Нека започнем тази история от самото начало. От началото на детективския жанр, от началото на психологическия ужас, от началото на края на Романтизма и романтиката като цяло. Пътят ще се извива опасно, ще е измамен и стръмен, ще ви завърта и обърква и крайната точка, до която ще достигне, може да ви ужаси и сломи. Готови ли сте? Ако да, тогава ме последвайте в тъмното, студено, самотно място, което представлява умът на Едгар Алън По и вкусете от неговия трагичен живот и от неговата мистериозна смърт. И ще видим докъде ще посмеем да стигнем…
Едгар Алън По е американски поет и писател, живял между 1809 и 1849 г., чието творчество е закотвено в ерата на отдавна разцъфналия Романтизъм, който дори вече е успял да култивира свой собствен субжанр – Тъмния Романтизъм. Най-грубо казано той представлява комбинирането на тропи и теми от готическата литература с такива от романтическата. Неговите най-видни представители са трио американци от местността Нова Англия – нежният Натаниъл Хоторн, суровият Херман Мелвил и злокобният Едгар Алън По. Тъй като хорър-жанрът от столетия насам се възприема за нисък жанр, По не се е радвал приживе на признанието, което неговите двама съвременници са получили за своите класически произведения „Алената буква“ (Хоторн) и „Моби Дик“ (Мелвил). Точно обратното, неговите готически разкази, напоени с лудост, сюрреализъм и психологически ужас, са предизвиквали отвращение и са отблъсквали еднакво обикновени читатели, професионални критици и колеги-писатели, а тежко символичната му поезия е била считана за посредствена. Като добавим към това множеството болест и смърт в семейството, всевъзможните му потенциални пристрастявания (алкохол, опиум, хазарт) и генерално песимистичния му поглед над живота и човечеството, в ума ни постепенно се материализира трагичният образ на един самотен, мрачен и отхвърлен от обществото човек, който умира твърде млад, погубен навярно от собствените си слабости и нещастия.
Това е и една от основните теми на „Бледосиньото око“, поредният печален, смирен и обречен филм на американеца Скот Купър – вродената трагедия във всеки един от нас. Тази тема преследва режисьора във всичките му проекти до този момент. Силно атмосферични и до един изпълнени със съкрушени хора, филмите на Купър са невинаги успешни, но са винаги интригуващи. Оказа се, че през годините по един или друг начин съм изгледал всеки един от тях и всичките носят едно и също усещане на обреченост, примесена с горчив триумф, което намирам за сравнително уникално – стилът му не е в това как мести камерата, как монтира или върху какво се фокусира, а какви чувства провокират образите му. Дали ще е проваленият, алкохолизиран живот на бившето кънтри-величие на Джеф Бриджис в „Лудо сърце“ (Crazy Heart), най-конвенционалният му и съответно – най-харесван филм; или моралното падение на цялата легална система и съсипването на множество животи в мафиотския „Черна маса“ (Black Mass); или пък изоставянето на цели обеднели и оскотели общности да се оправят сами и буквално да озвереят от глад, самоизяждане, наркотици и алкохол в алегоричния му хорър „Рога“ (Antlers) – всичките те, както и останалите му филми, носят онова неуловимо нещо, което множество уж по-добри артисти никога няма да имат – стил, почерк и неподправена атмосфера. Както и специфичен поглед над света, който е само негов.
„Бледосиньото око“ е може би най-осезаемото, психологически натоварено и сетивно от всичките му произведения досега. Историята на филма далеч не е толкова важна, колкото студа, миризмата на свещи, пушека, тъгата и смъртта, които ще усетите да се процеждат през екраните ви в продължение на приблизително два часа, но все пак е нужно поне да загатнем за какво става въпрос в тази снежна, готическа мистерия. Сюжетът разказва за убийство в американска академия за млади кадети през 1830 г. Един от тях е намерен обесен и с изтръгнато сърце – следват съмнения, параноя, ужас. В тази наслоена с напрежение обстановка е повикан брилянтен, но потънал в алкохол, скръбен детектив (както е нормата), изигран от винаги феноменалния Крисчън Бейл. Рано в хода на разследването той се натъква на красноречивия, леко надут и самодоволен, но въпреки това вече доста морбиден младеж на име Едгар Алан По, който е просто поредният неопитен и единственият непокорен кадет в място, което изисква сляпо подчинение и възпитава само и единствено на конформизъм. Истинската звезда на филма е именно фикционализираната версия на младия По, за чиито произведения и личност „Бледосиньото око“ представлява нещо като предистория – как По се превърна в По? Какво го доведе до обладаното, вдъхновено и гениално състояние на ума, което да напише ужасяващи шедьоври като „Падането на дома Ъшър“ (The Fall of the House of Usher)? Какво го движи и го кара да сънува и после да разписва своите кошмари?
Сложната личност на По е изиграна с изискан ампломб от бъдещия носител на Оскар (помнете ми думите) Хари Мелинг, когото познавате като гнусния дебел братовчед на Хари Потър, наречен Дъдли Дърсли, и който в днешно време е един от най-интересните бутикови актьори, които ще имате удоволствието да гледате в кино-ера, препълнена със скучни, лустросани модели (то коя ли не е?). Отвъд двамата партньори и основни участници в играта на котка и мишка с мистериозния убиец, филмът е изпълнен с цяла камара обиграни и изискани актьори в кратки, но запомнящи се роли, които изглеждат сякаш се забавляват страхотно в претруфените си, полу-викториански костюми, но специално внимание заслужава неподражаемата Джилиън Андерсън. Тя отново открадва всички сцени, в които присъства, въпреки че те са много малко, със своето откачено, истерично, лицемерно и инфантилно поведение на презадоволена, но фундаментално нещастна дама от висшето общество.
Като цяло кастингът и изпълненията във филма са 9/10, с някои изключения, които се дължат на проблеми на чисто сценарно ниво, които можеха да бъдат изчистени само с още една чернова или малко по-дълго времетраене. Ако имам една категорична критика към филма е, че амбицията му надхвърля възможностите, които два часа и десет минути му предоставят. Затова и в мен назря усещането, че някога, в по-начален стадий, „Бледосиньото око“ е бил поне два часа и половина и е имал време да не галопира през някои от ключовите си сцени и развръзки. Но е абсолютно възможно това да не е по вина на Купър (който е сценарист и режисьор на проекта), а да е бил натиснат от продуцентите да ореже собствения си филм, за да е по-достъпен за масовата публика – не всички са побъркани като мен и искат да гледат петчасови извращения. Но въпреки това няма как да не ме е яд, че потенциално пълната и превъзхождаща този филм негова версия е останала на пода на монтажното студио и че хората с парите за пореден път изглежда не са се доверили на хората с талант. Уви, но се надявам все някога да се научат.
Другият потенциален проблем, който отблъсна много хора, но категорично спечели мен на негова страна е противоречивият му край. Тъй като доста филми имат проблеми с т. нар. „зависване в края на втори акт“, почти очаквах „Бледосиньото око“ да ме изгуби за около десетина минути точно в този интервал и не сгреших – една конкретна сцена, за която не мога да говоря в подробности, ми се стори твърде проточена, абсурдна и ненужно мелодраматична. И почти мигновено след това филмът успя да се завърне победоносно със съкрушителния си, макар и сравнително неправдоподобен финал, който със сигурност няма да издам тук. Но ще кажа, че докато до този момент филмът представляваше мрачен и постепенен, преднамерено бавен трилър, който набляга над атмосферата и връзката между двамата прекрасни главни персонажи, то този финал го извиси от приятно прекарани два часа с любим зимен жанр, до почти древногръцка трагедия, която ме натъжи дълбоко и неочаквано. Дори бих казал, че ме рани поне за миг – за една вечер, в която стоях почти неподвижен в тихата стая и разсъждавах над всичко, което Скот Купър и неговият дълбоко меланхоличен и песимистичен филм ми каза. Огромна част от това колко силно ми повлия се дължи и на музиката на един от най-великите ни живи композитори – Хауърд Шор – неговите ужасно драматични и почти бедствени саундтраци към филми за серийни убийци (The Silence of the Lambs, Seven, The Cell) винаги създават усещането за нетърпимо напрежение и безкрайна, непреодолима загуба – най-перфектната комбинация и съответно най-правилният композитор за този филм и този жанр като цяло.
Така че след всичко това, ако мога да ви оставя с нещо, нека то бъде в духа на личността, която е вдъхновила историята и темите на „Бледосиньото око“, защото филмът целѝ (и успява) да се усети не просто като разказ за По, а и като квинтесенциална, сякаш създадена от По история. И писателят и филмът са черногледи, обречени и крайни в заключенията си за тъгата и жестокостта, които човешките същества носят навсякъде със себе си, но въпреки това са парадоксално изпълнени с нежност и любов и копнеж по нещо по-смислено и по-важно от тленното – по някаква абстракция и някакъв недостижим идеал, който постоянно преследваме и в който системно се проваляме. Тази фатална двойственост движи целия филм, точно както според По и Купър движи и всеки човек, но зрителят разбира тази унищожителна истина чак в самия му край и всичко до този момент се променя и реконтекстуализира в главата му, за да придобие един по-висш смисъл. За мен това е признакът на един истински добър филм, независимо от неговите недостатъци. И той ще стои още дълго време с мен.
Снимки: The New York Times, Entertainment Weekly, Vanity Fair
