Понякога започването на един текст е адски трудно. Особено когато трябва да опишеш филм, който не ти е харесал, а не можеш да определиш с точност защо. Просто излизаш от салона с усещане за празнота, плоскост и недовършеност. Казваш си: „Това ли беше всичко? Това ли трябваше да бъде magnum opus-ът, който всички очакваха от Нолан?“ После почти насила се опитваш да се убедиш, че вероятно грешиш. Че филмът трябва да ти хареса, защото мнозинството вече го е въздигнало в култ. Да бъдеш конформист е лесно. Но когато цялото ти същество казва „не“, да останеш верен на собственото си усещане е по-важно. Затова и моят отговор е не.

„Одисея“ не е великата творба на Кристофър Нолан, която трябваше окончателно да го утвърди сред най-големите творци в историята на киното. За мен „Опенхаймер“ продължава да бъде върхът в неговата кариера. Вярвам, че за много хора „Одисея“ ще застане редом до него, но просто не успях да го почувствам по този начин. Дълго се чудех дали да започна с критиките, или с похвалите. Избрах второто, защото именно невероятните качества на филма правят разочарованието ми толкова силно.

Пиршество за сетивата

„Одисея“ е безспорно един от най-красивите филми, излизали по кината от години. Хойте ван Хойтема за пореден път доказва, че е не просто един от най-добрите оператори на съвременното кино, а вероятно най-добрият. В комбинация с решението на Нолан да снима максимално практически, резултатът е изумителен. Локации, декори, костюми, практически ефекти – всичко изглежда изпипано до последния детайл. Първата поява на Троянския кон е сцена, която спокойно може да намери място в учебниците по операторско майсторство. В нея има едновременно монументалност и минимализъм. За миг почти забравяш, че гледаш кино – остава усещането, че ако подобен кон някога е съществувал, вероятно е изглеждал точно така. Изборът на локации също заслужава огромно признание. Всеки етап от пътешествието носи собствена атмосфера, а широките общи планове придават на историята усещането за истинска одисея. Дори сцените с боди хорър елементи – независимо дали са постигнати практически, или чрез CGI – са впечатляващи и никога не изглеждат самоцелни. Визуално това е Нолан в най-добрата му форма.

Ако картината е тялото на филма, звукът е неговата душа. Именно затова не мога да не направя паралел с Омир. Неговият епос е създаден, за да бъде разказван и чуван, а не четен. В този смисъл музиката и звуковият дизайн на Лудвиг Йорансон са достойни наследници на тази традиция. Музиката не просто съпровожда картината – тя ѝ придава тежест, емоция и плътност. През целия филм очаквах един-единствен звук повече от всички останали – изпъването на тетивата на лъка. Един кратък акорд, който носи толкова драматургична тежест, че би могъл сам да разкаже цялото завръщане на Одисей. Именно затова по технически параметри „Одисея“ е почти безупречен. Визията и звукът работят в пълен синхрон и създават преживяване, което трудно може да бъде забравено. И точно тук започва голямото ми разочарование. Защото когато техническата страна на един филм е толкова близо до съвършенството, неизбежно започваш да очакваш същото и от неговите персонажи. За мен именно там „Одисея“ започва да се пропуква.

Актьорската тъкан във вихъра на Одисеята

Ако технически „Одисея“ има всички качества да се превърне в съвременна класика, то актьорската игра и сценарият са причините той да не достигне този статут. Том Холанд приятно ме изненада като Телемах. В ролята има сериозност и зрялост, които трудно бих свързал с актьора от филмите на Marvel и повече с превъплъщения като това в The Devil All the Time. Тук не виждаме лицето на Спайдърмен, а на млад мъж, принуден да порасне в отсъствието на баща си. Личи си колко много е израснал като актьор. Ан Хатауей също е чудесен избор за Пенелопа. Напълно повярвах на любовта ѝ към Одисей и на годините чакане. Най-големият успех на образа е, че Пенелопа никога не изглежда като жена, която просто пази трона. Тя чака човека, когото обича, а не властта, която неговото завръщане би ѝ отнело. Тя не иска трона, а мъжа, който е седял на него. Робърт Патинсън кара Антиной да изглежда изключително отблъскващ. Внушава високомерие и арогантност с лекота, а омразата към героя идва естествено, без филмът да настоява за нея.

Много хора вече са преситени от Зендая, но нейната Атина всъщност работи добре. Нолан не я превръща в централна фигура, използва присъствието ѝ пестеливо и точно толкова, колкото е необходимо, за да движи историята напред. Особено ми хареса и Джон Легуизамо като Евмей. Макар екранното му време да не е голямо, неговият герой носи важна символика. Ако Пенелопа олицетворява дома, семейството и любовта, то Евмей въплъщава приятелството, честта и вярността. Той не чака само завръщането на своя цар – чака завръщането на човека, който е бил морален ориентир за всички около себе си. Именно затова двамата с Пенелопа представляват две различни проявления на една и съща надежда. За съжаление, не мога да кажа същото за персонажите на Елиът Пейдж и Лупита Нионг’о. Проблемът не е в актьорите, а в начина, по който са написани. Екранното им време е толкова ограничено, че те почти не оставят следа в историята. Вместо да обогатят света на филма, присъствието им остава по-скоро периферно и драматургично недоизползвано.

Голямото разочарование

Истинският проблем на филма обаче се крие другаде. Той се казва Одисей. Именно тук Мат Деймън и сценарият не успяват да намерят общ език. Най-точната дума, с която мога да опиша този герой, е „недостатъчен“. Недостатъчно сломен от войната. Недостатъчно хитър. Недостатъчно решителен. Недостатъчно обсебен от желанието да се прибере у дома. Парадоксът е, че филмът постоянно ни казва колко велик е Одисей, но рядко ни кара да го почувстваме. Сякаш събитията просто му се случват, защото така е написано в Омировия епос, а не защото произтичат от неговите избори и характер. Да, усещаме, че десетте години под стените на Троя са го превърнали в жесток човек. Но филмът почти не изследва тази жестокост. Тя остава по-скоро характеристика, отколкото вътрешна рана. Именно тук според мен Мат Деймън среща най-голямото предизвикателство. Не съм убеден, че вината е изцяло негова – сценарият също не му дава достатъчно материал. Но резултатът е един и същ. Между актьора и героя така и не се създава онази дълбока връзка, която да накара зрителя да повярва, че това наистина е човекът, измислил Троянския кон, надхитрил циклопа и отказал безсмъртието, за да се върне при семейството си.

И точно тук стигам до Калипсо. Според мен това е най-големият пропуск в целия филм. В Омировата „Одисея“ Калипсо не е просто спирка по пътя. Тя е едно от най-важните изпитания пред героя. Обича Одисей истински. Егоистично, болезнено, обсебващо – но истински. Предлага му онова, което никой човек не би трябвало да може да откаже – вечна младост, безсмъртие и живот без страдание. Одисей обаче избира друго. Избира смъртността. Избира дома. Именно тази сцена показва кой всъщност е Одисей. Във филма тази драматургична линия почти липсва. Калипсо остава повърхностен персонаж. Не виждаме нито любовта, която я кара да задържи Одисей цели седем години, нито егоизма, който върви ръка за ръка с тази любов, нито болката, с която в крайна сметка го пуска да си тръгне. А без тези противоречия образът ѝ губи своята трагичност. Още по-големият проблем е, че така губим и самия Одисей. Защото ако Калипсо не е истинско изкушение, тогава и отказът на Одисей няма особена тежест.

Копнежът по дома

Именно тук според мен се крие най-големият проблем на „Одисея“ на Кристофър Нолан. Този Одисей не копнее достатъчно за дома си. Той не изглежда като човек, който десет години е живял с една-единствена мисъл – да се върне при Пенелопа и Телемах. Не усещаме болката му, когато боговете го отклоняват от пътя. Не усещаме безсилието му, когато е принуден да остане при Калипсо. Не усещаме онова тихо, постоянно страдание, което прави героя на Омир толкова човешки. Именно това е сърцевината на „Одисея“. Това не е история за циклопи. Не е история за сирени. Не е история за богове. Дори не е история за Троянската война. Това е история за един човек, който отказва да се откаже от дома си.

В Омировия епос всяко изпитание има една единствена функция – да провери дали Одисей ще остане верен на тази своя цел. Независимо дали срещу него стои Полифем, Кирка, сирените, или Калипсо, конфликтът винаги е един и същ: ще избере ли по-лесния път или ще продължи да се бори, за да се прибере у дома? Именно затова епизодът с Калипсо е толкова важен. Той не е просто романтична пауза в историята, а кулминацията на вътрешната битка на героя. Пред Одисей стои изборът между безсмъртие и смъртен живот, между вечен покой и несигурното завръщане при хората, които обича. Той избира второто. Това е мигът, който окончателно определя неговия характер. Във филма този избор почти не тежи. Одисей сякаш не взема решение – просто продължава напред, защото сценарият го изисква. Именно затова не почувствах завръщането му като заслужена победа, а като неизбежния край на една история, която така или иначе е трябвало да завърши по този начин.

Разбира се, Нолан никога не е имал намерение да екранизира едно към едно Омир. Никой не е очаквал това от него. Големите режисьори винаги интерпретират класиката през собствената си гледна точка и точно това прави творбите им интересни. Но има идеи, които не могат да бъдат премахнати, без да се промени самата същност на произведението. За мен копнежът по дома е една от тях. Именно затова, въпреки че първите два акта ми се сториха драматургично колебливи, третият работи значително по-добре. Завръщането в Итака носи онзи покой, който търсих през целия филм. За кратко успях да усетя емоцията, която ми липсваше дотогава. Жалко е само, че тя идва толкова късно.

Не знам дали с този текст успях да обясня защо „Одисея“ не се превърна във филма, който очаквах. Знам само, че докато пишех тези редове, започнах да гледам на него с малко повече разбиране. Може би и това е своеобразна одисея. Защото доброто кино понякога не приключва с финалните надписи. Понякога истинският разговор с него започва едва когато излезеш от салона. След близо три страници размисли вече не изпитвам онова първоначално разочарование. На негово място е останало нещо много по-интересно – уважение към един филм, който според мен не достига собствените си амбиции, но въпреки това заслужава да бъде обсъждан. А може би именно това е най-големият му успех.

*

Всички материали на Денислав Кандев можете да намерите тук.

Снимки: Форум Филм България