Тази седмица се концентрираме върху две от най-интересните, но и потенциално най-скучните Оскарови състезания за годината – Най-добрата поддържаща женска и мъжка роля. Причината за това е проста – и в двете категории или вече имаме категоричен победител, или нямаме никаква представа кой ще грабне статуетката, което прави моята задачка днес доста трудна. Но аз не се обезкуражавам толкова лесно, така че нека започнем с най-сигурната дама в този толкова еклектичен списък, пък да видим докъде ще стигнем.
КЕРИ КОНДЪН, “THE BANSHEES OF INISHERIN“
Всички прогнозиращи сме единодушни – единствената, която на сто процента ще бъде номинирана за Най-добра поддържаща женска роля, е Кери Кондън. Това ще бъде първа номинация за ирландската актриса, чиято снимка в момента гледате и навярно се чудите откъде я познавате. Ще ви улесня – от страхотните сериали „Рим“ (Rome) и „Обадете се на Сол“ (Better Call Saul), където няма да намерите и помен от тежкия ѝ ирландски акцент, който е на показ в „Баншите от Инишерин“.
Ролята ѝ тук е изключително благоприятна за оскарово внимание, най-малкото защото изпъква като (почти) единственото женско присъствие във филм на остров, пълен с твърдоглави, сърдити, оплакващи се и скучни мъже. Но отвъд това Кери, която играе интелигентната, емоционална, леко тъжна и задушена от обстоятелствата си сестра на Колин Фарел, е лепилото, което споява и облагородява тези сприхави мъже. Тя е душата на острова Инишерин, точно толкова, колкото семплият й брат е сърцето му. И без нейния гняв, нейната тъга, притеснение, емпатия и нейната топлина, филмът щеше да бъде толкова по-черен и потискащ, напълно лишен от надежда за нещо по-добро, и поради това щеше да достигне до много по-малко хора.
Героят ѝ е ключов не само за тона и темите на филма, но и за главните персонажи – тя е спойката между своя брат и най-добрия му приятел, тя познава и двете страни на конфликта им и доказва системно, че и двамата не са прави – можеш да бъдеш и мил и умен. Единственото, което е наистина трудно, когато си такъв, е да си щастлив. Това прави ролята наистина поддържаща в най-чистия смисъл на думата – огромна част от филма се крепи изцяло на нея и на баланса, който тя толкова изкусно, почти незабележеимо и фино поддържа през цялото време.
ДЖЕСИ БЪКЛИ, “WOMEN TALKING”
Джеси Бъкли е може би най-добрата актриса в този състав и със сигурност моят абсолютен фаворит и безапелационна любимка. Тя блесна за пръв път през 2017 г. рамо до рамо с един вечно сумтящ, ръмжащ и твърде опасен Том Харди, когато без да иска ми открадна сърцето в жестокия и, за съжаление, все още лишен от втори сезон сериал „Табу“ (Taboo). След това направи същото през 2019 г. в „Чернобил“ (Chernobyl), където отново беше страхотна, въпреки че беше заобиколена от титани като Стелан Скарсгаард, Емили Уотсън и Джаред Харис. Но годината, която спокойно можем да наречем „Годината на Джеси Бъкли“, беше 2020 г., когато участва в две добри заглавия (The Courier и Misbehaviour) и едно невероятно (I’m Thinking of Ending Things на винаги травмиращия ни Чарли Кауфман), последвани от най-смразяващата ѝ роля досега като прекомерно учтивата, но хищническа и душевно уродлива медицинска сестра/сериен убиец Ориета Мейфлауър в четвърти сезон на „Фарго“ (Fargo). След толкова силни и интензивни 12 месеца дойде време за малко почивка и през 2021 г. единствената ѝ роля беше в „Изгубената дъщеря“ (The Lost Daughter), но дори в подобна камерна година Джеси не си поплю и за превъплъщаването си в младата, много объркана и непригодната за майчинство версия на Оливия Колман тя спечели първата си номинация за Оскар за Най-добра поддържаща женска роля.
Тази година отново се оказва силна за актрисата – участва в два филма, един от които водещ претендент за Оскари – „Жените разговарят“, а вторият – „Мъже“ (Men) … е, той със сигурност е нещо много гнусно, много метафорично и много невиждано досега – препоръчвам го силно на всички със силни стомаси и работещи мозъци! „Жените разговарят“ не се справя толкова добре с наградите, колкото се очакваше – единствените му две номинации за Златен Глобус са за Най-добър сценарий и Най-добра оригинална музика, но аз твърдо вярвам, че талантът на Джеси Бъкли ще надмогне тези затруднения и тя ще получи втората си номинация за Оскар за роля, която, за съжаление, още не сме имали щастието да видим по нашите екрани.
ДЖЕЙМИ ЛИЙ КЪРТИС, “EVERYTHING EVERYWHERE ALL AT ONCE”
Джейми Лий Къртис много иска да спечели Оскар. Или поне така изглежда от всичките интервюта, които тя неуморно и безспирно дава абсолютно навсякъде. Моделът, на практика измислен от Харви Уайнстийн и наречен „Оскар Кампания“, е работел множество пъти досега (основно за филми, продуцирания от самия него) и дори да не ѝ донесе самата награда, то почти със сигурност ще ѝ донесе първата й номинация.
Дъщеря на две холивудски кралски особи (Тони Къртис и Джанет Лий), Джейми навярно ще последва техните стъпки – въпреки огромната си популярност и талант, баща ѝ има само една номинация за Оскар за „Непокорните“ (The Defiant Ones) през 1958 г. Точно толкова има и майка ѝ, която завинаги ще остане в историята на киното със сцената под душа в „Психо“ (Psycho), за който е и номинирана през 1960 г., но абсолютно престъпно губи наградата, въпреки културното въздействие, което филмът е имал още тогава, да не говорим за сега. Дъщеря им притежава немалка част от харизмата им, видна още в дебюта ѝ – култовата и също толкова влиятелна колкото „Психо“ хорър-класика „Хелоуин“ (Halloween) през 1978 г. Това, което следва, е сравнително успешна, но не особено разнообразна кариера, чиито силни акценти са все още неприлично смешните комедии „Смяна на местата“ (Trading Places) и „Риба, наречена Уанда“ (A Fish Called Wanda), безумната комедийна екшън екстраваганца на Джеймс Камерън „Истински лъжи“ (True Lies) и цяла поредица от продължения на оригиналния „Хелоуин“ с вариращо качество и още по-вариращи финансови успехи. Тази година ролята ѝ на отвратително злобна данъчна инспекторка, която се превръща в комиксов суперзлодей (измежду още много други скандални свои версии) във „Всичко, навсякъде, наведнъж“, Джейми Лий най-накрая се цели нависоко и стреля смело. Освен да ѝ пожелая късмет, друго не остава.
АНДЖЕЛА БАСЕТ, “BLACK PANTHER: WAKANDA FOREVER”
В историята на киното се броят на пръсти ролите, произлезли от комиксов филм, които са били номинирани за Оскари, камо ли да ги спечелят. Двете изключения са покойният Хийт Леджър, който взе посмъртно награда за своя абсолютно вечен Жокер в „Черният рицар“ (The Dark Knight) през 2008 г. и Хоакин Финикс, който спечели Оскар за същата роля през 2019 г., но главна и далеч не толкова впечатляваща, вълнуваща и силна, колкото беше тази на Хийт десет години по-рано. Следват няколко номинации – преиграващ, но много смешен и гротесков мафиотски бос в лицето на Ал Пачино в „Дик Трейси“ (Dick Tracy) през 1990г., както и неговия антипод – изключително нюансираното и нежно изпълнение на Пол Нюман като (отново) мафиотски бос в „Път към отмъщение“ (Road to Perdition), където ни разплака само с един поглед и една дума. През 2005 г. видяхме номинация и за заплашителният и дяволит мафиотски бос на Уилям Хърт (усещаме ли някакъв модел?) в „Тъмно минало“ (A History of Violence), последвана от… нищо повече. Според Академията три мафиота и два жокера са единствените комиксови персонажи, които заслужават някакво признание. Дори Хю Джакман и неговата лебедова песен „Логан“ (Logan) не можаха да се вмъкнат, въпреки че и той, и Патрик Стюарт заслужаваха всичките награди, навсякъде, през цялото време за своите сърцераздиращи изпълнения.
Към този кратък списък тази година ще се опитаме да добавим могъщата Анджела Басет и нейната магнетична, но скърбяща кралица в „Черната пантера: Уаканда завинаги“. Единствената ѝ номинация за Оскар до този момент е през 1993 г. за ролята на Тина Търнър в биографичния „Тина: Какво общо има любовта“ (What’s Love Got to Do With It), където демонстрира за пръв път вече така присъщата на Анджела специфична смес от сурова сила и внушително присъствие, комбинирани с крехка уязвимост. Точно тази класическа комбинация е изведена на показ за изключително малко екранно време в новата „Черна пантера“ и Анджела извършва чудеса в неговите рамки. Тя е съкрушена и величествена, жестока и деликатна, стара, изтощена и сломена, докато се извисява дръзко над всички с вдигната в достойно, мълчаливо предизвикателство брадичка. Тя е майка и кралица едновременно, във време, в което двете неща си противоречат коренно и се унищожават едно друго някъде надълбоко в кървящата ѝ душа, и въпреки това тя стои права и горда. Това е дефиницията на огромна роля, може би точно заради малкото време, което имахме с нея. Но със сигурност е предостатъчно за номинация.
ДОЛИ ДЕ ЛЕОН, “TRIANGLE OF SADNESS”
Точно колкото номинацията на Кери Кондън е сигурна, точно толкова тази на Доли де Леон е хвърляне на заровете. Със същия успех петата ми избраница можеше да е Хонг Чау за „Китът“ (The Whale), Нина Хос за „Тар“ (Tár) или дори Кери Мълиган за „Нейната дума“ (She Said). Отчасти избирам Доли поради напълно субективни, лични симпатии към една роля, която изникна абсолютно изневиделица в началото на трети акт на „Идиотския триъгълник“, открадна филма невероятно майсторски и целенасочено го доведе до логичния му, но въпреки това шокиращ и трагичен завършек.
Подобно на другите категории, петото място и тук е обвито в гъста, непрогледна мъгла. Всеки прогнозиращ е наясно, че Академията обича да експериментира, що се отнася до тази номинация, но въпросът е винаги: кой точно ескперимент ще предпочете? Историческите данни говорят, че цветнокожи системно биват пренебрегвани в категориите Най-добра главна мъжка/женска роля и жънат много по-голям успех в поддържащите. Едва миналата година Ариана Дебос, която е от пуерторикански произход, спечели награда за римейка на „Уестсайдска история“ (West Side Story) на Стивън Спилбърг. През 2020 г. пък Юн Ю-Джун от Корея се сдоби с Оскар за своето мило и сладко изпълнение на една твърде нетипична баба в „Минари“ (Minari). Отвъд факта, че е страхотна във филма, Доли де Леон е филипинка и покрива критериите и неофициалните квоти на Академията, която от години се опитва да диверсифицира и себе си, и изборите си, но ако следваме тази логика, Хонг Чау в „Китът“ е също толкова вероятна избраница. В крайна сметка номинацията за Златен Глобус на Доли де Леон наклони везните в нейна полза. Ако искате да станете свидетел на страхотното ѝ изпълнение в „Идиотският триъгълник“, имате един последен шанс само след два дни в Домът на Киното или G8. Няма да съжалявате.
Снимки: Vanity Fair, Deadline, Entertainment Weekly, The New York Times, XSMultimedia
