Адаптацията е сложно и твърде често неразбрано изкуство. Какво означава да адаптираш книга, пиеса, статия или понякога дори друг филм за големия екран? Какви капани крие този процес, но и какви възможности; кога адаптацията е успешна и кога – не? Сложни въпроси, с чиито отговори Академията невинаги се справя достатъчно адекватно и поради това често награждава далеч не най-добрата и умела адаптация за годината, а просто най-популярното за момента заглавие. Но в най-простото си обяснение, адаптирането е много добър авторски превод, който дори е способен да надмине оригинала по ефективност. Понякога е превод на 700-странични романи в двучасови филми, без да се губи сърцевината и смисъла на произведението – като например „Поверително от Ел Ей“ (L.A. Confidential), базиран на внушителната и изключително сложна книга на Джеймс Елрой. Друг път е превод на нещо, създадено за една културна аудитория, в неговия еквивалент за друга такава – американският „Великолепната седморка“ (The Magnificent Seven) е уестърн, адаптиран от японския „Седемте самураи“ (Seven Samurai). Примерите са много и изключително разнообразни. И сега, с тази простичка концепция в нашето съзнание, нека погледнем потенциалните номинации в категорията за 2022 г.
САРА ПОЛИ, „WOMEN TALKING“
Базиран на едноименната книга на Мириам Тоус, „Жените разговарят“ представлява точно това, което заглавието обещава – час и четиридесет минути на 8 жени, които говорят за насилието, упражнявано върху тях от мъжете им, в изолирано от останалия свят, затворено менонитско общество. Основната трудност, които адаптирането на подобна концепция трябва да преодолее, е вродената нединамичност на шепа хора, събрани в стая и обсъждащи философски и психологически проблеми. Сценарият не е просто диалог, нито е просто действие, но в история като тази, в която основното действие се корени именно в рагговора, е изключително трудно да не отегчиш своята публика, и филмът, чиято цел е да е и увлекателен, и дидактичен, би могъл много лесно да се превърне в протяжна и безкрайно скучна лекция на тема насилието над жени. Предвид факта, че „Жените разговарят“ е водещият претендент в категорията, можем да сме спокойни, че сценаристът и режисьорът Сара Поли се е справила с нелеката задача, но това ще разберем със сигурност, когато заглавието излезе по нашите екрани.
КАЗУО ИШИГУРО, „LIVING“
Англоезична адаптация на японския „Да живееш“ (Ikiru) на Акира Куросава (ще срещате често неговото име, що се отнася до успешно адаптиране, тъй като връзката между историите на западния и тези на източния свят заема голяма част от творчество му), филмът със същото заглавие, но на английски – „Да живееш“ (Living) – е дори още по-специфичен случай. „Ikiru“ сам по себе си вече е адаптация по новелата „Смъртта на Иван Илич“ на Лев Толстой, така че границите между руското, японското и вече британското са много размити. Зад така наречения успешен „превод“ обаче стои тайното оръжие на филма – британският Нобелов лауреат и световноизвестен писател от японски произход Казуо Ишигуро. Той е мостът между две култури и неговият всепризнат талант споява сценария и извлича максимума от оригиналния материал на Толстой и от прочита на Куросава.
Един умерено любопитен факт – два от най-известните романи на Ишигуро се радват на свои собствени доста добри филмови адаптации в лицето на „Остатъкът от деня“ (The Remains of the Day) и „Никога не ме оставяй“ (Never Let Me Go) – препоръчвам ги горещо.
САМЮЪЛ Д. ХЪНТЪР, „THE WHALE“
От нещо сравнително специфично сега преминаваме към един доста по-прост и класически вариант – филм, написан от драматург и базиран на неговата собствена пиеса. Видяхме подобна ситуация съвсем наскоро, през 2020 г., когато Флориан Зелър адаптира и режисира пиесата си „Бащата“ (The Father) и спечели Оскар за адаптиран сценарий за това (през току що изминалата година дори се опита да репликира този успех с The Son, но далеч не се справи толкова добре). Освен него, през 2022 г. винаги провокативният режисьор Дарън Аронофски предостави на драматурга Самюъл Хънтър възможността да напише сценарий за продукция по собствената му пиеса „Китът“. Мелодраматична и сърцераздирателна, историята е камерна, тъй като се развива основно в една-единствена стая, в която титулярният човешки кит (Брендън Фрейзър) се опитва да изживее последните дни от живота си с достойнство, въпреки множеството провали в живота му. Предизвикателствата, които стоят пред такава история, са подобни на тези при „Жените разговарят“ – как да направиш статичното динамично, но и с добавеното усложнение да смекчиш театралното за сметка на натуралистичното. Все пак това, което работи в театъра, невинаги работи в киното и обратното, но изглежда, че Самюъл владее еднакво майсторски и езика на сцената, и този на целулоида.
РАЙЪН ДЖОНСЪН, „GLASS ONION: A KNIVES OUT MYSTERY“
Изключително популярен и също толкова непонятен избор за тази категория, „Стъкленият лук: Мистерия от света на Вади Ножовете“ (надявам се наистина това да е българското заглавие, защото звучи феноменално) за мен е напълно оригинален сценарий. Единствената причина да се вмъква тук е чисто техническа – филмът е своеобразно продължение на „Вади ножовете“ (Knives Out), но на практика единствената крехка нишка, която ги свързва, е героят на нелепия южняшки детектив на Даниъл Крейг, който просто разследва нов, независим случай. Но поради тази връзка, „Стъкленият лук“ навярно ще се води базиран на предварителни съществуващи персонажи и ще бъде номиниран за Най-добра адаптация, вместо в категорията за оригинален сценарий, въпреки че е точно това – история, излязла единствено и само от главата на Райън Джонсън и небазирана на нищо съществуващо досега. Подобен беше и случаят с „Логан“ (Logan) през 2017 г., който беше оригинален уестърн, излязъл от въображението на Джеймс Манголд, който просто използва персонажите на Върколак и Професор Х, но въпреки това беше номиниран като комиксова адаптация. Академията понякога прави озадачаващи избори, производни единствено и само на непълни и негъвкави правила, които изискват около минутка мисъл, за да бъдат опровергани. Но в случая на „Стъкления лук“ и на „Логан“, които далеч не са типичните оскарови филми, предполагам е чест дори просто да си номиниран.
РЕБЕКА ЛЕНКЕУИЧ, „SHE SAID“
Последната прогноза за днес е сравнително непопулярна, но имам силните подозрения, че ще успее да се шмугне измежду петте избраника на Академията. „Нейната дума“ е филм, адаптиран от нехудожествена, публицистична книга, написана от главните разследващи журналисти, които отразиха скандала с Харви Уайнстийн и неговата системна злоупотреба с власт и още по-системно упражняване на сексуално насилие над жени в Холивуд. Пренасянето на подобна всеобхватна и комплексна история, чиито участници са многобройни, крие в себе си огромни рискове от разфокусиране и разводняване на материала, който най-много от всички споменати дотук филми изисква желязна конкретика, за да постигне максималния си ефект. С тази тежка задача се е заела сравнително неизвестната извън Англия Ребека Ленкеуич, британски драматург и сценарист, която до този момент е писала по три изключително добре приети от критиката, но по-неизвестни за широката публика филми (Ida, Disobedience и Colette) и навярно тепърва ще чуваме нейното име във връзка с бъдещи престижни оскарови проекти. Тазгодишната потенциална първа номинация със сигурност няма да ѝ попречи, въпреки че шансовете ѝ да спечели наградата не са особено големи.
Снимки: The Walrus, Literary Hub, Inlander, The New Yorker, suggest.
