След като в началото на седмицата обърнахме внимание на нежния пол, днес идва ред да погледнем към петима мъже, всеки един от които, иронично, представлява своя различна форма на една нежна и чувствителна душа, затворена в нетипична обвивка. И докато Кейт Бланшет е егоцентрична, манипулативна и ледена в „Тар“ (TÁR), докато Мишел Йео разхвърля хора нагоре-надолу с шамари и ритници във „Всичко, навсякъде, през цялото време“ (Everything Everywhere All at Once), а Вайола Дейвис крещи и мята копия по робовладелци в „Жената воин“ (The Woman King), то потенциалните номинирани за Най-добра главна мъжка роля тази година са всичко друго, но не и „класически мъжкари“. И толкова по-добре.
ОСТИН БЪТЛЪР, “ELVIS”
Всеизвестен факт е, че за биографични роли винаги са се давали и навярно винаги ще се дават множество Оскари. Има нещо в психологията на цялото човешко съсловие, което желае да види как „този човек, който много прилича на онзи човек, ще изкопира маниерите му до маниакална прецизност“. Просто е забавно. И впечатляващо. Също така е най-елементарният и простичък начин, по който да се прецени как да бъде наградена подобна несъстезателна и субективна материя като изкуството – ако докато гледаш филма не можеш да видиш Рене Зелуегър, а само Джуди Гарланд (Judy, 2019 г.), значи са положени много труд и усилия, което в очите на Академията често означава награда.
Тази година вероятно няма да е по-различна, тъй като главният претендент за Оскара бавно, но сигурно стана младият, срамежлив и безкрайно харизматичен Остин Бътлър, в ролята на Елвис Пресли. Ако Академията го отрази, това ще бъде първата и много заслужена номинация за Остин, не само защото беше най-доброто нещо във филм с много спорни качества и недостатъци, а защото ролята е доста изискваща и изтощителна. Основно заради неговото изпълнение, аз клоня твърдо към хората, на които цялото уморително, френетично и на моменти очарователно кичозно фиаско им хареса и които бяха истински впечатлени от 31-годишния актьор и огромните му, метафорични рамене, които изнесоха цялата продукция. От друга страна, не мога да не погледна на ситуацията като твърде типична не само за Оскарите, но и като цяло – „Елвис“ е биографичен филм, направен по един класически, изхабен, сценарен калъп, чиито основни достойнства са бомбастичната режисура (дело на винаги шармантния Баз Лурман) и едно истински сърцато изпълнение в сърцевината му, които да ни заблудят за два часа и половина, че не сме гледали този филм безброй пъти преди. Истината е, че сме, и даже го пародирахме още през 2007 г. със „Стъпвай тежко: Историята на Дюи Кокс“ (Walk Hard: The Dewey Cox Story). Но стига толкова за биографичните музикални драми – те са това, което са. Време е за нещо също толкова класическо…
БРЕНДЪН ФРЕЙЗЪР, “THE WHALE”
Време е за сълзливата мелодрама. И казвам това словосъчетание с най-топлите, абсолютно искрени чувства на човек, който обожава да реве на неща като „Предай нататък“ (Pay It Forward), „Стоманени магнолии“ (Steel Magnolias) или „Мулен Руж“ (Moulin Rouge!) Всеки жанр, независимо колко ниско оценяван, има вродени достойнства, които трябва да бъдат разпознавани и оценявани. В мелодрамата, например, има огромен катарзис. Да, удобна е, да, манипулативна е, но е и безкрайно освобождаваща и, ако е направена както трябва, може да удря много силно. Така че тази година изборът ни за най-добра мелодраматична роля (което също като музикалните биопикове има запазено място на червения килим) ще трябва да отиде при Брендън Фрейзър, който дълго време тази година беше категоричният фаворит на всеки за Оскара за главна мъжка роля.
В „Китът“ на вечно травмиращия ни Дарън Аронофски, Фрейзър играе 300-килограмов колежански професор, чието тегло и компулсивно тъпчене са резултат от много дълбока и непреодолима травма. Когато разбира, че не му оставa много дълго да живее, той решава да поправи някои от грешките в живота си и да се свърже с отчужденото си семейство. Само по себе си, това описание е толкова наситено с потенциал за плач, крясъци и унищожителни монолози, че Оскарът сам започва да гравитира около Фрейзър и огромния т.нар. „дебел костюм“, който носи във филма. Отделно от това, Брендън има страхотно повествование около личността си – от средата на 90-те до около 2003 г., той беше изключително търсен, добре платен и разпознаваем актьор… до момента, в който сам не реши да се оттегли от индустрията, за да се погрижи за безбройните си счупвания и травми, претърпени по време на снимките на трите филма от франчайза „Мумията“ (The Mummy). В допълнение към това, поради разнообразни лични причини, включващи тежък развод, смъртта на майка му и това, че беше жертва на сексуално насилие, Брендън изчезна от светлините на прожекторите, за да може да оцелее емоционално и психически. Но сега е време за неговото триумфално завръщане и неговата първа номинация за Оскар, защото ако има нещо, което със сигурност знаем, то е, че Холивуд обожава подобни истории за силата на човешкия дух, било то на кино, или в истинския живот.
КОЛИН ФАРЕЛ, “THE BANSHEES OF INISHERIN”
Колин Фарел е национално съкровище. Ирландия със сигурност смята така, но и аз много отдавна я подкрепям в това становище. Холивуд и Америка все още не са много сигурни какво точно да правят с него, но постепенно се усещат – Колин Фарел е крив, ексцентричен актъор, който иска да играе криви и ексцентрични персонажи, но и който притежава изключително привлекателното лице на актьор, създаден за стандартни, праволинейни роли на мечтателни красавци. И точно тази специфична неяснота в това какво всъщност представлява Колин Фарел, тази фатална амбивалентност на две по принцип неподхождащи си качества го правят истински уникален. И, според мен, адски, адски смешен. За пръв път усетихме точно колко комфортно се чувства в комедия Колин, когато през 2008 г. излезе „В Брюж“ (In Bruges). Фарел, Брендън Глийсън и също толкова изненадващият и брилянтно психотичен Рейф Файнс откраднаха сърцата на целия свят и собственоръчно подпомогнаха икономиката на Брюж – град, който преди това малцина дори знаеха къде се намира (в Белгия е). Но по-наблюдателните от вас ще да са разпознали комедийния му талант още през 2003 г., когато Колин влезе в ролята на пародийно злия и безкрайно нелеп Булсай в злополучния „Дявол на доброто“ (Daredevil) – гологлав злодей, задавящ мили баби с фъстъци в самолета със злорада усмивка на уста, чийто кожен шлифер издава звук на гърмящи змии всеки път, като го заметне. Категорично най-доброто нещо в един много лош филм.
Подобно на Остин Бътлър и Брендън Фрейзър, това би било първата номинация за Оскар за Колин, и тъй като следващите двама претенденти също никога не са били номинирани, мога спокойно да кажа, че това е една от най-интересните години за категорията от много време насам. Няма го Дензел Уошингтън, няма го Леонардо ДиКаприо, нито Уил Смит, или пък Даниъл Дей-Люис – ветерани, които вече са получили своите Оскари и които обичаме, но за които не се вълнуваме особено много. Разнообразието не е само в актьорите, а и в ролите и в типа филми – „Баншите от Инишерин“ е черна драмедия с езкистенциални, депресивни и нихилистични, но в крайна сметка дълбоко животоутвърждаващи отенъци, а ролята на Фарел е очарователна. Колин играе Падрик, най-милия човек и (потенциално) втория най-глупав човек на целия зелен, малък остров Инишерин. Той обожава животните си, доволен е от живота, обича сестра си и най-добрия си приятел и иска да прекара всеки ден с всички тях, по един и същи начин, на този един и същ остров, до края на живота си. Неговото спокойно, хармонично съществуване бива разтърсено от внезапното осъзнаване, че не всички са като него и местата, до които Фарел и сценаристът и режисьор Мартин Макдона довеждат Падрик, са мрачни, неочаквани и сърцераздирателни.
БИЛ НАЙ, “LIVING”
Завръщаме се към класическия оскаров наратив с очарователния Бил Най – възрастен, британски актьор, който досега не е бил особено отразяван от Академията, но прави потенциалната роля на живота си и може би печели престижната награда? Малко вероятно, но пък проработи за „Най-мрачния час“ (Darkest Hour) и Гари Олдман през 2017 г., както и за Колин Фърт и „Речта на краля“ (The King’s Speech) през 2010 г., и нека не забравяме безапелационната победа на Марк Райлънс за „Мостът на шпионите“ (Bridge of Spies) през 2015 г. (нищо че беше за Най-добра поддържаща мъжка роля). Светът се запозна с Бил през 2003 г., когато абсолютно случайно и по негови думи тотално неочаквано, е бил избран за вече установената коледна класика „Наистина любов“ (Love Actually). Оттам-нататък следва кариера, изпълнена с роли на леко ексцентрични, хумористично безизразни, но все пак запазващи топлината си възрастни джентълмени, разнообразени периодично от някоя и друга роля на злодей в огромен холивудски франчайз, за която повечето британски актьори просто се абонират, дори без да разберат, в мига, в който стъпят в Ел Ей.
Малко вероятно е Бил да спечели Оскара при подобна сериозна конкуренция, но ролята му на скромен, скучен и хрисим бюрократ, който разбира, че скоро ще умре, и осъзнава, че не е живял истински никога през живота си, но е твърдо решен да проемени това в малкото му останало време, е много примамлива за Академията. Този тип топли, тъжни, но ултимативно каращи зрителя да се чувства уверен в смисъла на живота, вместо да се фокусира върху безсмислието му истории са класическа примамка за г-н Оскар, който също вече е на сериозна възраст и започва да усеща екзистенциалния натиск – има ли смисъл и място за него в днешния свят, или е отживелица, която трябва постепенно да си отиде?
ПОЛ МЕСКАЛ, “AFTERSUN”
От история за края на живота, преминаваме в една за неговото начало. Моят противоречив избор за, както вече споменах, винаги неочакваното пето място в кръга на номинираните, е младият и тепърва пробиващ, но вече много нашумял (с причина) Пол Мескал. „След слънцето“ е историята на млада жена, която си спомня детството и по-конкретно – лятото, което е прекарала с нежния си, любящ, но преследван от демони баща, когато е била на 11 години. Според мнозина филмът е шедьовър, според други просто e много добър (сякаш това е просто нещо), но всички са единодушни, че Пол е страхотен в ролята на бащата и категорично ти чупи сърцето със замечтания си поглед и енигматичната си, половинчата усмивка, зад които се крият много възрастна тъга и тревога, които остават непонятни, но не и незабелязани от малката му дъщеричка.
2022 г. е силна за младия актьор, тъй като той участва в още два филма – ирландската битова, но въпреки това странно митологизирана драма „Създанията на Господ“ (God’s Creatures) и „Кармен“ (Carmen), американски мюзикъл, базиран на едноименната опера. Но ако искате да се подготвите повече за потенциалната му номинация и да добиете представа за способностите му, пуснете си „Нормални хора“ (Normal People) – минисериал, който проследява сложните и объркани романтични взаимоотношения между двама много различни души, както и начина, по който връзката и взаимното им неразбиране усложнява животите им.
Снимки: CNN, NBC News, Easy Reader News, Vulture, Stylist
