучастно. Не бива да се позволява един обществен провал да заличи всичко постигнато досега. Световният мир, с който бяхме свикнали, си отиде преди около година и половина. Интимните ни отношения претърпяха изпитание, затворени в ограничено пространство. Човекът не бива да се изправя срещу живота, а да успее да грабне и без друго ограниченото време, с което разполага. Не бива за да обичаш, преди това да си мразил. Нито за да прегърнеш, да си удрял. Но за да познаваш радост, трябва да си изпитал и тъга. За да знаеш кое е красиво, трябва да можеш да го различиш от грозното. Подобно на най-трогващия филм на Иняриту тази дума – красиво, „бютифул“ – няма особено значение как ще е изписана. Важен е нейният смисъл. Така, че щом бъде произнесена или написана, да успява да стопля. Да изпълва. Да обнадеждава. Да бъде изречена честно. С обич. Biutiful.

Всички текстове на Момчил Драганов може да прочетете тук

Снимки: IMDb