Любими филми /април/ – Интервю с вампир

Преходността на април е трудноуловимо нещо. Краят на пролетта, особено когато прилича на есен, обърква тялото и ума – дали да се подготвят за нов живот, за ново приключение, или за нещо… по-различно от живот? Някъде, някога прочетох, че най-много хора полудяват през пролетта, близо до нейния край, може би обзети от нереализиран любовен копнеж, събудил се след шестмесечната летаргия на есента и зимата. И когато сезонът на чифтосването наближи своя край и този романтичен и биологичен стремеж е останал незадоволен, гладна треска обзема това тяло и смазващо отчаяние инфектира този ум и го съкрушава. За да оцелее, блъскано от яростните вълни на постоянно прииждащата самота, съзнанието полудява. Април трябваше да е приключенски месец, изпълнен с дръзки мореплаватели… но постепенно се превърна във време на скърбящи, умопомрачени от мъка и незадоволим глад вампири.

Вампирите преди Ан Райс и след нея

През 1819 г. депресивният доктор Джон Уилям Полидори публикува първата истинска вампирска история, почти със сигурност вдъхновена от нездравословните, вероятно романтични за него и незначителни за Лорд Байрон взаимоотношения между двамата мъже. Без да иска, чрез новелата си Вампирът, Полидори полага основите на целия вампирски жанр, както и основите за най-важната модерна реинтерпретация на вампирския мит – романът „Интервю с вампир“ (1976). И той, подобно на Вампирът, разказва за токсичната, наслоена с намекната хомоеротика връзка между двама мъже – един ненаситен консуматор и вечно придружаващата го, изтормозена жертва. Нищо от това няма никакво значение за Полидори, защото той умира от собствената си ръка, задлъжнял, затънал в нищета и депресия, едва на 25 години, игнориран и пренебрегнат от целия свят, и най-вече от Лорд Байрон.

Междувременно, през 1897 г. Брам Стокър написва, както подмята с насмешка Луи (Брад Пит), „несвързаните брътвежи на един пиян ирландец“, или иначе казано – Дракула. Естествено, че книга, която вампирското съсловие гледа с насмешка, ще бъде възхвалявана от човечеството като най-влиятелния и велик роман в хорър жанра, създаван някога. Такава е динамиката между нас и тях. След Дракула и почти цял век по-късно вампирите са изкусителни, но ужасяващи демонични чудовища, изчадия на Сатаната, водени от инстинкта за убийство, жаждата за кръв и малко други неща, въпреки че самият Дракула е извисен като най-рационалният и човекоподобен от тях. Те са непонятни и непознаваеми неща, скрити в сянката, които трябва да бъдат унищожени от пуританското ни общество, защото са чист, животински глад и суров, животински секс. Така е до 1976 г., когато Ан Райс придава на вечния хищник измъчена душа, дълбока емоционалност и комплексна психология. А заедно с всички тези неща идват и много, наистина много романтика, мелодрама и хомосексуална енергия. Какво повече можем да искаме?!

Интервю с вампир

Трагедия, трагикомедия или мелодрама?

Жанрово „Интервю с вампир“ е категоризиран като готически хорър, и да, огромна част от естетиката му произлиза именно оттам… но в същината си и романът, и адаптацията му се намират възможно най-далеч от първичния ужас, който същества като Дракула, чудовището на Франкенщайн, мистър Хайд, призраците на Хенри Джеймс и лунатиците на Едгар Алън По си поставят за цел да провокират у читателя/зрителя. Едновременно философска и дълбоко романтична, историята на „Интервю с вампир“ попада много повече в лоното на готическия романс, който в днешно време е криворазбран жанр, поради това че и концепцията ни за романтика и романтизъм е дълбоко изкривена от блудкави, сладникави романи, написани за самотни майки на средна възраст и създадени с единствената цел да извличат полза от самотата им и да изсмукват пари от портфейлите им.

Същевременно с това тонът на историята е воден от една-единствена константа – целенасочено непостоянство. Наративът на скръбния вампир Луи се лашка между грандиозна трагичност и гротесков фарс, между съкровената нежност, които създанията на мрака изпитват едно към друго и изроденото емоционално, психологическо и физическо насилие, което си нанасят. Историята на най-мразещия се и терзаещ се от природата си безсмъртен в литературата започва през 1791 г. в плантацията му някъде дълбоко из блатата на Луизиана, където в неговия безкраен копнеж и в неговата безмерна тъга се влюбва безскрупулният и незрял вампир Лестат (Том Круз). Той го пожелава само за себе си и подобно на разглезено дете, го превръща в свой роб, в своя играчка и в свой неохотен партньор. Или поне така казва Луи…

Брад Пит

Мелодрамата на Луи

Проклятието на субективността и вглъбяването в нашите собствени емоции, които ни заслепяват за тези на останалите, е основна тема в първите две книги на Ан Райс, но когато гледаме само и единствено историята на Луи, през очите на Луи, заслушани в думите на Луи, голяма част от нас ще им повярва напълно. Все пак това, което виждаме на екрана, потвърждава неговата представа за връзката между двамата безсмъртни, нали така? Но истината никога не е толкова проста. Мотивациите на никое разумно създание не са толкова прости. Дали Лестат е имал нужда от пари, от любов, от партньор, от някого, когото да тормози вечно, или просто му е било скучно, Луи няма как да извлече напълно от неговото привидно противоречащо си поведение. Едно нещо е сигурно – начинът, по който Луи вижда света, е категорично обречен… много преди неговият предполагаем насилник да се появи и да го обрече напълно и завинаги.

И тъй като това е адаптация на първата книга от поредицата, режисьорът Нийл Джордан набляга именно на тази пищна, самовлюбена обреченост, така присъща и за езика на романа „Интервю с вампир“, както и характеризираща нейния пристрастен разказвач. Това придава на цялостното произведение усещането за ‘твърде много’ – всичко е преувеличено, пресилено и нереалистично. Силните емоции са всепоглъщащи, сложните философски проблеми са непреодолими, тъгата на съществуването и на реалността е абсолютно непоносима. Това е светът, в който Луи живее, и няма значение дали е истинският свят, защото е неговият; той е повелителят на меланхоличния копнеж, царят на мелодрамата. Затова и го обичаме толкова много!

Том Круз

Трагикомедията на Лестат

В контраст на тази самовглъбена философия и естетика, която определя цялата самоличност на Луи и го превръща в неволната жертва на нещастия и жестокости, нанесени му от приятели, врагове и любовници, стои неговият битов партньор и нехаен създател Лестат. В много аспекти антитезисен на Луи, Лестат няма какво друго да бъде в тази история, освен злодеят. Философиите на двамата вампири за живота, смъртта, религията и дори за мястото им във вселената са толкова противоположни, че неговото обагряне в черните одежди на хаотичната злодейщина е абсолютно неизбежно. Където Луи е емоция и мисъл, там Лестат е инстинкт и небрежност, където Луи е интровертнo разкаяние, там Лестат е екстровертна дързост. Всичко това изглежда за Луи като злонамерена проклетия и целенасочена, подигравателна атака към нежната му натура.

Но истината е, че Лестат е в свой собствен филм и той е само периферно обвързан с този на Луи. Неговата първична философия за вечния живот не е напълно ясна за нас, защото не е напълно ясна за нашия разказвач. Начинът, по който Лестат третира света и неговите обитатели, не е лишен от душевни терзания, но не е и забит единствено и само в тях. Ако не чувстваше екзистенциална самота, Лестат никога не би потърсил спътник в безсмъртието си; ако не чувстваше романтичен копнеж, никога не би ‘родил’ своя партньор… по-скоро би се нахранил с него и би продължил по пътя си. Но той се справя с всичко това, както мнозина от нас го правят – с дяволита и понякога злорада усмивка на уста, невзимайки нищо насериозно, защото алтернативата е да си тегли сребърния куршум (който в този свят дори не би проработил).

Кирстен Дънст

Трагедията на Клаудия

Но реално единственият откровено трагичен персонаж в цялата поредица и със сигурност в този филм е малката Клаудия, която в романа е едва на 6 години, когато е превърната във вампир, докато в адаптацията е на 11, за да може да бъде изиграна с нюанса, който подобно сложно създание изисква. Тя е трагична, най-малкото защото образът ѝ е роден от трагедия – 6-годишната си дъщеря на Ан Райс умира от левкимия няколко години преди написването на романа и той е своеобразна терапия за нея, за да не се изгуби окончателно в скръбта си. Една от първите роли на тогава невръстната Кирстен Дънст, тя до ден днешен си остава и една от най-добрите ѝ – нейната зряла невинност и първичен детски глад са едновременно ужасяващи, примамливи и дълбоко нередни. Тя перфектно контрастира на нацупената примадона, която Брад Пит улавя с лекота в Луи (може би защото самият той е бил нацупена примадона по време на снимките) и на надменния и арогантен шут, който пък Том Круз умее да пресъздава толкова добре, но твърде рядко му се удава възможност да изиграе.

Клаудия е в състояние на ултимативното ‘развитие в застой’ – нейното съзнание и емоционалност израстват в хода на седемдесетте години, в които живее с Луи и Лестат, но тялото ѝ завинаги ще си остане това на неразвито дете. В резултат на това постепенно осъзнаване, тя израства нещастна и презрителна, основно спрямо ‘родителите’ си и по-чувствителният от двамата (Луи, в образа на сурогатната майка) чувства твърде осезаемо нейната искрена болка, докато мнимият ‘баща’, който представлява Лестат, се гневи на неуважението ѝ. Без никога да го е искал, Луи се озовава в една безкрайно токсична, но твърде класическа динамика – двама родители, които създават дете, за да оправят непреодолимите проблеми помежду си, докато то страда заради егоистичните им решения и дори влошава ситуацията им. За съжаление, не е като да не сме го виждали и преди…

Антонио Бандерас

Жестокостта на любовниците ни

В същината си „Интервю с вампир“ е историята на един уязвим, прекалено чувствителен мъж, който бавно и постепенно, не без сериозни сътресения, се отърсва от призрака на бившите си нездравословни връзки с различни видове емоционални насилници. В хода на много десетилетия той се помирява с природата си, научава се да живее без да съжалява за миналото си и дори оценява всичко, което е научил от своите предишни любовници, колкото и да са били неправилни за него. Това е много сложен процес, който крие в себе си капана на регресиране обратно до комфортната зона на тяхната вредна, манипулативна любов.

Лестат, Клаудия и изкусителният Арманд (Антонио Бандерас), който се появява във втората половина на историята като нов, трети вид манипулатор, символизират различните вариации на егоистична любов, често метаморфозираща в притежание – първият иска да контролира Луи, вторият – да го обсеби, а третият – да дефинира себе си чрез него. Истинската трагедия на меланхоличния вампир е, че за всичките си 200 години живот той никога не е имал досег с автентична, всеотдайна и самоотвержена любов, която да разпознае и следователно – да изисква за себе си. И въпреки че всички вампири, независимо от пол, възраст и сексуалност, са един вид любовници (защото биологията и представата им за взаимоотношения се променя коренно след превръщането им), това не значи, че който и да е от тях знае как да обича истински и да се отдаде на когото и да било, освен на себе си. А когато си толкова егоцентричен, една цяла вечност на себично безсмъртие наистина се превръща в агония…

Мрачният разкош на готическия романс…

… е перфектно уловен от пищния, понякога дори претрупан, винаги наситен и богат на теми, лайтмотиви и въображение саундтрак на Елиът Голдентал. Това категорично е най-добрата музика, писана някога за вампири, но истината е, че твърде малко музика за вампири реално е била писана. Вампирският жанр в киното има оскъдно количество старомодни готически представители, понеже повечето създатели нито познават, нито се вълнуват от богатата традиция на този тип литературни произведения – те просто искат да вземат произволни парчета от митологията, за да създадат свое собствено, подривно и съмнително оригинално преобразуване на класическите тропи.

Така че, за съжаление, за момента изборът ни на добри класически готически филми за вампири от последните 40 години е между „Дракула“ (1992), „Интервю с вампир“ (1994) и „Носферату: Призракът на нощта“ (1979), поне докато Робърт Егърс не издаде своята версия на „Носферату“ (2024). Три от тези четири филма разказват една и съща история – тази за пътуването на един граф от горите на Трансилвания до улиците на Лондон… и това е много жалко.

Интервю с вампир

Интервюто приключи…

… но не е нужно. Зажаднял за още и категорично отказващ да припаря до своеобразното ‘продължение’ на „Интервю с вампир“, наречено „Кралицата на прокълнатите“ (2002), аз взех категорично решение – няма да гледам, ако няма какво да се гледа, но ще чета, понеже има твърде много за четене, а този свят не ми се напуска все още. Във „Вампирските хроники“ на Ан Райс има 13 книги и ако и вие като мен, след като изгледате този мелодраматичен шедьовър на вампирското кино, копнеете да прекарате още време в компанията на Луи, Лестат, Клаудия и Арманд, това е единственото логично решение – да четем, да си представяме и да чакаме момента, в който ще дойде някой с вдъхновението, въобръжението и възможностите да съживи този немъртъв свят и да го постави обратно на ‘сребърния екран’

*

Всички материали на Ивайло Сарандев можете да намерите тук.

Снимки: IMDb, The Video File Blog

1 Comments

  • Pow R Toc H
    🎬 май 8, 2024 16:23 0Likes

    Чудно ревю! Още един филм, който мога да гледам отново и отново. Благодаря!
    Исках да оставя едно голямо „благодаря“ и под ревюто
    „Гражданска Война“. Благодарение на ревюто тук му дадох шанс. но не намерих опция за коментар.
    От доста време не бях попадал
    Филм, който да задоволява почти всички сетива :).
    Не само адски добре заснет, страхотен звук, актьори…зверски саундтрак и много храна за размисъл. Препоръчвам,Който има възможност да го гледа на кино да се възползва, докато все още има тази възможност… 🙂

Оставете коментар