Самотата е чудовищно нещо. Тя се промъква неусетно през пролуките, които годините отварят в личността ни, процежда се през цепнатините в уж устойчивото дърво, върху което сме изградили своята единствена основа, промушва се и разронва опасно напуканата и избеляваща с времето мазилка на нашата усмихната фасада. Идеята… не, идеалът за романтичната любов витае в колективното съзнание на западния свят като задушлив облак – невидим газ без вкус и мирис, който отравя въздуха ни ежедневно и ни прави нещастни. Искаме толкова много, когато поискаме друг човек, дори не осъзнаваме колко точно голямо нещо искаме – един човек до нас завинаги. Рискуваме толкова много също… и вярваме, че някога ще намерим или че сме намерили в лицето на някого Единственият човек за нас – колко ужасяващо опасна идея! Защото ако не я реализираме, ако не намерим нищо там, където година след година продължаваме неуморно да търсим, ако никога не се появи човекът за нас, защото понякога (и то доста често) животът просто така се стича… тогава какво? Погълнати от отчаяние, какво бихме направили, всеки един от нас? На какво сме способни, само и само да не останем сами? Колко силно го искаме това неназовимо нещо, което всички могат да постигнат, но на нас ни е отказано? Те имат, а аз нямам… защо? Ужасяваща мисъл, измислена в пълна самота… самотата ни превръща в чудовища.

Всички са обсебени от „Обсебване“

Едни хора ще причислят „Обсебване“ към вълната от политическо-социален хорър, която Джордан Пийл целенасочено стартира със своя първи филм „Бягай!“ (2017); втори ще го набутат в другата, паралелна вълна, която се влива периодично в първата – вълната на алегоричния хорър, която Дейвид Робърт Мичъл и Робърт Егърс неволно стартираха със своите първи филми – „То следва“ (2014) и „Вещицата“ (2015), съответно. А трети – тези, които гледат към бъдещето – ще говорят развълнувано за новата, привидно независима вълна на ютубъри, които създават комедийни скечове и рязко се прехвърлят към хоръри със своя дебютен филм – Братята Филипу с „Говори с мен“ (2022), Кейн Парсънс с „Backrooms“ (2026) и Къри Баркър с „Обсебване“. Но според мен този филм е нещо повече от просто част от някое течение, колкото и уважавано и вълнуващо да е то.

Истината е, че хорър жанрът винаги е бил политически, социален, алегоричен, независим, иновативен и неочакван… но твърде рядко успява да счупи рамките на тесния пясъчник, в който си играе с тези идеи и изгражда от тях детайлни, готически пясъчни замъци, в които феновете да се разхождаме, докато по-голямата част от света дори не разбира за тяхното съществуване. „Обсебване“е един от малкото филми в историята на хоръра, който успява да надмогне ограниченията на жанра, времето, публиката и дори бюджета си. Абсолютен интернет феномен, той превърна по-малко от едномилионна продукция в над тристамилионна печалба и се внедри в сърцата на Gen Z на практика в мига, в който излезе. Почти със сигурност, той ще се превърне в класическият, основополагащ хорър филм на своето време и поколение. И дори може и да ги надживее…

Какво ще запълни празнотата ми? (Беър)

„Обсебване“ започва с уязвимото и крехко, почти молещо изражение върху лицето на Беър (Майкъл Джонстън), който е хронично неспособен да изрази емоциите си, освен ако не е подтикнат от по-голяма, външна сила. Дали защото никога не е бил научен как, дали защото не е сигурен точно какви са, дали защото е затворен, невротичен и интровертен човек, все още никой от нас не знае. Но инстинктивно бихме искали да му помогнем. Всички сме били на негово място, знаем какво е да си обзет от чувство, което напира да излезе, но формата, под която извира е неясна и разпиляна. В любовен филм, Беър би бил леко нескопосан, умерено, но приятно наивен, прекомерно романтичен, но в крайна сметка – абсолютно очарователен главен персонаж, и за публиката, и за обекта на своите желания – жената, която в крайна сметка ще получи. В хорър филм, нещата стоят малко по-различно.

Диалогът около личността, характера и решенията на Беър в хода на „Обсебване“ са почти единодушни – той е обсебен от жената, която не може да има и методът, по който в крайна сметка си я „доставя“ е отвратителен. Но това е просто начинът, по който той реагира на много по-дълбок проблем от една нереципрочна любов. Нещо липсва в това момче, нещо липсва в дома му, нещо липсва в изражението му, нещо липсва в ума му. На мястото, където би трябвало да има идентичност, зее една дупка, която постепенно е придобила формата на жена. Тя ще го завърши, той е сигурен в това. Неговата идентичност е на влюбен и обичащ човек. Това е. Нищо повече, това е достатъчно. Това е всичко. Истински окаяно нещо е да не знаеш какво представляваш и да се опитваш да функционираш самостоятелно в каквато и да социална среда. Но въпреки че филмът е абсолютно категоричен в осъждането си на ужасните неща, които Беър прави в хода на историята, за да си създаде и впоследствие запази тази самоличност във формата на жена, той е доста по-енигматичен по повод на Ники – момичето, в което Беър е влюбен. Защото истинската Ники никога не се появява във филма – тя е винаги филтрирана през гледната точка на човек, който желае само идеята за нея, никога реалността.

Коя съм аз за себе си, коя съм аз за теб? (Ники)

Но каква е реалността на Ники и реалността за Ники? За персонаж, който е на екран почти през цялото време, тя е почти винаги в сянка (буквално и метафорично). Имаме само около 15 минути с нея в началото на филма, и то – 15 минути, в които наблюдаваме нейното поведение през безкрайно субективните очи на Беър – преди желанието му тя да го ‘обича повече от всички други в целия шибан свят’ да измени тотално нейната и без това неясна самоличност. И след това желание, тази самоличност се превръща от неясна в тотално объркана – самоличност в непрестанна криза, в едно съзнание и в едно тяло, чиято автономост са системно заличавани и обругавани от своеобразен насилник.

В тяхната малка социална динамика от четирима приятели и колеги, две жени и двама мъже, Ники е навярно най-желаната – тя е най-хубавата, най-отворена към света, най-забавна и лековата, и най-скъсяваща дистанцията от всички. Беър е мълчалив и неуверен, Иън е шумен и самонадеян, Сара е самовглъбена и сдържана. Ники е лепилото, което държи тези различни хора споени. Но нещата, които научаваме за нея впоследствие, както и поведението ѝ преди трансформацията намекват за едно търсене и едни грешки, типични за началото и средата на 20-те ти години, в които се луташ в живота, било то от човек на човек, от работа на работа или просто от желание на желание. Импулсивността и непредсказуемостта на Ники са огромна част от нейната привлекателност, но и голяма част от нейния проблем – подобно на Беър, тя също се търси – просто не се търси отразена в очите на друг човек, а се търси вътре в себе си.

Ако има нещо, заради което на всяка цена да трябва да отидете да гледате „Обсебване“ на голям екран, то това е Инди Наварети в ролята на Ники и отвратителните, перверзно-красиви неща, които тя прави с лицето, тялото и гласа си, докато се бори с неистовите желания, които проклятието на Беър предизикват в нея. Не съм виждал по-впечатляваща и по-смразяваща роля в хорър филм някога, а съм гледал Тони Колет в „Наследствено“ (2018) поне пет пъти. Нивата на физически дискомфорт и психологически тормоз, които това момиче ми причини са отвъд думите, които имам, за да ги опиша. Такова нещо се преживява, защото никой не може да говори за него, не и наистина. Някои неща просто се изпитват, защото са неподправена емоция, невъзможна за предаване по друг начин освен по начина, по който са създадени да се изпитат. На голям екран, без никаква светлина, само ти и тя – малко, свито в седалката тяло и огромно, изкривено лице в мрака – образът и звукът на чистия ужас.

Кои са истинските ни приятели? (Иън и Сара)

Но в незавидната съдба на прекрасните, сложни за дешифриране и изключително реалистично изградени главни персонажи, сценаристът и режисьор Къри Баркър преплита още двама души, които да допълнят цялостната картинка на мини-обществото, което е малко или много допринесло за всичко, което се случва. Баркър знае много добре, че без контрапункт, Беър и Ники биха се усещали незавършени, затова е създал Иън (Купър Томлинсън) – най-добрият приятел на Беър, който е абсолютна негова противоположност в социалния си подход и в недостатъците си – и Сара (Мегън Лоулес) – най-разумната от четиримата, която подхожда по характер на Беър много повече от Ники. Всеки от тях е загрижен за различен човек от токсичната им динамика и нехае за друг, въпреки неопределената идея за приятелство, която витае над групата. И всеки от тях лъже другите, лъже себе си и прикрива истинските си намерения. Точно както е в истинския живот.

Напрежението и натискът да си ‘себе си’ е осезаемо от първия кадър, в който и четиримата са на екран. Усещането, че нищо не е точно както го представят един на друг е вяло и неясно, но със сигурност е там. Маските, които тези четирима души слагат пред останалите, тази социално приемлива неискреност и този страх от отхвърляне на истинското ти аз и на искрените ти желания – това отравя в дълбочина и в крайна сметка разрушава всички приятелски групи, независимо от това колко силна изглежда спойката на пръв поглед. А тяхната далеч не е толкова силна изначално.

Обсебен от себе си

Безспорно обаче най-повреденият в тази лабилна динамика на почти приятели/почти любовници, която четиримата персонажи постепенно са си култивирали е човекът, през чиито очи и уши проследяваме цялата история – Беър. „Обсебване“ е строго субективен филм, може би един от най-субективните, които някога ще гледате. Подобно на „Шофьор на такси“ (1976) или „Боен Клуб“ (1999) преди него, не просто образът на Ники, но и цялата реалност на филма е обилно напоена с представата на Беър за това каква е и каква би трябвало да бъде, независимо дали той го осъзнава или не. Самотните и нещастни хора нямат много място за други хора и техния свят в своя, те са себични, егоцентрични и погълнати от самите себе си. Нямаме ясна индикация дали Ники, Иън и Сара са по същия начин (макар да имаме някои улики, изкусно разпиляни и прикрити в диалозите, които Баркър им е написал), защото самият Беър не допуска тяхната реалност да повлияе на неговата, освен в откъслечни моменти, когато решава да последва най-лошите съвети на „най-добрия си приятел“.

В резултат на тази праволинейна целеустременост, Беър е неспособен да избере друго освен всичко това, което системно избира в хода на сюжета – да продължава да кара тази прокълната връзка да се случва така, както винаги си е мечтаел за нея в главата си, въпреки че реалността му е абсолютен кошмар. Неговата маска на чувствителен, притеснителен, внимателен, срамежлив и истински обичащ мъж започва да се смъква, а и тя никога не е била закрепена толкова стабилно по принцип. Винаги ме е било страх от това на какво сме способни, когато желаем нещо или някого, което ни се отказва; на какво сме способни, когато нехаем за някого… и какво е способен да ни причини човека, за когото нехаем. „Обсебване“ е плашещо добър в това да ни напомни точно колко болезнено всеки един от тези различни сценарии са е усещал, когато неминуемо сме били в някоя или във всяка от ролите. Той изобличава мрака вътре в нас, разрушава удобството на уж непоклатимия ни морал и разклаща твърде увереното ни убеждение, че сме добри хора по начин, по който много малко други филми успяват.

Фантазията за теб/Кошмарът за теб

Но този толкова сложен и интернализиран ежедневен страх далеч не е единствената причина да намирам „Обсебване“ за мигновената хорър класика, която е. Като всяко истински добро изкуство, филмът борави с изразните средства на своя медиум по начини, които съм виждал и преди, но никога не съм си представял, че биха могат да изглеждат така. Не, не е революционен или основополагащ, но е изключително оригинален и истински впечатляващ със стилистиката и визуалните похвати, които употребява.

Методът, по който Къри Баркър и операторът му Тайлър Клемънс интепретират езика на киното и избират да заснемат някои неща в този филм създават необяснимото усещане за… прелъстяване от образа. В крайна сметка желанието, което героят на Беър изказва на глас, е една от най-ключовите мъжки фантазии – момичето на мечтите ни, стоящо на вратата ни, обаятелна и опасна, закрита от воала на мрака и усмихваща се с бляскави, хищни и подканващи очи, молеща да влезе в къщата ни, да легне в леглото ни, да положи глава на рамото ни, да целуне устните ни и да ни прошепне, че ни желае. Това е един от най-красивите и дълбоко притеснителни кадри, които някога съм виждал. Учести дъха ми по всички правилни и грешни начини и дори само заради постижението, което е тази сцена, бих гледал „Обсебване“ още няколко пъти в магическото пространство, което е киносалона.

Но истинският ужас е в това, което впоследствие Баркър и Клемънс правят с визуалният език, който установяват в този прекрасен кадър – начинът, по който преобръщат представите на вече прелъстения от камерата зрител, е истинската причина, поради която „Обсебване“ е модерна хорър класика. Сенките в сумрачните пространства на спалнята и коридора, и израженията, които тези сенки крият не са били толкова първично плашещи от наистина много време насам. А звуците, които си представяме, че тези изкривени от нощта лица могат да произведат, просто не могат да се мерят със звуците, които те реално издават – изключително рядък случай, в който въображението на зрителя е по-малко ужасяващо от случващото се на екрана. Лицето, гласът и талантът на Инди Наварети, уловени през окото на Баркър и Клемънс са категорично най-страшното нещо, което ще гледате за много време напред. То ще ви преследва от ъгъла всяка нощ, когато лягате да спите.

Реалността за нас

Нещо в „Обсебване“ ме обезпокои дълбоко, нещо ме разтърси и ме удари, нещо ме накара да се въртя в лабиринта на собствения си ум. Част от това са темите на филма, от които тук съм засегнал може би две или три, а те са в пъти повече; част от това е образността на филма, толкова деликатно застинала на ръба на острието, балансираща несигурно между хиперболизирана реалност и водовъртеж от кошмарност; част от това е майсторството и вдъхновението, с което е създаден… но като във всеки истински филм на ужасите и като във всеки истински специален филм, част от това е непозната и непознаваема. Част от това е първична и сетивна и неопределима. Част от това е абсолютно хипнотична. Нещо, което още малко и ще назовеш, но може би все още на света няма дума за него или поне твоят ум никога няма да се сети или да научи тази дума. Като сън, уловен в реалност, изключително кристален и ясен пред очите ни… толкова истински, че се изгубваме в него и не знам дали някога ще се върнем. И после започва кошмарът и той е още по-всепоглъщащ.

*

Снимки: Форум Филм, IMDb