Трудно нещо е да обхванеш един човешки живот в няколко часа. Дори бих казал, че е непосилно. Ние сме объркани и горди създания, чиито думи противоречат на делата ни, чиито принципи се сблъскват с душевността ни, чийто мозък не е в унисон със сърцата ни. Във всеки един от нас се крият едновременно анархичен, хедонистичен демон и безкомпромисен, безмилостен ангел, които се бият за надмощие над едно от най-ценните ни неща – усещането ни за идентичност и смисъл, която тази идентичност автоматично ни придава. „Какво съм аз?“ е сложен въпрос, на който нямаме отговор. Ако съм дърводелец, ще дялкам дърво. Ако съм баща, ще гледам деца. Ако съм артист, ще създавам изкуство. Ако съм учен, ще изследвам света. А ако съм вярващ, ще го приемам такъв, какъвто Господ го е създал.

Защо тогава усещам, че не съм което и да е от тези неща, а нещо много по-малко и много повече от тях едновременно? Защо системно „през деня неуморно изграждам, а през нощта без пощада руша“ тази своя идентичност, към която отчаяно съм се вкопчил, понеже тя е единствената ми връзка с една безразлична вселена? Защо постоянно се съмнявам в ценността си за себе си, за хората около себе си и за света? Това са въпросите, които тормозят всички малки и големи умове, и единствената разлика между тях е колко осъзнато ги тормозят, тъй като малкият ум бяга ужасено от подобни размисли, докато големият има навика да се дави и погубва в тях. Това са само част от въпросите, които преследват и парадоксалната личност на богоподобния създател на нашето неизбежно самоунищожение Робърт Опенхаймер. И ако и двата начина за справяне с тези въпроси са грешни, какъв е правилният?

Биография или изповед?

„Опенхаймер“ е дванадесетият филм на Кристофър Нолан и първият му сценарий, конструиран от първо лице единствено число, ако не е и първият заснет филм в историята на киното, изцяло написан от гледната точка на своя главен герой. Това е дълбоко съкровен и субективен филм, предназначен да се гледа през хлътналите, съкрушени, кристално-лъскави като топчета очи на Робърт Опенхаймер (феноменалния Килиън Мърфи), подобно на други две полубиографични истории в последните години – недостъпния и измамен „Манк“ (2020 г.) на Дейвид Финчър и интровертния и съсипващ „Първият човек“ (2018 г.) на Деймиън Шазел. Повече от който и да е от тях, обаче, „Опенхаймер“ представлява едно пропадане в дръзкия, арогантен, вълнуващ, понякога фантастичен и омагьосващ, но много по-често кошмарен свят, който се крие в главата на този невъзможен за опознаване, енигматичен и сложен, дори за самия себе си, човек.

Верен на себе си, Кристофър Нолан за пореден път решава да експериментира и да бъде иноватор, ако не изцяло във формата, то в емоционалната сърцевина на новия си филм – никой не пише сценарии по подобен начин. Сценарият има стойност само доколкото е нужен, за да се превърне във филм – той е малко повече от практичен инструмент за създаване на финалната форма на киноизкуството, а не литературно произведение само по себе си. Да, истински добрият сценарий може да преодолее тази своя функция и да бъде безкрайно забавен и четивен, но не е нужно – готовият филм е цар.

В случая царят е персонажът. „Опенхаймер“ не е сух биографичен филм, написан по калъп, или историческа драма, която да пресъздаде събитията, довели до началото на атомната ера. „Опенхаймер“ е дълбоко психологически параноичен трилър, който изследва природата на човека, на науката, на амбицията, на егото, на морала и на непреодолимия ни стремеж да се самозаличим от лицето на земята – било то по интимен и скрит, или по безкрайно показен начин. И всичко това ни е представено през объркания и изтерзан поглед на един от най-интелигентните и вдъхновени научни умове, раждали се някога. Това, което следва, е неговата безмилостна дисекция, както и дисекцията и осъждането на целия човешки род.

Мечтател или слепец?

Историята на човечеството е пълна с мечтатели-мъченици, чийто егоистичен, алтруистичен или чисто и просто първичен (производен на компулсивно любопитство) стремеж ги довежда до едно-единствено място – до метафоричния или дори буквален дънер, на който да положат главите си, да увесят примката си или да заковат собствените си пирони, докато обществото, което ги е произвело, услужливо събира подпалки, излива масло и драсва клечка в краката им. „Опенхаймер“ е обречен филм за обречен човек – факт, който си проличава още от първите кадри, в които Робърт, погълнат и изяждан от собственото си въображение и брилянтния си теоритичен ум, мечтае за нещо едновременно великолепно и ужасяващо. Нещо, което не му дава покой и го дистанцира крайно от социума, в който всеки, дори и най-гениалния и привидно самодостатъчен човек, има нужда да принадлежи. Нещо, което ще го превърне в модерния Прометей – аналогия, която филмът прави мигновено и която никога не вещае нищо добро.

Дали заслепен от Дара на Въображението, даден му сякаш от нехристиянските богове, от които физикът живо се е интересувал, или просто болезнено отдалечен от останалата част от света, за да осъзнае какво представлява масата, към която е неспособен да принадлежи, за Опенхаймер пътят винаги е бил само един. Да обуздае Огъня на Сътворението, за да го подари на недостойните простосмъртни и в процеса, ако не може да бъде покварен, да бъде унищожен от тях. Съдбата на мечтателя, бил той изобретател, философ, учен, артист или завоевател, винаги е била това – лудост или смърт. Тема, която Нолан вече посети веднъж в „Черният рицар“ (2008 г.) с персонажа на Харви Дент/Двуликия и вече иконичната реплика, чието ехо отеква и в „Опенхаймер“ – „Или умираш, докато си героя, или живееш достатъчно дълго, за да се превърнеш в злодея.“

Убийство или самоунищожение?

Ако възприемем фигурата на привидно непокваряемия „бял рицар“ Харви Дент за това, което Америка е виждала в лицето на Джон Ф. Кенеди (защото нека не се лъжем – паралелът е очевиден и абсолютно целенасочен от страна на Нолан), то тази на Опенхаймер е осезаемо повлияна от една друга трагедия – тази на Амадеус. Неведнъж съм казвал – филмите не съществуват във вакуум. Те са винаги социални и винаги политически (особено ако са добри) и винаги повлияни от това, което е дошло преди тях. Има две заглавия от миналото, с които „Опенхаймер“ споделя най-много общи гени. Първият е тричасовия, изпълнен с параноя и лишен от каквито и да било отговори шедьовър на Оливър Стоун, наречен „JFK“ (1991 г.), където тъмната сянка на правителствените конспирации и ФБР пречи на персонажи и публика да разберат кой наистина уби Кенеди и защо. Вторият е (почти) тричасовия, изпълен с отрова и категоричен в своите заключения шедьовър на Милош Форман, наречен „Амадеус“ (1984 г.), където тъмната сянка на завистта е директно отговорна за убийството на Моцарт. Ако тези филми са ви повлияли толкова силно, колкото и на мен, „Опенхаймер“ ще ви съсипе не по-малко.

Истината е, че чувствителните, харизматични, мечтаещи, но вечно съмняващи се, несигурни, егоцентрични и арогантни интелектуалци са много лесни за убиване. В някакъв смисъл те дори копнеят за това като някаква форма на избавление от екзистенциалната самота, в която са били захвърлени от първия миг, в който са осъзнали, че не са съвсем като всички останали. Филмът ни демонстрира, че Робърт Опенхаймер никога не е бил сигурен в това какво и кого подкрепя – било то с коя жена иска да бъде, кои са приятелите и съмишлениците му, коя е каузата, на която да отдаде живота си – наука или политика. Науката е пълна с прагматични и съмняващи се противници на въображението. Политиката е пълна с цинични и настървени противници на свободната мисъл. Някои са крайни индивидуалисти, други са крайни идеалисти. Опенхаймер не е нито едно от тези неща. Той не знае къде е неговото място и затова така и не взима страна, докато не е прекалено късно. Това е трагедията на големите мислители, в която и да е сфера – те са фундаментално пасивни, парализирани от съмнението и мнителността си, че който и да е някога може да бъде напълно прав за каквото и да е. И са прави – никой от нас не може. Но някакси трябва да продължаваме да живеем…

Изкупление или проклинане?

Осъзнавам, че избирам да съм целенасочено неясен в изследването на сюжета на „Опенхаймер“, но съм на мнение, че всеки трябва да преживее историята на този човек сам за себе си. Единственото, което мога да направя, е да се опитам да разтълкувам нещастната му съдба. Всичко казано до този миг ни води към едно категорично заключение – Опенхаймер е прокълнат човек. Дали прокълнат да е самотен, уникален и неразбран; дали прокълнат да е „бащата на атомната бомба“ – чудовищна титла, която никое човешко същество не трябва да се налага да носи; или прокълнат от обществото да е изкупителната жертва за тяхната собствена кръвождност, просто защото червените му политически убеждения са безкрайно удобни за осъждане в един несигурен, изпълнен със страхове и предразсъдъци свят – не знаем. Знаем само, че Опенхаймер е подсъдим.

И той е и съден, въпреки че всички, които го съдят, постоянно ни успокояват, че тясната, забравена от Бога стаичка, в която са го заврели, за да разнищят и болезнено да опростят сложния живот на един сложен човек, не е съдебна зала. Всъщност е. Тя е мястото, в което се провежда първият от двата съдебни процеса (които уж не са такива), прелестно рамкиращи наратива на филма. Процес номер едно се нарича „делене“ – в него ставаме свидетели на разпадането на един човек, наречен Опенхаймер. Процес номер две се нарича „синтез“ – в него ставаме свидетели на синтезирането на живота на този Опенхаймер от друг, не по-малко интересен човек – героя на Робърт Дауни Джуниър – Адмирал Луис Щраус. Единственото, което ще кажа за тази роля е, че е втората главна във филма, въпреки че технически е поддържаща, и че Дауни Джуниър най-вероятно току-що спечели своя първи Оскар, макар все още да не го знае. Присъствието му е не по-малко внушително от това на Килиън Мърфи и ако има справедливост в тази произволна вселена, и двамата ще си тръгнат със златните статуетки в ръка в началото на следващата година. Наистина невероятни изпълнения, които извисяват тези обикновени хора почти до божествени фигури.

Полубог или получовек?

Но къде е всъщност божественото в човека? Някои биха посочили способността да обичаш, както Бог обича всички хора. Да обичаш така родителите, децата, партньорите и приятелите си. По тази параграф човекът Опенхаймер се проваля системно. Двете чувствителни, но нестабилни жени в живота му са системно пренебрегвани, една заради друга и най-вече – заради Работата. Заради Делото. Заради Божественото Съзидание. Те дори са пренебрегвани от филма, по стар Нолански тертип, който според мен винаги е бил абсолютно целенасочен в творчеството му, а не недоглеждане от негова страна. Неговите мъжки персонажи са вманиачени, отдалечени и емоционално осакатени – естествено, че жените около тях ще бъдат пренебрегнати за сметка на Идеята, Стремежа или Мечтата. Естествено, че ще страдат и умират. Така е и в живота.

Но ако не е в любовта, тогава божественото със сигурност ще да е точно в това създаване, за което всеки мъж копнее, а на всяка жена е природно присъщо? Опенхаймер създава това, на което е способен. И, както казва Джордж Карлин – „Жените създават живот, мъжете го приключват. Война, престъпност и насилие са основно мъжки франчайзи.“ Опенхаймер създава смърт, нещо което е колкото човешко, толкова и божествено, особено в тези старозаветски мащаби, в които неговото отроче е способно да я сее. Така че, да, в отношенията си с хората Опенхаймер е получовек, а в отношенията си със света е полубог. Но никой не иска да е полу-каквото и да било. Всеки иска да е цялостното нещо. Безкрайно трагично е, когато не успяваме да го постигнем.

Невинен или виновен?

Прекарах три часа в света на „Опенхаймер“. В неделя ще прекарам още три. Същите, но различни, защото този път ще видя други неща. Навярно по-нататък в живота си ще си позволя да го гледам отново и отново и отново. Едно нещо обаче ще остане същото, колкото и пъти да се потопя в него. Този свят, плашещо отразяващ нашия в момента, е дълбоко песимистичен, дори нихилистичен в заключенията си за хората и за нашето общо бъдеще. За липсата на такова.

По-горе съм написал последния си въпрос – този, на който нямам право да отговоря, на който и Кристофър Нолан няма право да даде отговор, а може само да ни покаже живота на един човек, грешките и триумфите му, в контекста на времето, хората и света, които са го създали и оформили. В контекста на това, което е било нужно и изисквано от него, и в контекста на това, което е направил сам, по своя собствена воля.

В края на всичко, процесът на делене е приключен и животът и мотивите на един докоснал се до божествения огън човек лежат в краката ни, разглобени, но все така непонятни. Можем ли да бъдем сигурни за вината му, когато не можем да разгадаем душата му? Тази вина ни трябва, за да спим спокойно и винаги ще я търсим в другия, точно като Опенхаймер и обезпокоителната му успокоителна мисъл, че „ако не бяхме ние, други щяха да я построят“. Подобно на него, ние не можем без тази прехвърлена отговорност, без оправданието, което ни утешава, че всичко е наред, щом сме намерили категоричния виновник за злото и той не е някой от нас. Истинският въпрос, който ме тормози обаче, е – какво ще правим и какво чака оттук-насетне човечеството, ако всичко това наистина е било неизбежно и той е невинен?

*

Всички материали на Ивайло Сарандев можете да намерите тук.

За да гледате “Опенхаймер” на IMAX, където ще го изпитате по най-хубавия възможен начин, натиснете тук и тук.

Снимки: IMDB, Western Wheel, Bloody Disgusting!, Syfy, Film Information