Нощ. Сивкава, мътна завеса покрива сцената. От най-горната част на стълбището се появява Норма Дезмънд. Светлина. Всички спират всякакво движение. Затаяват дъха си, мускулите, съзнанията си… ето я. Тя слиза с всички условности на грацията, минава през тълпа от мълчание, изправя се като бикоборец пред камерите и казва, че е готова за кадър в близък план. Това е Норма Дезмънд, минути преди да осъзнае съдбата си. Съдба, която е избягвала през последните двадесет години. И всичко заради едно-единствено нещо – самата Норма Дезмънд.
Винаги тя е съществувала в живота на хората. С други имена, с друг грим, с други дрехи и маниери, но вечността на явлението, което Тя олицетворява, все устоява на хода на времето. Истината е, че дори и да ни е трудно да си признаем, имаме нужда от Норма Дезмънд почти толкова, колкото и тя има нужда от нас.
Отчаяната лудост на артиста
„Булевардът на залеза“ е филм, който излиза през 1950 година и без съмнение е един от най-фамозните проекти на режисьора Били Уайлдър. Много неща могат да се кажат за него, като започнем от решението на Уайлдър да бъде заснет в черно-бялата гама, въпреки че по това време всеки е искал цветно кино, и стигнем до неповторимо изиграните персонажи и изящната актьорска работа. Днес обаче ще говорим за нещо малко по-различно – влиянието и посланието на филм, създаден преди седемдесет и три години, и как той резонира до днес в киното и в живота.
Всеки, който се е изправял пред лист хартия, празно платно, камера, купа с мека вар, цимент или гранит, знае, че изкуството се заплаща с много лицемерна и неописуемо фаустовска цена. Оставяме повече, отколкото искаме в нашето изкуство, вдъхваме му живот и го гледаме все едно е новороден жив организъм, само за да го захвърлим в прегръдките или пасивността на редици непознати, които да определят съдбата му. Съкрушително, но прозаично… няма как да не полудееш от тази мисъл. И дори още повече – от мисълта, че вече никой не желае тези твои деца. Докато един ден не издържиш и в пристъп на ревност, че партньорът ти иска някой по-млад, решаваш да го убиеш и оставаш отново в прегръдката на своите съдници – публиката, за да определят съдбата ти. Лудост. Кой е лудият, не знам. Може би ние, защото често сме смирени свидетели на всичко това, или може би Аз-ът, който го прави отново и отново, и то – с усмивка.
Забравените призраци на киното
Седемдесет и три години са минали от появата на този филм, а сякаш нито Холивуд, нито жаждата за зрелища не са се променили. Изгряващите и угасващи звезди по белите канави на кино салоните са се променили дори още по-малко, но вече сякаш не убиват, огорчени от своето безсилие. Днес имаме толкова много изящни медийни платформи, които създават още по-лесно и смазват още по-безгласно звездите в зародиш, а на повечето от нас, които са жадни за истинско кино, им остава да се облегнат единствено на продукциите на Студио А24, за да си кажат: „Ей, можело значи.“
Онези звезди, чиито лица са стоeли с години на афиши пред кино салоните и чиито имена сега не умеем дори да назовем, са оставили толкова много размазан грим и болезнени гримаси след себе си, за да можем днес да ги сменяме като еднодневки, само с натискането на едно копче. Глория Суонсън, която играе Норма Дезмънд в „Булевардът на залеза“, споделя в интервю, че тя самата никога не би била такъв тип актриса, която въпреки възрастта си да иска да е все така на двадесет и пет, вечно млада и звезда завинаги… но разбира тези жени. Има нещо много тъжно в това да разбираш тези жени. Една от задачите на артиста е да си представи външния вид, мимиките и реакциите на героя, който след това ще имитира на сцената или пред камерата. Колко ли вечери е била насаме с тази тъжна жена? Не знаeм дали това ѝ е помогнало за ролята, или не, но дори и гледайки само една-две сцени от филма, зрителят остава със зяпнала уста пред могъществото на тази актриса. Интересен факт – въпреки че е невъзможно да си представим друга в обувките на Норма, Глория Суонсън е билa чак далечният четвърти избор за ролята.
Безмилостната месомелачка на Холивуд
Динамиката на киното се променя постоянно и думата „още“ е като „здравей“ в един свят на слаби, посредствени, добри и велики кино дейци и в тази трескава динамика Норма Дезмънд няма време да се адаптира адекватно. Нито, всъщност, и другите персонажи. Всички те са създадени с такава изконна истинност, че дори и да нямаме време за тях днес, те все още съществуват измежду нас. Замислете се само – застаряваща жена, която отказва да пусне миналото и да живее спрямо годините си; млад мъж, който тъне в собствената си посредственост и безпаричие; възрастен мъж, отдаден на една жена с цялото си съществуване; младо момиче, готово да се влюби във всеки, който би могъл да забележи нейната амбициозност. Няма нищо красиво в тези персонажи, няма нищо забележително, възхваляващо или впечатляващо, но има много истина и вечност. Днес те са все така сред нас и живеят със своето нещастие все така силно.
Няма как да не спомена, че заслугата за всичко това е главно на Били Уайлдър. Въпреки че не пише сценариите си сам (в този случай е в съавторство с Чарли Бракет), Уайлдър е останал в историята като един от великите сценаристи и режисьори. Останал е основно защото постига величието на безвремието в един от най-трудните елементи на разказването на истории – невероятния си диалог. Филмът е адаптация, но иначе какво би бил, ако не адаптация? Защото как може нещо да бъде истински оригинално, когато черпи вдъхновение от извора – самия живот? Невинаги красив живот, невинаги честен, но такъв, какъвто е наистина.
Бавният залез на седмото изкуство
В киното на петдесетте години нямаме много примери за другата страна на живота. Често той е изтупан нов костюм, който носим един ден и захвърляме, но в „Булевардът на залеза“ Уайлдър задава въпросите за съдбата на костюма – къде отива; кой го облича; става ли все още за нещо? Красотата на този филм се крие именно във въпросите, които остават без отговор. В днешното кино има много зададени въпроси, много дадени отговори и много категорични мнения. Едностранни, прагматични, политически удобни и кастови – но пък мнения. Но къде отидоха онези въпроси, които не търсят и дори нямат отговор? Къде отиде киното, което смееше да е дръзко и да бъде кино в името на самото кино? Може би отиде при Деймиън Шазел, може би при Алехандро Гонсалес Иняриту или дори при Дарън Аронофски… а може и да не е никъде. Но въпреки това животът си тече и следващата Норма Дезмънд все още слиза по стълбите, за да изисква своя ужасяващ близък план.
„Булевардът на залеза“ е филм, който ще надживее и нас заради своето житейско убеждение. Той съществува, защото персонажите, диалогът и погледите в него съществуват и днес по улиците, в кафенетата, в стари, на пръв поглед изоставени къщи и апартаменти. Леко замазан с грим е, леко вчесан, леко сприхав, леко мъчен и леко плашещ, но все така истински като самия живот. Такава искреност и уязвимост в изкуствотото, което говори за живота, виждаме твърде трудно и много рядко в стерилните отрочета на посредствените, тоталитарни медийни продуценти, но точно затова този филм е и за тях. Нямам намерение да превръщам филма в мъченик в името на истинското кино. Той сам се е справил чудесно. Но в името на мъченичеството се налага да приключим поетично – падналите звезди не умират, но трябва да ли да ги оставяме да се мъчат?
