Винаги съм го казвал и винаги ще го казвам – музиката е 50% от филма… понякога дори повече. Но в днешно време твърде малка част от киноманите и кинокритиците обръщат наистина сериозно внимание на това колко много работа върши един талантлив композитор, за да извиси посредствен филм до добър, а понякога дори да превърне добър филм във велик. Има ги и изключенията като Ханс Цимер, който е известно име дори извън киносредите, защото далновидно превърна своите разпознаваеми композиции в печеливш холивудски бизнес модел. Но отвъд него, в сферата на филмовата музика има още стотици прекрасни създатели, които вършат невероятна, по-нюансирана работа по недотам известни и бомбастични филми и често остават пренебрегнати и недооценени от една индустрия, която обича забързани, драматични и вълнуващи аудио-визуални преживявавания – същото, за което е жадна и масовата публика. Днес обръщаме поглед към едни от невъзпетите герои на киното – композиторите на филмова музика.
ДЖЪСТИН ХЪРУИЦ, „BABYLON“
На първо място в нашия списък се намества удобно, стиснал чисто новия си „Златен Глобус“ в талантливите си пианистки ръце, една от младите надежди на холивудската филмова музика – Джъстин Хъруиц. Едва на 37 години, той вече има две награди „Оскар“ – за най-добра оригинална музика за „Ла Ла Ленд“ (La La Land) и за най-добра песен (за същия филм). Тази година неговите хаотични, енергични и безкрайно танцувални полусимфонични джаз композиции във „Вавилон“ със сигурност ще му донесат поредната номинация от Академията, тъй като вече му донесоха и гореспоменатия „Глобус“.
Джъстин просто има един различен, класическo холивудски поглед, който обаче напомпва с модерна поп, рок и денс музика – стилът му напомня на нещо, изровено от отминала ера, внимателно почистено и полирано, докато не лъсне, след което усъвършенствано с безброй франкенщайновски парчета, откраднати от всевъзможни музикални жанрове от последния век. Академията обича подобни експерименти и иновации, стига да не са твърде авангардни, така че подозирам, че на сутринта на 13-ти март Джъстин ще завърне вкъщи с втората си награда „Оскар“ за оригинална музика.
ДЖОН УИЛЯМС, „THE FABELMANS“
Джон Уилямс е един от най-великите, може би най-великият жив композитор на филмова музика в целия свят. Малцина ще тръгнат да спорят с това твърде категорично мнение, но ако искат – нека опитат. Ето малък списък с иконичните теми, мотиви и композиции, които е дал на човечеството – „Челюсти“ (Jaws), „Междузвездни войни“ (Star Wars), „Супермен“ (Superman), „Индиана Джоунс“ (Indiana Jones), „Извънземното“ (E.T.), „Сам вкъщи“ (Home Alone), „Джурасик Парк“ (Jurassic Park), „Списъкът на Шиндлер“ (Schindler’s List), „Хари Потър“ (Harry Potter). Не мисля, че има нужда да се аргументирам повече. Също така не е и изненада, че повечето от тези класически филми са режисирани от дългогодишния му приятел и най-близък професионален партньор – Стивън Спилбърг.
Тази година и двамата се завърнаха триумфално, но някакси много по-меланхолично, интимно и дори леко елегично – има реална възможност „Семейство Фейбълман“ да е последният филм, който ще създадат заедно и той отбелязва своеобразния край на цяла една епоха в популярното кино, започнала още през 1975 г. само с две постепенно забързващи се, заплашителни ноти и една дебнеща под водата камера. Време е за старите кучета да си починат след толкова десетилетия на неуморно предоставяне на радост и възхита за големи и малки по целия свят. И докато Спилбърг вече е зает със следващите си три проекта и изглежда няма никакво намерение да спира да снима, то Джон Уилямс наскоро обяви своето дълго отлагано пенсиониране… но само за малко, защото много бързо си върна думите назад. За човек, който е толкова влюбен в музиката и киното, навярно е трудно да стои далеч от тях.
АЛЕКСАНДЪР ДЕСПЛА, „GUILLERMO DEL TORO’S PINOCCHIO“
Напоследък Александър Деспла е много популярен в холивудските кръгове и особено когато дойде време за награди. Академията просто го обожава и това е видно от промишленото количество номинации, които е натрупал през последните 15 години – цели 11, като две от тях са дори в една и съща година – 2015 г., за „Игра на кодове“ (The Imitation Game) и „Гранд хотел „Будапеща“ (The Grand Budapest Hotel), за който дори спечели наградата. Вторият му, и засега последен „Оскар“, идва през 2018 г. за „Формата на водата“ (The Shape of Water) – също доста заслужен, въпреки че точно тогава аз имах други фаворити. За единия от тях ще поговорим след малко.
През 2022 г. Александър се обедини за втори път с любимеца на всички Гийермо дел Торо, за да създаде един нежен и топъл, но все пак динамичен и вълнуващ, леко наивен, може би дори детински (в най-добрия смисъл на думата) саундтрак към едно уж детско филмче, което далеч не е толкова детско – помрачения от война и фашизъм „Пинокио“ (Guillermo Del Toro’s Pinocchio). Номинацията му е в кърпа вързана, но този път конкуренцията в лицето на Хъруиц и Уилямс е наистина сериозна, тъй като и двамата също като него са част от „златните музикални момчета“ на Академията, така че според мен Деспла ще трябва да се размине с третата си статуетка… засега.
ХИЛДУР ГУДНАДОТИР, „WOMEN TALKING“
Младата челистка Хилдур Гуднадотир изгря на филмовия небосклон аз пръв път през 2019 г., когато написа музиката към провокативния по множество параграфи „Жокер“ (Joker). Личната ми неприязън към този филм настрана, тогава не успях да разбера защо монотонният ѝ и прекомерно драматичен, почти емоционално манипулативен (по-лош начин) саундтрак предизвика подобен фурор навсякъде. По мое мнение музикалната идентичност, която тя създаде за филма, не обогатяваше и не подпомагаше семплия сценарий, а дори работеше срещу него. Има място за мелодии и хармонии, които да са в дисонанс с образите на екрана, но това не беше едно от тях.
Въпреки това тази година Хилдур е композитор на цели два потенциално оскарови филма – също толкова противоречивият като „Жокер“ „Тар“ (TÁR), за който вече говорих надълго и нашироко няколко пъти, и този, за който според мен ще бъде номинирана – „Жените разговарят“. Въпреки брилянтния актьорски състав и огромния потенциал за злато, филмът на Сара Поли не се справя хич добре, що се отнася до награди и номинации, но единственият участник в създаването му, който почти със сигурност ще получи някаква форма на признание от Академията, е именно Хилдур. И този път го заслужава. Музиката на исландката тук е разнообразна, интересна и експериментална по най-добрия възможен начин. Да видим дали това ще е достатъчно, за да се прибере с „Оскар“.
КАРТЪР БЪРУЕЛ, „THE BANSHEES OF INISHERIN“
Редовният композитор на култовите и неподражаеми братя Коен, Картър Бъруел е написал музиката за почти всеки от филмите им от 1984 г. насам, когато те представиха своя впечатляващ дебют, наречен „Грешна кръв“ (Blood Simple). Единствените две изключения от това правило са „О, братко, къде си?“ (O brother, Where Art Thou?) и „Истинският Люин Дейвис“ (Inside Llewyn Davis). До ден-днешен Картър е престъпно подценяван композитор, който има едва две номинации за „Оскар“, а би трябвало да има около десет. Първото признание дойде през 2015 г., когато всички бяха очаровани от интелигентния, нежен и тихо опустошителен саундтрак към един също толкова добър филм – „Каръл“ (Carol) на Тод Хайнс. Тогава Бъруел загуби наградата заради легендарния Енио Мориконе и „Омразната осморка“ (The Hateful Eight), а три години по-късно гореспоменатият Деспла го победи с „Формата на водата” (The Shape of Water), въпреки че музиката, която Картър написа за „Три билборда извън града“ (Three Billboards Outside Ebbing, Missouri), беше може би най-силното му произведение до този момент и според мен – по-добрият избор.
Тъй като свърши страхотна работа по всички досегашни филми на Мартин Макдона, за мен не е изненада, че ирландецът го е поканил да напише и музиката за последната му мрачно комична драма – „Баншите от Инишерин“. Има нещо дълбоко мистериозно, дяволито и напълно неуловимо в композициите, които е създал за един също толкова неуловим и изпълнен с въпроси филм. Прозира също така и едва сдържана, но по някакъв начин парадоксално учтива заплаха в подбора му на тонове, интервали и тембри. Въпреки че смятам, че за пореден път Картър Бъруел надмина себе си, както и за пореден път ми счупи сърцето с богатата си, простичко звучаща, но в действителност изненадващо сложна музика, неговите усилия отново ще останат неоценени. Да, може би ще получи своята номинация (дори това не е съвсем сигурно), но шансовете му да спечели са минимални. Явно ще се наложи да почакаме до следващия филм на Мартин Макдона за признанието на огромния талант на Бъруел.
Снимки: Composer Magazine, Classical Radio Boston, Forbes, Billboard, New York Public Radio
