През годините категорията за Най-добра поддържаща мъжка роля постепенно се е доказала като най-лесната за предсказване – победителят обикновено се знае още през юли, рядко се променя и почти винаги успява да помете всяка друга награда по пътя си до заветния Оскар. Но едва миналата година Трой Коцур успя да обърне състезанието близо до самия му край и плавно и елегантно отмъкна наградата изпод носа на Коди Смит-Макфий и неговото нюансирано, енигматично изпълнение в „Силата на кучето“ (The Power of the Dog). Дали и тази година ще станем свидетели на подобен обрат? Малко вероятно, но не и невъзможно.
ДЖОНАТАН КЕ КВАН, „EVERYTHING EVERYWHERE ALL AT ONCE“
Подобно на фаворитката ми в женската категория Кери Кондън, Джонатан Ке Кван няма шанс да не бъде номиниран за нежния си, леко тъжен, мил и искрено топъл персонаж във „Всичко, навсякъде, наведнъж“, който е може би най-доброто нещо във филм, изпълнен с проблеми, недомислици и откровени безвкусици. Той обаче изненадващо не е една от тях. Джонатан успява да спаси множество сцени само с чар и талант, тъй като притежава една свойствена непоказност и естествена скромност като изпълнител, които го правят изключително привлекатален за зрителя – всеки път, когато той е на екран, искаме да гледаме него.
Отново подобно на Кери Кондън, ако Джонатан ви изглежда смътно познат и присвивате очи, за да се сетите къде може би сте го гледали, ще ви помогна, като ви върна далеч през 1984 и 1985 г. През това време първо Стивън Спилбърг и после Ричард Донър ни поведоха на две вечни, мрачни, полудетски приключения с „Индиана Джоунс и храмът на обречените“ (Indiana Jones & the Temple of Doom) и „Дяволчетата“ (The Goonies) и един от спътниците ни беше твърде младият тогава Джонатан в ролите на Малчо – дясната ръка и най-големия фен на един доста лишен от риза Индиана Джоунс и Дейта – най-умното и изобретателно Дяволче, чийто кумир е друга поп-културна икона – Джеймс Бонд. След тези две класически роли, той се отдръпва от индустрията за има-няма 40 години, но през 2022 г. решава да се завърне триумфално на екран с роля, която вече му спечели една торба трофеи и почти със сигурност ще му донесе и най-престижната награда на киноиндустрията. Може би единственият, който има шанс да обърка тези планове, е…
БРЕНДАН ГЛИЙСЪН, „THE BANSHEES OF INISHERIN“
Системно пренебрегван актьор, който постоянно демонстрира своя огромен талант и своята горда ирландщина, Брендан направи цяла поредица от второстепенни, но запомнящи се, прекрасни роли в няколко недооценени филма като „28 дни по-късно“ (28 Days Later), „Бандите на Ню Йорк“ (Gangs of New York), „Селото“ (The Village) и „Небесно царство“ (Kingdom of Heaven) между 2002 и 2005 г. Те кулминираха с ексцентричния, параноичен и в крайна сметка безкрайно очарователен Аластор „Лудоокия“ Мууди в четвъртия „Хари Потър“ – роля, заради която вече не само киноценителите, а и по-широката публика разбра за съществуването му.
Истинският му пробив като уважаван актьор обаче дойде през 2008 г., когато Мартин Макдона му даде ролята на благия, вежлив, винаги оптимистичен и културно извисен наемен убиец Кен във „В Брюж“ (In Bruges), редом до Колин Фарел, с когото отново споделя екрана в „Баншите от Инишерин“. И въпреки че Колин Фарел тогава взима Златен Глобус за своя инфантилен, намусен, депресиран и суициден персонаж Рей в същия филм, бихме могли да поспорим кой от двамата прави по-добрата и по-сложната роля. Те със сигурност обаче не биха спорили, а биха се радвали за успеха на другия, тъй като са много близки приятели и в истинския живот. Тази година Мартин Макдона отново ги събира, цели 14 години по-късно, за да може садистично да ги скара и раздели завинаги (поне във филма), и принуждава нас, публиката, да станем свидетели на това сърцераздирателно разпадане на едно дългогодишно и мило приятелство.
Брендан играе потиснатия и позволил си да се отдаде на нихилизъм и самосъжаление Колм, който прекалено остро осъзнава смъртността си и решава, че няма да си губи повече времето с хора, които не му носят нищо освен смътно приятна компания за бира. Има ненужна жестокост и суровост в абсолютното нежелание на Колм да се занимава с глупави, повърхностни хора, но, от друга страна, тя е и напълно оправдана – никой от нас няма време за губене. Въпреки това усещаме и лицемерието в избора му на компания и занимания, тъй като той често прокламира своята самодостатъчност, но не може и не иска да остане сам, не и наистина. Ако се вгледаме още по-надълбоко, ще видим и парализиращия страх в очите му – опасението, че безвъзвратно е пропилял своя живот. Тази сложна амалгама от емоции, примесени с нежността, любовта, хуманизма и радостта на един истински артист, които се борят с насила почернялата му душа, правят ролята на Колм изключително богата и нюансирана и Брендан Глийсън изстисква от нея всяка сочна капка, за да създаде пълнокръвен и автентичен персонаж, който спокойно можеше да ходи сред нас, въпреки цялата абсурдност, която витае около него.
БЕН УИШОУ, „WOMEN TALKING“
Може би специалистите биха казали, че съм луд да прогнозирам вечно младият Бен Уишоу за номинация за „Жените разговарят“, при положение че основният фокус от гледна точка на награди и номинации до този момент беше насочен към три конкретни жени – Сара Поли, режисьор и сценарист на филма; Джеси Бъкли, една от ключовите поддържащи роли; и Хилдур Гуднадотир, композитор на музиката към заглавието. Но имам странното усещане, че Академията ще го отрази подобаващо, и в последните години се научих да вярвам на инстинктите си.
За пръв път се запознаваме истински с Бен през 2006 г., когато немецът Том Тиквер го избира за своето прекрасно чудовище, наречено Жан-Батист Гренуй в адаптацията на абсолютно уникалния и страхотен роман „Парфюмът: Историята на един убиец“ (Perfume: The Story of a Murderer). Гренуй почти не продумва в продължение на целия филм, но тъмните му зеници са изпълнени с любопитство и заплаха, подобно на тези на нетърпелива и гладна котка. Светът през неговите очи, или по-правилно – през неговите ноздри – е огромен, объркан, жаден, всепоглъщащ и ненаситен, подобно на самия Гренуй. Трудно е за човек като него да съществува и да намери своята роля в такова неприветливо място и Бен Уишоу успява впечатляващо да предаде любовта, тъгата, копнежа и хаоса в душата на един непригоден за съществуване сред хора психопат само с очите и езика на тялото си. Отвъд тази богата главна роля, Бен основно се насочва към второстепенни и епизодични персонажи на големия екран, балансирайки киното и своите телевизионни роли с типично британската си любов към театъра. За да разберете още за впечатляващите му способности като актьор, потърсете първия епизод от минисерала по историческите пиеси на Шекспир „Кухата Корона“ (The Hollow Crown) – „Ричард II”, където той играе заблудения, обречен крал-мъченик или пък дайте втори шанс на 4-ти сезон на „Фарго“ (Fargo), или на „Облакът Атлас“ (Cloud Atlas), които са по-добри, отколкото си ги спомняте. Излишно е да казвам, че Бен е прекрасен във всички тях.
БАРИ КОГЪН „THE BANSHEES OF INISHERIN“
Бари Когън прави едни от най-интересните и дръзки избори за млад, тепърва пробиващ в света на Холивуд актьор, които някога съм виждал. Дори Робърт Патинсън пристъпваше колебливо и залагаше сравнително на сигурно с франчайзите „Хари Потър“ и „Здрач“ (въпреки че вторият изигра лоша шега на репутацията му за доста дълго време), преди неминуемо да разгърне чалнатата си и притеснителна страна при подобора на бъдещите си роли (Good Time, The Lighthouse). Но не, първата истинска кариерна стъпка, която Бари направи под прожектора на публичното око, беше да стовари крака си абсолютно категорично в най-кривата и неприятна роля на 2017 г. – тази на манипулативен и физически противен юноша с ужасяващи пророчески способности в „Убийството на свещения елен“ (The Killing of a Sacred Deer) на Йоргос Лантимос. Последват кратка, но ключова роля в „Дюнкерк“ (Dunkirk) на Кристофър Нолан, което днес е голяма крачка напред за всеки актьор, и още една притеснителна, епизодична роля във визуалния шедьовър „Зеленият Рицар“ (The Green Knight), преди да се превъплъти в потенциално следващата велика версия на любимия на всички ни Жокер в тазгодишния „Батман” (The Batman). Ролите му са малки и кратки, но оставят огромно впечатление, а лицето и гласът му са такива, каквито трудно ще забравите.
Много подобен е и персонажът му в „Баншите от Инишерин“ – той е бърз и у̀дарен, но за разлика от повечето му предишни роли е умерено приятен и забавен, въпреки неуместните си, социално неадекватни сексуални коментари. В крайна сметка, подобно на всички персонажи във филма, разбираме, че цялата тази негова странност произлиза от едно-единствено място – дълбока и непреодолима самота. Но, за разлика от всички останали, Доминик (Бари) не позволява на тази всепоглъщаща емоция да ръководи настроението и подхода му към живота, а само елементи от неговото поведение. Понеже е може би най-трагичният персонаж във филма, най-малкото заради младата си възраст, Бари изиграва Доминик с неумолимия оптимизъм на всеки глупак, но не пропуска деликатно да инжектира под кожата му нужната доза разочарование и фатализъм, които да го направят сложен, симпатичен и достъпен за зрителя. И въпреки че тези фини нюанси навярно няма да бъдат достатъчни, за да спечели първия си Оскар, Бари е млад и пред него лежи една потенциално интересна и уникална кариера.
ДЖЪД ХЪРШ, „THE FABELMANS“
От началото на кариерата на обещаващ млад актьор преминаваме към един също толкова прекрасен, но доста по-възрастен актьор, който в момента се намира в залеза на своята. Но това не означава, че този залез не може да е красив и триумфален. Джъд Хърш изгрява на кино-хоризонта още през 1980 г., когато е номиниран за Оскар за Най-добра поддържаща мъжка роля в тежката семейна драма „Обикновени хора“ (Ordinary People) – режисьорския дебют на Робърт Редфорд. Тогава наградата печели едва 20-годишният Тимъти Хътън (и до ден-днешен той е най-младият ѝ носител), за същия филм. Двамата играят депресирано момче, което прави опит за самоубийство след като не успява да спаси по-големия си брат от удавяне, и неговият терапевт. Следват спорадични роли през няколко години в киното, но силно присъствие на телевизионния екран, тъй като Джъд започва кариерата си там и получава първия си истински шанс в култовия сериал „Такси“ (Taxi, 1978 – 1983), на който дължим и звездите на Дани ДеВито, Анди Кауфман и Кристофър Лойд.
Тази година 87-годишният актьор присъства в грубо 8 минути от цели два часа и половина филм, но за това нищожно време успява да го отвлече и почти си тръгва с него на следващата сутрин, когато семейство Фейбълман го изпращат с такси след краткото му и интензивно гостуване. Неговият персонаж чичо Борис не е толкова поддържащ, колкото пивотален за сюжета и дори ключов за разгадаването на цялата теза, която Спилбърг обмисля и защитава в рамките на „Семейство Фейбълман“. За шансовете му за номинация не пречи и фактът, че Джъд е безкрайно впечатляващ и истински забавен във филм, в който голяма част от комедията се усеща (целенасочено) неискрена, поне в началните си сцени на семейна идилия… и който впоследствие завива рязко по много по-сериозни, мрачни и драматични пътища. Но не се подвеждайте по лековатия му, великодушен маниер – нещата, които чичо Борис има да каже за страстта и егоизма, изкуството, преследването на метафоричния Бял Кит, са също толкова тежки и водят до често унищожителни заключения за природата на човешката нужда и склонност към обсесия. Може би Академията ще признае тези 8 минути като най-важните във филма и за тази категория по същия начин, както направи и с Джуди Денч и „Влюбеният Шекспир“ (Shakespeare in Love) през 1998 г.? Ще поживеем и ще видим.
Снимки: Deadline, IndieWire, The Playlist, The New York Times, Vanity Fair
