Октомври е време на призраци и чудовища. Номври – на цинични детективи и неразгадаеми мистерии. Студът на декември и януари превръща всички тези чудовища и техните преследвачи от въображаеми в прекалено истински и ужасяващо близки до нас. Но когато през февруари усетим първите наченки на топлина, все още плътно задушена от коравата обвивка на зимата, един друг суров, изпълнен с насилие жанр надига бавно глава, отърсва снега от периферията на шапката си и бавно се насочва към конюшнята, за да се подготви за път. Този жанр отново е изпълнен с убийци, но ги третира по различен начин. Той отново се занимава с вечната тема за изконното насилие в човешката природа, но този път обагрена от една непреодолима меланхолия, един копнеж по нещо старо и изгубено – вечната носталгия по простия, истински и наистина смислен начин на живот. С една дума – абсолютната романтизация на смъртта и миналото.

Или поне така е било преди. Преди Имало едно време на Запад (1968), преди Буч Касиди и Сънданс Кид (1969), преди Дивата орда (1969), преди Маккейб и мисис Милър (1971), и най-вече преди Танцуващият с вълци (1990) и Непростимо (1992) – два филма, които унищожават с ковашки чук удобните устои на жанр, създаден в едно по-семпло и… нека да го наречем класическо време на митологизация на насилието, на системен расизъм и на пренебрегване на истинската история на една кръвожадна държава, изкована от кръв и убийства. И днес ще поговорим именно за това – за Убийството на Джеси Джеймс от мерзавеца Робърт Форд (2007) – последният истински велик, едновременно традиционен и ревизионистки уестърн, продължаващ важната мисия на демитологизирането на Дивия Запад… както и може би най-недооцененият филм на всички времена.

Знаменитият и позорният

Някои неща се усещат плътни и значими. Имат непреодолимо присъствие и необяснимо влияние от първия миг, в който очите ти ги зърнат. Подобно на началния монолог, описващ един чужд и непознат Джеси Джеймс, който няма да видим, не и в този филм, някои неща ни влияят както той влияе на обкръжението си – „стаите изглеждаха по-топли, когато той беше в тях; дъждовете падаха право надолу; часовниците се забавяха; звуците се усещаха по-силни…“. Така се почувствах, когато преди близо десет години ми показаха този филм в един спокоен съботен следобед, който рязко и неочаквано се превърна в магически, още от първия кадър на препускащите облаци в небето над Мисури. Някои филми имат силата да видоизменят и подчиняват реалността около себе си – те са много малко, но този е един от тях.

Навярно част от причината за начина, по който ни влияе, е в лъжовността и в целенасочената мъгла, която обвива целия филм – обвива природата, хората, действията, мислите и най-вече – личността на обирджията и убиец Джеси Джеймс, който завихря всичко и всички около себе си. Самото заглавие, едновременно прекалено тромаво и превзето, някак нескопосано в парадоксално формалния си патос, също е лъжовно. То описва с прикрита ирония един известен герой и мизерния, опозорен злодей, който лишава света от величието му. Описва също така нещо неизбежно, фатално и категорично – от мига, в който Робърт Форд натиска спусъка, той е опозорен завинаги, дори и още да не го знае. От мига, в който младия Джеси много преди него е натиснал своя първи спусък, за да убие и ограби, той се е превърнал в легенда. Единственото, което ни остава, е да се опитаме да разберем защо две абсолютно еднакви действия водят до две коренно различни съдби.

Митът за Джеси Джеймс

Историята на Убийството на Джеси Джеймс от мерзавеца Робърт Форд не е важна. Резултатът не е важен – той е там, в заглавието, предизвикващ всички хора, които гледат филми, за да разберат какво става накрая, да не го гледат. Този филм няма нужда от хора, които се вълнуват от истории и грубо и безцеремонно ги отблъсква още с първото нещо, което те ще чуят за него. След като е отсял своята публика, той може спокойно да се разгърне, защото хората, които са останали за това, което има да каже, се вълнуват от идеи, а не от събития. Събитието в сърцевината на сюжета е тенденциозно и сензационно. Пътят, който ни води до него е банален и невпечатляващ. Решенията, които персонажите взимат, за да движат сюжета напред са неинтелигентни и пропити с комплекси, себеомраза, параноя и лицемерие. В рамките на два часа и половина ставаме свидетели на постепенно разпадане на бандата и измирането на сбирщина неуки, миризливи и елементарни мъже, обединени от култа към личността на един човек и от заблуденото си желание за слава, богатство и престиж. Защо тогава всичко в него се усеща толкова специално и уникално?

Основната причина се крие в темата на филма и начина, по който сценаристът и режисьор Андрю Доминик избира да я предаде – темата за лъжовността и разочарованието на знаменитостта. Действията, които извършва и думите, които изрича „митичната“ фигура на Джеси Джеймс са тривиални, но всемогъщият глас зад кадър, който сякаш чете притча за живота на енигматичен светец, а не на безмилостен убиец, както и очите, с които младият Робърт Форд и всички останали около него гледат Джеси, ни казват недвусмислено и категорично, че този човек е важен. И най-вече – камерата на най-великия жив оператор Роджър Дийкинс е спиращо дъха красива и използвам това клише само защото е факт – всеки път, когато този филм е на екрана, се улавям как спирам да вдишвам, докато гледам кадрите, които е Роджър уловил – сякаш самото механично действие на дишането ми би ме разсеяло ненужно от това да попия изцяло картините пред очите си. Противоречието между сериозната и искрена тема и фалшивата, влиятелна романтика на третираните образи събужда нов въпрос – защо Доминик и Дийкинс избират да разкажат тази история така, когато тя е именно за опасността от романтизацията на личности и събития?

Истината за Джеси Джеймс

Много просто – за да покажат колко безкрайно самотен, макар и красив е митичният свят, в който Джеси Джеймс е принуден да съществува. В популярната култура Джеймс е трайно вкопан в образа на бунтовник, революционер и алтруистичен Робин Худ. Като повечето хора в Дивия Запад, той не е бил това – бил е крадец и убиец, който е запазил всичко, което е откраднал и не е съжалявал за никого, когото е убил в процеса. Във филма, Джеси Джеймс е точно това – един лош, преследван човек. Тежестта, надвиснала над него не е морална – всеки човек има своите съжаления и скрупули, но неговите идват и си отиват също толкова рязко, колкото промените в непредсказуемото му настроение, които пък диктуват заплашителното му поведение. Истинската тежест, която Джеси Джеймс носи е екзистенциална – тя е тежестта на собствената му легенда, изкована още приживе в съзнанията на всички хора навсякъде, където стъпи. Колко трябва да е самотна и тъжна съдбата на човек, който не може да се разкрие напълно пред никого, от страх да не разруши своя собствен мит и да бъде погнат от хората, които е подчинил със страх! Колко още по-самотна и тъжна става, когато най-накрая се разкрие пред някого и отсреща види само объркването, разочарованието и неприемането на този човек, защото Джеси си е позволил искреност, слабост и уязвимост, а не стоицизъм и легендарна мощ!

Да, Джеси Джеймс определено е преследван човек – не само от закона и от предателските си съдружници, но и от демоните и от параноята си. Той е уморен, болен, потиснат, самотен, жесток и опасен в отчаянието си мъж. Той е разпенено, бито от стихиите на съзнанието и душата си куче, около което всичко се стеснява и го притиска към стената – времето му изтича, колкото и да е несъществуващо в прерията, слънцето над главата му залязва, колкото и да е безкраен хоризонта.

Противоречията, от които е изтъкана личността на Джеси са безкрайни и с всяко следващо гледане откривам в поведението му нови и нови неща, деликатно намекващи какво си мисли и чувства в този момент, докато тялото или лицето му са в тотален дисонанс. Ролята е изключително сложна, защото е безкрайно крехка и чуплива – натиснеш ли я леко в едната посока, рискуваш да създадеш безскрупулно чудовище, в друга – депресивен лунатик, който никога не би могъл да излъже когото и да било да го последва. Твърдо съм убеден, че това е най-доброто, сложно и нюансирано изпълнение в цялата впечатляваща кариера на Брад Пит. За добро или за лошо, още през 2007 година, той изигра своя шедьовър и почти никой не го видя. Убийството на Джеси Джеймс от мерзавеца Робърт Форд възвръща едва 15 милиона от своя скромен, особено за калибъра на такава продукция, бюджет от 30 милиона… и до ден днешен още никой не му е отдал дължимото.

Истината за Робърт Форд

Но колкото и да е незавидна съдбата на депресивния, полупобъркан престъпник на Брад Пит, толкова по-трагична е тази на култивирания от самия Джеси, от тогавашното общество и от последвалата го попкултура негов екзекутор, наречен Робърт Форд. Приликите между Джеймс и 19-годишното хлапе със замъглени от мрачния блясък на своя идол очи са маргинални, но в съзнанието на Форд, те са дълбоко съдбоносни. Иронията е, че никой от двамата не успява да види истински огромното общо нещо между тях – тяхната всеобхватна самота и безкрайна нужда от приемане и разбиране. Но дълбоко в себе си истинският Робърт Форд далеч не е неловкото и сконфузно момче, което търси постоянно одобрение – той просто е принуден да обитава тази роля от семейството и от обкръжението си. Много повече от който и да било друг в бандата на Джеси, Робърт е умен, пресметлив, амбициозен, хладнокръвен и смел… както и, ужасно иронично, единственият, който наистина може да си служи адекватно и смъртоносно с пистолет – нещо ключово за всеки престъпник.

Андрю Доминик режисира Убийството на Джеси Джеймс от мерзавеца Робърт Форд с огромен фокус върху Робърт – всичко, което се случва, е малко или много видяно през неговата призма. Истинският главен персонаж е този, чието име е забутано най-отзад в заглавието и чиято мрачна осанка стои на заден план на плаката, погълнато от сянката на митичната фигура на Джеси Джеймс в неговия център. Дори самият кастинг на легендарна филмова звезда като Брад Пит и на (тогавашния) изтърсак от семейство Афлек (малкия брат Кейси), е напълно целенасочено решение и предизвиква диалог между двете ери – тази на Дивия Запад и тази на Холивуд. Нищо не се е променило в третирането ни на известни, знаменити личности за всичките тези години, така че паралелът е повече от удачен. Дали си убиец или филмова звезда е без значение, важното е да си известен и по петите ти ще пъплят стотици малки Робърт Фордове, които да искат да се превърнат в теб.

Лъжата за Робърт Форд

Поредната ирония в историята на Убийството на Джеси Джеймс от мерзавеца Робърт Форд, която говори за масовото криворазбиране на темата му, е и фактът, че Кейси Афлек беше номиниран за Оскар за най-добра поддържаща мъжка роля за своето изпълнение, когато е повече от очевидно, че филмът е за него. Но присъствието на Брад Пит е толкова заслепяващо за всички, които знаят кой е и какво представлява (филмова звезда), че дори не допускат, че не той е в главната роля в холивудски филм в пика на своята кариера. Но това е без значение – в която и категория да се бяха борили Кейси Афлек и Брад Пит (ако го бяха номинирали), никой от двамата нямаше да може да се справи с булдозерите, които представляваха тогава Даниъл Дей-Люис в главната роля в Ще се лее кръв (2007) и Хавиер Бардем в поддържащата в Няма място за старите кучета (също 2007, страхотна година за кино). Дори и да имаха шанс, тази неправилна категоризация на ролите, които двамата персонажи изиграват в общата им история говори за фундаменталното неразбиране на филма. По подобен начин и личността на Робърт Форд, завинаги помрачена от голямата грешка, която е направил и която е довела до неговата мнима известност, е също така и завинаги маргинализирана и криворазбрана от света – няма как той да е главният в тази история, когато Джеси Джеймс присъства в нея!

Кейси Афлек изчезва в тази роля или може би просто е роден за нея. Колкото сложен е Джеси Джеймс, толкова по-сложен е Робърт Форд, защото Джеси поне знае кой е, въпреки че се мрази дълбоко. Робърт, от своя страна, няма никаква представа каква е неговата идентичност, а силните и объркани емоции, които изпитва спрямо своя кумир го водят до това да асимилира части от личността му. Има трима Робърт Форд, които се бият за надмощие над едно тяло, едно сърце и една душа – наивното и невинно дете Робърт, който иска чистото братство, което му е отказвано цял живот; надутият и егоцентричен младеж Робърт, който демонстира превъзходство и се стреми да достигне уважението, на което се радва Джеси; и мрачният, разочарован и отмъстителен възрастен Робърт, който осъзнава наново във всяка сцена, че няма да получи нито братство, нито от уважение от когото и да било.

В същината си Убийството на Джеси Джеймс от мерзавеца Робърт Форд е древногръцка трагедия за неминуемото падение на един обещаващ и потенциално способен човек, с един фатален, погубващ го недостатък – наивно идолопоклонничество. Най-тъжният, сложен, смазан от съдбата, обречен и достоен за съжаление истински човек в цялата история е този, когото всички ще ненавиждат завинаги – предателят. Този филм е елегията, която никога не е получавал. И тя е сърцераздирателна.

Песен за мъртвите

Има множество песни за Джеси, но допреди 2007 година не е имало нито една за Боб. Ник Кейв и Уорън Елис се погрижиха за това – те създадоха унищожителен, прелестен саундтрак, изпълнен с меланхолия, съжаление и нежност. Има много разбиране и емпатия в тяхната музика, насочени и към Джеси и към Боб. Няма осъждане и дефиниране на героите и злодеите. Няма музикални теми за добрия и за лошия. Има само песен за единия и песен за другия, защото заслужават някой да ги опише. Не да ги оправдае или да ги опрости, а просто да ги разбере, за да са спокойни душите им.

Музиката на Ник и Уорън е… тя просто е много тъжна, досущ като Джеси и Боб. Всъщност тя е тъгуваща. Пианото и цигулките им плачат за тези две самотни, неразбрани, изпълнени с насилие създания, които са обречени… обречени от съдбата и обречени един на друг. Може би можеха да са приятели, може би можеха да са любовници, може би можеха да се спасят взаимно в един различен свят. Но в света и във времето, в които са се родили, най-интимното нещо, до което могат да се докоснат, е убийството. Всеки от тях убива другия и всеки от тях по един или друг начин убива себе си. И така продължава завинаги – жертвата и убиецът не могат да съществуват независимо един от друг, те са свързани за всички времена в историята, вплетени в своя вечен танц на предателство и смърт.

*

Всички материали на Ивайло Сарандев можете да намерите тук.

Снимки: IMDB